За ВАК и демокрацията


Вероятно за мнозина ВАК е неразбираемо съкращение, но за хората, опитващи се да правят наука в България, това съкращение най-често ги облива в студена пот. ВАК е Висшата атестационна комисия – институцията, която ти „дава” (все още!) научна степен (доктор и доктор на науките) и научно звание (доцент/ст.н.с. ІІ ст и професор/ст.н.с. І ст.) – подаяние някакво.

ВАК за всички академични лица в България е синоним на безнадеждна бюрокрация, на изхабени нерви и много безсънни нощи, несвързани с творчески процес; на разчистване на лични сметки от страна на „опоненти” (най-често – конкуренти) в науката. Рядко човек, преминал (ако премине!) през процедурите на ВАК, остава без язва и/или без високо кръвно. Случват се и по-страшни работи – например т. нар. „нервен диабет”, инфаркти, инсулти. И всичко това – в името на уж заявеното качество на науката и недопускането на случайни хора да попаднат в академичните среди. А всъщност: Хикс да не напредне повече от Игрек или Хикс да напредне тогава, когато му дойде времето, ако е бил послушен, разбира се.

Няма да обсъждам смислеността на двете научни степени – практика, непозната в по-голямата част от света. Няма да обсъждам и бюрократичната недомислица ,че „доктор” е едновременно и образователна, и научна степен.

Ще представя тезата си, че ВАК е репресивен политически орган на изпълнителната власт в България. Именно като такъв е бил замислен в СССР, като такъв продължава да съществува и до днес в България.

Какво ми дава основания да твърде подобно нещо?

· Председателят на ВАК и по-ниските чинове в тази институция се назначават пряко от министър-председателя на България. Структурата на институцията е усложнена до немай-къде: специализиран научен съвет, научна комисия, президиум на ВАК.

· Не е ясно кой на практика контролира президиума на ВАК: ако всяка по-нисша инстанция на ВАК се контролира от по-висшата, неясен остава моментът кой контролира президиума на ВАК. Номинално вероятно този контрол трябва да се осъществява от министър-председателя, който обаче е политическа фигура. Сетете се тогава в какво се изразява контролът: най-вече в това дали Хикс е „наш”, или не е „наш” от политическа гледна точка.

· Решенията на ВАК не подлежат на съдебно преразглеждане. Този момент от дейността на ВАК е много важен, защото никой пострадал от решенията на ВАК, не може да обжалва пред съд нито решенията на ВАК, нито пък да съди ВАК за пропуснати ползи. Освен това членовете на ВАК от всички равнища не носят никаква отговорност за решенията си. Тайното гласуване им позволява да вършат каквото си искат, защото de jure и de facto те са безотговорни.

· Най-важният момент от процедурата – когато научната комисия взема решение дали да даде, или да не даде това, за което претендира кандидатът (образователна и научна степен, научна степен, научно звание), се осъществява в отсъствието на кандидата!

· Понякога член на ВАК може да реши да провали някого, като го обвини в нещо, което е член на Наказателния кодекс – например в плагиатство. Процедурата според Закона за научните степени и звания допуска без съдебно решение (!) членовете на съответното равнище според случая да приемат/да не приемат плагиатството за истина. А плагиатство се доказва в съдебна зали при наличието на обвинител и защитник, съдебни доказателства и т.н. Тоест ВАК изземва прерогативите на съдебната власт и решава казуси от компетенцията на наказателния съд, без да прилага процедурите, които този съд изисква.

· Ако процедурата се провали, всички пасиви са за сметка на кандидата – в това число и финансовите. Ако става въпрос за научна степен, той трябва да напише друг голям докторат, защото сегашният вече е отхвърлен като негоден.

· Законът за научните степени и звания и правилникът за неговото приложение допускат член на някоя от инстанциите на ВАК по време на мандата си да придобие научна степен и научно звание – и то дори в рамките на един мандат. Конкретно зная такива случаи. Представете си как членовете на специализираните научни съвети или на научните комисии ще гласуват срещу един от тях, когато те също искат да „пробутат” свои протежета и гласът на кандидата е много важен за тях. Разиграва се добре позната сценка „аз на тебе – ти на мене”.

· Законът и правилникът позволяват безкрайни апаратни игри: два мандата си член на специализиран научен съвет, два мандата си член на научната комисия, може и да станеш член на президиума. Това твърде много наподобява игрите между Путин и Медведев. Както някой беше изчислил, по този начин тези двамата може да са във властта до 2033 г. Нека някой се заеме да изчисли до коя година един послушен и предполагаемо корумпиран член на ВАК може да решава кариерата на един или друг свой колега.

· Всичко това е добра основа за поява на корупция. Според наскоро преминали през процедурите на ВАК колеги тя е факт, дори ми беше съобщен ценоразпис на някои членове на ВАК – преди две години беше около 2000 лева на точния член от съответната научна комисия.

· Научните звания са аналогични на офицерските звания: но ако един офицер пет години няма провинения, минава автоматично в по-висш чин; един човек, работещ в университет или в БАН, не минава автоматично в по-високо научно звание.

· За да защитиш „голям докторат” се изисква по-голямата част от труда да бъде публикувана – най-добре целият. Тук вече се намесва връзката между науката и издателствата, която също е предполагаемо корумпирана.

Всеки един човек, работещ в академичната сфера, знае за тези неща и въпреки това гледа, когато му дойде времето, да се сниши и да мине за около година и половина (в най-добрия случай!) през всички иглени уши, след което и той да се корумпира и да върши същите неща, от които се е възмущавал преди това.

Никаква идея за протест, за бойкот на ВАК и специализираните съвети.

Какво е решението, за да остане все пак някой в България да прави наука?

· Да се анулират законът за научните степени и звания и правилникът към него;

· Въпросите около академичната кариера да се уреждат в Закона за висшето образование;

· Да се премахне понятието „научно звание”: научното звание всъщност е длъжност, на която си назначен;

· Да се премахне „големият докторат”;

· Да се създадат смислени единни държавни изисквания във всяка една област за придобиване на образователната степен „доктор”, която да се присъжда от ad hoc държавни научни комисии по дадена тема;

· Академичните институции сами да си създадат процедури за назначаване на академични лица на съответни академични длъжности;

· Да се създаде етична комисия, която да решава възникнали проблеми около кариерата на дадено академично лице, като комисията по такъв въпрос може да бъде сезирана само от засегнатото лице.

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Мила родна картинка и тагнато. Запазване в отметки на връзката.

8 отговора към За ВАК и демокрацията

  1. Borislav каза:

    Точно това имам предвид и аз, г-н Професоре! Крайно време е!!!

  2. Ivan K. каза:

    Vak e nai- golyamoto nedorazumenie, koeto prodaljava da trovi horata okolo naukata i samata nayka. Laji, otmashteniya, vajnichene, sekretnost i mnogo drugi gluposti – zaradi nauchna stepen ili zvanie. Ta znachitelna chast ot udostoenite sa otdelili poveche vreme za procedurata, otkolkoto za naukata. Ne e li vreme da zastanem seriozno protiv?
    prof., dpn I. Karagyozov

  3. Borislav каза:

    Уважаеми колега Хибаум,
    Като бивш кадър на БАН, а и изобщо, напълно съм съгласен с Вас: държавни професори и доценти е нонсенс в днешно време. Когато писах този текст, съм имал предвид именно това: човек да е професор на еди-кое си висше училище или институт. Прочее, благодаря Ви за коментар, а и за подкрепата.

  4. Георги Хибаум каза:

    Уважаеми доцент Георгиев,

    Съгласен съм с поне 90% от написаното от Вас.

    ВАК и „голям доктор“ са излишни.

    Научното звание да се присъжда от съответния университет или научен институт, но да важи САМО ЗА НЕГО, а не да се присъжда доживот. Тогава ще е ясно, че си професор от Софийския университет, Физическия факултет или си доцент от помощното училище в с Долно нанагорнище. Идеята на акад. Кендеров е безумна – ще се народят стотици хабилитирани които без рецензии могат да станат професори в Софийския университет или в институт на БАН.

    Е така по-лесно ще нагласяме НАШИТЕ ХОРА.

    Георги Хибаум
    ст.н.с. ІІ ст., д-р
    ЦЛОЕ-БАН

  5. Pingback: Скудоумието в научния “мениджмънт” край няма… « Борислав Георгиев

  6. Pingback: Скудоумието в научния “мениджмънт” край няма… « Борислав Георгиев

  7. Pingback: Скудоумието в научния “мениджмънт” край няма… « Борислав Георгиев

  8. Pingback: Скудоумието в научния “мениджмънт” край няма… « Борислав Георгиев

Коментари са забранени.