Да закрием бедежето


Наложи ми се да пътувам миналата седмица в командировка до Солун с влак. Пристигаме (аз и колегите ми) на Централната гара в София. Влакът – на перона, но без осветление. Защо – не е ясно. Иначе комфортен: гръцки вагони, климатик, чистота, прозорците не се отварят. Вагоните всъщност са само два: единият – първа, а другият – втора класа. Имаме запазени места, но номерата на запазените места върху билета нямат нищо общо с номерата на местата във вагона. Нервни рускини, търгуващи амбулантно в Гърция, пищят и си искат несъществуващите запазени места. Ние – също. Кондукторът някак си ни оправя в тъмницата, като му светя с осветлението от мобилния си телефон. Става 7:00 часа. По разписание трябва да тръгнем, но влакът не тръгва, няма и локомотив. Питам началника на влака какво става. „Чакаме читав локомотив“, отвръща ми той. Мисля, че се шегува…Блажени са вярващите. В 07:15 ч. потегляме и влакът достига невижданата скорост от 30 км/ч. Сигнал за тръгване е провикването „Аре, давай!“. Някъде преди Дупница влакът ненадейно спира. Локомотивът се е развалил и машинистът няма специализирана връзка, за да съобщи това. Мобилните телефони пък нямат обхват. Началникът на влака излиза всред полето да търси обхват. Дали намери, не зная. Машинистът почва да пренавива някакви кабели. „Д’еба техниката, д’еба“, провиква се началникът на влака, имайки предвид развалилия се локомотив. Нейсе.С час и половина закъснение пристигаме на Кулата.

На връщане от Солун, пет дена по-късно, беше още по-смешно. Влакът отново се състои от два вагона: първа и втора класа. Разиграва се същата сценка със запазените места (виж по-горе). Само че сега е светло и кризата бързо се решава.Гърците докараха влака до Кулата на секундата. На Кулата трима униформени полицаи, доста разгърдени (времето е топло), люпят семки и се състезават по плюене на дължина. Обсъждат някакви марки коли. Незнайно защо се започна тържествена проверка на документите от страна на българския граничен полицай (цивилен). Вероятно защото беше събота и полицаят, бесен, че е дежурен, реши и на нас да ни развали настроението. Взима ми личната карта. На въпроса ми защо, отговорът е „Ще ви я върна!!!“. Излизам да пуша на перона. „Картата ли ви взеха?“ – осведомява се ехидно единият от люпещите семки полицаи. „Арестът е много удобен“, успокоява ме той. Колегата ми – евреин, чиято карта също е прибрана, – се разтреперва. Половин час по-късно граничният полицай се връща. „Всички по местата“ – заповядва той. Някой се опитва да му направи забележка за тона и бива немедлено скастрен. Във вагона и в купетата става непоносимо горещо. „Я, някой е изключил климатика“, учуден е началниксът на влака. Пуска го. Половин час по-късно от съседното купе някаква жена започва да пищи, че й е много студено. Явно не знае, че климатикът се регулира. За по-лесно началникът на влака отново изключвна климатика. Слава богу, че вече е нощ и че не е горещо. Бавим се. След това изчакваме „двайсет и три“. „Двайсет и три“ се оказва бързият влак от София до Кулата. Пристига. „Аре, майсторе, давай“ – провиква се началникът на влака към машиниста. Явно това е ключова фраза в БДЖ-то. Началникът на влака – готин, помощничката му – кобра. Питам началника защо тръгваме с такова закъснение. „Отчасти заради митницата (явно БДЖ-то не знае, че от 1 януари митница на тази „граница“ вече няма), отчасти по вина на БДЖ“, признава си началникът. Помощничката прави опит да ни накара да спрем да пушим. Пътниците са готови да я изхвърлят през борда и тя разумно се скатава някъде. Между Благоевград и Дупница отново спираме насред полето. Изтръпва ми сърцето. Ами ако пак се е развалил локомотивът?. Вече е нощ и катастрофата не ни мърда, защото мобилните телефони са отново извън обхват. Оказва се, че изчакваме друг влак. В един часа през нощта се отзоваваме пред заключената Централна гара. Излизаме през страничните пасажи. Мъкнем багажа си до автогарата, защото пред Централната гара в тази потайна доба бакшишите искат майка си и баща си, за да те откарат у дома. Намира се читав шофьор. Най-сетне у дома.

ПЪТУВАЙТЕ С БДЖ!!!!

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Лични, Мила родна картинка, Скандал, SOS и тагнато. Запазване в отметки на връзката.

6 отговора към Да закрием бедежето

  1. Borislav каза:

    Да, така е за съжаление…

  2. Стоян Кочев каза:

    Ако беше закрито БДЖ-то след тази публикация, сега нямаше на Централна гара през 15-20 мин да призовават гражданите за бдителност. Също почти една дузина хора нямаше да са изпепелени и да ги разпознават по ръкавелите и брачните им халки. И най-вероятно още толкова ще оцелеят до края на годината, ако дори със закъснение закриването се случи – толкова е самоунищожителна програмата, която е зациклила, че не ни трябват ник`ви атентатори. Не е нужно да си ясновидец, за да предречеш, че нещо което може да се случи ще се случи – просто е въпрос на време. В нашия случай – кратък период на време. Скапан железен път, скапан подвижен състав и още по-скапан екипаж – две и две е … е ясно – пак ке се плащат обезщетения.

  3. Pingback: Разликата между комичното и трагичното най-често е неуловима « Борислав Георгиев

  4. Pingback: Разликата между комичното и трагичното най-често е неуловима « Борислав Георгиев

  5. Pingback: Разликата между комичното и трагичното най-често е неуловима « Борислав Георгиев

  6. Кондуктор каза:

    Haha, да го закрием, закрием.

Коментари са забранени.