Ученият и политическата дейност



         Паул Файерабенд съветва в “Срещу метода” че науката, подобно на Църквата, трябва да бъде отделена от държавата. Андре Мартине – виден френски лингвист – в началото на своя капитален труд Елементи на общата лингвистика – казва, че науката се основава върху безпристрастното наблюдение на факти. В този смисъл научното се противопоставя на предписващото. Ученият – казва той – трябва да се въздържа да препоръчва избор на едни факти за сметка на други, воден от морални или естетически принципи. Когато започва да предписва, ученият престава да бъде учен, е изводът, който се налага от разсъжденията на Мартине.

         Ученият в областта на хуманитарните и социалните науки е често изкушен да прекрачи границите на научното (такова, каквото е описано от Андре Мартине) и да попадне в значително по-суетния свят на политическото. Като прекрачва тази граница, той придобива обществена известност, хората започват да го разпознават по улицата. Край на анонимността! Това го окуражава да даде израз на своите пристрастия и предпочитания. И напуска света на научното, т.е. на безпристрастното. Започва дори да изразява мнения и по въпроси, които не са от неговата компетентност.

         Моята основна специалност – езиковата култура и езиковата политика – неведнъж ме е сблъсквала с тази ситуация. В началото на 1990-те, когато се изработваше новата конституция, станах съавтор на един проект за Закон за българския език като официален. Научният съвет на Института за български език спря тогава нашия законопроект, като съвсем в духа на Андре Мартине обяви, че Институтът за български език не е законотворец. Аз и моите съавтори обаче не се предадохме и отидохме по-далече. Срещнахме се с тогавашния председател на БАН, академик Благовест Сендов, с молба БАН като уважавана институция да даде зелена улица на нашия законопроект чрез своите депутати във Великото народно събрание. Това, от което се поинтересува академикът, беше дали сме националисти или коспомолити. Отговорихме му, че не сме нито едно, нито другото, а че сме експерти по езикова култура и по езикова политика. Академикът ни препрати към някакъв свой съветник и всичко свърши. Когато разбрахме, че всичко свършва дотук, регистрирахме нашия законопроект в тогавашната агенция за авторско право.

         Наложи се да го извадим от архивата и дори публично да го прочетем през май 2004 г., когато някои депутати, академици и член-кореспонденти на БАН, членове на Съвета за електронни медии възродиха идеята за закон за българския език. И попаднахме в собствения си капан, заложен, когато напуснахме уютния свят на академичната наука, и влязохме но някакъв начин в света на политиката: всички искат и очакват от нас да кажем дали такъв закон е необходим. Започнахме да обясняваме, че това е политически, а не научен въпрос, и че политиците трябва да поемат отговорността за създаването или несъздаването на подобен закон. “Но вие още през 1990 година сте написали такъв проект за закон и следователно такъв закон е нужен”, опонират ни тези, които искат ние да поемем отговорността да кажем трябва ли ни или не ни трябва такъв закон.

         Разказвам тази история, за да покажа на практика какво се получава, когато ученият напусне ясно артикулираният свят на науката, в който има 40-50 съмишленици от различни краища на света, и излезе на обществената, дори и на политическата сцена. В България все още се вярва, че науката е истина от последна инстанция и че когато ученият говори по обществени и дори по политически въпроси, това е едва ли не Божията истина. Трудно все още се възприема схващането, че науката е само един от възможните начини да се говори за света около нас. Пол Джонсън твърди, че нито една от големите политически и социални промени в света през 1980-те и 1990-те години е станала с активното участие на интелектуалците. Нещо повече – той дори говори за краха на интелектуалците в опитите си да променят света към по-добро. Университетите – според него – са “традиционните домове на изгубените каузи”.

         Всъщност обществената и политическата дейност на учения би трябвало да се ограничава само в областта на преподаването, защото преподаването е вид обществена и политическа дейност. Може би е вярно твърдението, че интелектуалците нямат никакво пряко участие в промените от края на ХХ век. Но нали тези, които промениха света, са били обучавани от интелектуалци: в училищата, в университетите. Интелектуалците са тези, които са им посочили къде да намерят интересуващите ги идеи и как да ги интерпретират. Вярно е, че академичната свобода и автономия може да допусне и това да обучаваме Осама бен Ладен, като по този начин сами му връчваме оръжията, с които е възможно да ни унищожи. Такъв риск обаче никога не може да бъде избегнат именно поради спецификата на университетите като особена институция.

         Заради всичко това според мене ученият не трябва да бъде пряко ангажиран с политическите партии, на него трябва да му е забранено да членува в политически партии и пряко да подпомага тяхната дейност; изисквания, които засега съществуват у нас в частичен вид само  по отношение на военните.

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Мила родна картинка. Запазване в отметки на връзката.