Как да се реши проблемът с местоположението на Класическата гимназия?


  1. Гимназията да мине под юрисдикцията на Министерството на образованието и науката.
  2. Да се възстановят на работа всички уволнени или изгонени (напуснали по „собствено желание“) учители в Гимназията от и.д. директора.
  3. Да се обяви конкурс за директор титуляр на Гимназията, тъй като г-жа Мариела Папазова е изпълняваща длъжността.
  4. Тъй като Гимназията е лицей (?!?) на Софийския университет – не зная по кой закон е възможен такъв статут и какво на практика означава това, „лицейната степен“ на обучение да се осъществява на територията на Софийския университет – нека колегите от катедра „Класическа филология“ на СУ да имат грижата за това, вместо да правят глупави изявления по телевизиите: залите им не се пукат по шевовете от прииждащи студенти класици.
  5. Да се построи изцяло нова сграда на Класическата гимназия в истинския исторически център на София (районът на Женския пазар наистина е „исторически център“ – център на проституцията, на контрабандата и на наркотрафика в София) – например на мястото на Паметника на съветската армия. Така сградата на Гимназията ще е точно срещу лелеяния от всички Софийски университет.
  6. Репуц да престане да се занимава с проблемите на Гимназията и да си гледа – доколкото това е по силите ѝ, политиката.
  7. Да се разследва каква точно е далаверата с терена и със сградата на ул. „Баба“ в кв. „Модерно предградие“.
Posted in Дискусия, Културна дискусия, Лични, Мила родна картинка, Моите пристрастия, Скандал, образование, политика | Tagged | Вашият коментар

Петата власт е петата колона срещу демокрацията в България


НСО – бившето УБО (Управление за безопасност и охрана), е петата (първата) власт в България. Тя определя къде да живеят нашите водещи политици, как да се придвижват из страната, изобщо – как да живеят, докато са на власт. Гледам House of Cards – автомобилният кортеж на американския президент твърде напомня на нашенските. Нямаме си все още Air Force One, но си имаме „Фалкон“ (който от време на време се разваля). Само дето не сме Щатите и президентът и министър-председателят ни нямат влиянието на щатския президент. Най-малкото – не са по подразбиране най-влиятелните хора в Свободния свят. Дори и на Балканите.

Чета как президентът на Швейцария ходел на работа с градския транспорт; как всеки в Берлин и в Германия знаел – ако го интересува, адреса на Ангела Меркел, пред чиято кооперация стои само една полицейска кола – все пак е федерален канцлер на Германия! А самата тя живеела на петия етаж.

Атрибутите на властта у нас са суетната шумотевица. Тази суетна шумотевица главно се поддържа от НСО – с целия ѝ гараж от суетни возила, със суетните вили в Бояна. Всичко това определено не се харесва на избирателите, но НСО се оправдава, че само по този начин можела да си върши работата. Може и да е така – не зная. Но определено не ми харесва. Най-бедната държава в Европейския съюз не бива да поддържа такъв автомобилен парк. И е редно първите хора в държавата ни да се държат и да живеят като нормални хора, а не като богоизбрани. Защото това подкопава идеята за демокрация у нас.

Posted in Лични, Мила родна картинка, Моите пристрастия | Tagged , | Вашият коментар

Влияе ли пунктуацията пряко върху смисъла? or Making sense by punctuation


В  случая няма да си послужа с примерите

Да се обеси, не да се помилва

и

Да се обеси не, да се помилва

защото ако той добре показва нещата за руски (Повесить нельзя, помиловать/Повесить, нельзя помиловать), на български звучи съвсем изкуствено и затова – неубедително. Ще цитирам обаче два истински случая, станали по време на решаване на изпитна задача по пунктуация.

Задачата представлява следното: изпитваните лица имат пред себе си текст, който съдържа само знаци за край на изречение, и тяхната задача е да добавят липсващата в текста вътреизреченска пунктуация.

В изречението

Космическата сонда е в състояние да изпраща терабайти информация до Земята

едно от изпитваните лица беше постъпило така:

Космическата сонда е в състояние да изпраща терабайти, информация до Земята

тоест беше поставило запетая между „терабайти” и „информация”. В случая става ясно, че това лице не познава значението на думата „терабайт”, придавайки по графичен път на двете думи статут на контекстови синоними. Когато го попитах дали ще постави запетая и в израза „литри вода”, отговорът – както и очаквах – беше отрицателен.

Вторият случай, който искам да цитирам, показва нагледно как неумелото боравене с вътреизреченската пунктуация може да доведе до твърдения, пораждащи било смях, било сълзи:

Към договора вече са се присъединили Великобритания, Ирландия, скандинавските страни (Полша, Унгария и Чехия) и…  

Че изречението е съставено лошо – съставено е лошо: не е коректно при изброяване на конкретни държави по средата да направиш обобщаваща перифраза („скандинавските страни”) и след това отново да продължиш с конкретните наименования (текстът е вестникарски и вероятно за да се спести място, се е прибягнало до подобна съкращаваща стратегия). От скобите след „скандинавските страни” обаче излиза, че Полша, Унгария и Чехия са именно тези скандинавски страни. На студента, оформил пунктуационно по този начин това изречение, му казах, че е прекроил картата на Европа така, както Наполеон и Хитлер, взети заедно, не са и сънували…

В една детска енциклопедия думата „рицари” е правилно обяснена веднага след първата й употреба чрез израза „воини на коне”. Ако обаче сложим запетая между „рицари” и „воини на коне”, ще излезе, че рицарите са нещо различно от воините на коне, срв:

Когато предстояла война, силните феодални владетели събирали край себе си рицари (воини на коне, облечени в тежки военни доспехи).

Когато предстояла война, силните феодални владетели събирали край себе си рицари, воини на коне, облечени в тежки военни доспехи.

Примерите са многобройни и те пряко свидетелстват, че в някои случаи пунктуацията може пряко да влияе и влияе върху смисъла на написаното. От това следва, че връзката между пораждащия се смисъл и употребените препинателни знаци е много по-органична, отколкото обикновено се смята.

***

На пръв поглед е безразлично какъв точно препинателен знак ще употребим, когато оформяме пунктуационно текста си. Но дали казваме едно и също нещо, когато имаме възможност да употребим различни препинателни знакове в една и съща позиция? Да проверим.

Следните две изречения (образуващи микротекст), взети от детска енциклопедия, дават най-общи сведения за традиционния живот на монголците.

(1) Цялото семейство живее в юртата. Пали се огън, готви се.

Това е оригиналната пунктуация. Очевидно е, че второто изречение можем да го оформим в пунктуационно отношение още по два начина:

(2) Цялото семейство живее в юртата. Пали се огън: готви се.

(3) Цялото семейство живее в юртата. Пали се огън готви се.

В (1) се изброяват действия, които монголското семейство е възможно да извърши в юртата: пали огън, приготвя храна и т.н. Изброяването обаче не установява причинно-следствена връзка между действията, т.е. действията се представят като независими едно от друго, а констатира факти.

В (2) и (3) се настоява, че има причинно-следствена връзка между паленето на огън и готвенето. За това сигнализират двоеточието и тирето.

Така че разликата между (1), от една страна, (2) и (3), от друга,  е в отсъствието (1)/наличието (2) и (3) на причинно-следствена връзка между паленето на огъня и приготвянето на храната.

Сега да видим дали съществува разлика между

(2) Цялото семейство живее в юртата. Пали се огън: готви се.

(3) Цялото семейство живее в юртата. Пали се огън — готви се.

На първо време можем да предложим следния интуитивен парафрастичен прочит на (2) и на (3):

(2п) Цялото семейство живее в юртата. Пали се огън, за да се готви.

(3п) Цялото семейство живее в юртата. Пали се огън, следователно се готви.

Следователно, пунктуационното оформяне на (2) изразява наличието на установена, действаща причинно-следствена връзка, а на (3) – на умозаключение (например: аха, и те готвят храната си, а не я ядат сурова!).

Че двоеточието има функцията да изразява причинно-следствени отношения (или да стои вместо защото, за да) личи добре и от следните примери:

(6) Наблюдаваме нерешителни политици да позират като волеви държавници; “авторитетен източник” извинява грешната си информация с “непредвидени обстоятелства”. (оригинална пунктуация)

(7) *Наблюдаваме нерешителни политици да позират като волеви държавници: “авторитетен източник” извинява грешната си информация с “непредвидени обстоятелства”.

Изречение (7) поради пунктуационното си оформяне е безсмислено, защото няма причинно-следствена връзка между нерешителните  политици и грешната информация: това са различни, нямащи връзка помежду си членове на изброяване, които илюстрират определена авторова теза.

И така, в (1) има “изследователски” поглед върху нещата: все едно, че сме в юртата, наблюдаваме и описваме какво вършат монголците в нея. В (2) и (3) като че ли сме извън юртата и констатираме наличието на огън (вероятно по излизащия от покрива дим) и правим заключение или предположение с каква цел той е запален. В (2) огъня го възприемаме като индексален знак за приготвянето на храната. На свой ред, предположението в (3) изразява съмнение във факта дали и монголците използват огъня, за да обработят храната си. В случая огънят играе ролята на дегенеративен индексален знак, т.е. не сме наясно дали причинно-следствената връзка палене на огън®приготвяне на храна е валидна и за монголците.

Три различни препинателни знакове – три различни позиции към текста: свидетелско изброяване, умозаключение и предположение.

Препинателните знакове изразяват неизречената словесно авторова метапозиция спрямо текста му. А щом проблемът ни е “Какво изразява Х” (или по-правилната формулировка, предложена от Лийч: “Какво изразяваш чрез Х”[1]),  по думите на Морис, имаме работа с прагматика. Доколкото, по думите на Левинсън, прагматиката изучава онези връзки между езика и контекста, които са граматикализирани или закодирани в структурата на езика[2], бихме могли да кажем, че прагматиката на писмения език изучава онези връзки между писмения език и контекста, които са “графикализирани” в графичната структура на писмения език.

Проблемът с препинателните знакове обаче не е решим само в полето на прагматиката. Ако възприемем гледната точка на Морис за това какво представлява семантичното правило (правило, което определя при какви условия един знак е приложим към даден обект или към дадена ситуация; такива правила установяват съответствие между знаковете и ситуациите, които дадените знакове са в състояние да обозначат; тези правила съществуват в човешкото съзнание като поведенчески навици; съотнасят знаковите средства с други обекти), ще трябва да констатираме, че препинателните знакове са типични несловесни превключватели и следователно –  деиктични индексални знакове.

[1] Когато Лийч иска да определи в какво се състои разликата между семантиката и прагматиката, той я илюстрира чрез две различни употреби (uses) на глагола to mean (‘означавам’): What does X mean? (Какво означава Х? = поле на семантиката) What did you mean by X? (Какво означаваш чрез Х или – по-точното – Какво имаш предвид, казвайки Х? = поле на прагматиката), което може да бъде сведено и до Какво изразяваш чрез Х?, стига да сме наясно, че не се изразяват само чувства.

[2] Pragmatics is the study of those relations between language and context that are grammaticalized, or encoded in the structure of a language; Левинсън прави следното уточнение за това как трябва да се разбира “граматикализирани”: encoding of meaning distinctions – in a wide sense – in the lexicon, morphology, syntax and phonology of languages.

(Следва)П

Posted in Бориславови "интелектуализми", Неграмотност!, образование | Tagged , , | Вашият коментар