МИМИКРИЯТА КАТО ОТЛИЧИТЕЛЕН БЕЛЕГ НА БЪЛГАРСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ


Думата “мимикрия” означава приспособимост към околната среда, сливане с околната среда с цел оцеляване и просперитет. Прагматично погледнато, всяка стратегия, довеждаща до положителен резултат, без тя да навреди на другиго, е добра. В този смисъл и мимикрията като стратегия за оцеляване и просперитет, ако се подчинява на тези две изисквания (да довежда до положителен резултат и да не наврежда на другиго), е добра стратегия.

Аз твърдя, че нашата отличителна черта като българи е мимикрията, без да имам намерение да обиждам нито себе си, нито своите сънародници. Смятам, че мимикрията е нашето най-добро качество, защото ни прави добри посредници. За съжаление, твърде рядко (за да не кажа “никога”) ние умеем да се възползваме от това свое качество, за да просперираме (за разлика от евреите например, които са другият мимикриращ народ, но те го правят по-зле от нас поради юдаизма). Умеем да използваме това свое качество само за да оцеляваме.

Има ли емпирични данни, които подкрепят това мое твърдение?

Борис Христов (българин по рождение и българин като самоидентификация) направи световна оперна кариера, защото беше по-добър Борис Годунов от Фьодор Шаляпин (руснак) и защото беше по-добър от Шаляпин в западноевропейския оперен репортоар. Един от албумите на Борис Христов, издаден от EMI, носи многозначителното заглавие Boris Christoff: Tzar e re (Борис Христов: цар и крал). И наистина: на оперната сцена (а май и в живота) той беше перфектен руски цар и перфектен испански крал.

Трупата на Софийската опера нееднократно беше канена навън, защото беше еднакво добра както в руския (и дори по-добра от оперната трупа на Балшой театър), така и в западноевропейския репертоар.

Преди години българката Райна Кабаиванска беше обявена от Италия за перфектната италианка не само заради оперните й успехи. За сметка на това светът винаги мислеше за оперната прима Мария Калас преди всичко като за ексцентрична гъркиня, “оплела” в своите мрежи най-напред индустриалеца Менигини, а след това дори и самия Онасис. Един факт, който като че ли опровергава изходната теза: с цел мимикрия Мария Калас промени истинското си фамилно име от Калагориопулос на Калас; нещо, което не направиха нито Борис Христов, нито Гяуров, нито Кабаиванска. В случая с Мария Калас обаче става въпрос за повърхнинна мимикрия и за дълбинна не-мимикрия. За десерт оставям случая с Камелия Тодорова. От момента, в който тя се преобрази в Кеми Тодороу, говореше зле на български, а когато отново се преобрази в Камелия Тодорова, заговори отново на чист български.

Общо взето няма българин с чисто съдебно досие, който – излизайки навън – да не е успял успешно да се впише в местния пейзаж и не само да не е загинал от глад, но дори да го смятат там (а не тук у нас) за преуспял.

На второ място идва леснината, с която българинът усвоява чужди езици. Моят колега В.А., родом от място, известно със своя характерен диалект, идвайки в София, вече беше успял да изчисти всичко диалектно от своя говор и не проявяваше характерния билингвизъм офrциално – домашно. По-късно беше успял сериозно да впечатли англичаните с английския си, сътворявайки каламбур, за който и те на са се били сетили: на въпрос от тяхна страна каква е неговата оценка за един техен проект, той им отговоря: It’s UK!

Често обясняват този факт с това, че българският не е световен и волю-неволю българинът е принуден да се учи да употребява чужди езици, ако иска да успее. Но има твърде много езици, които не са световни, но техните носители не научават толкова лесно да си служат с международните.

На трето място българинът с леснина сменя религии и разсъждава върху проблеми от вида на следния: коя религия е по-изгодна за нас.

На четвърто място: българинът беше привидно добър поданик на българските царе, добър поданик на султана, добър поданик на съветската империя и по този начин успя да запази това, което всъщност го интересува най-много: себе си, дома си, семейството си и рода си. В този смисъл за българина в по-голяма степен (отколкото за британеца) е верен изразът Моят дом е моята крепост, защото въобще не е ясно за околните какво наистина той си мисли в дома си и какво точно се случва след прага на къщата му.

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Бориславови "интелектуализми". Запазване в отметки на връзката.

3 отговора към МИМИКРИЯТА КАТО ОТЛИЧИТЕЛЕН БЕЛЕГ НА БЪЛГАРСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ

  1. Pingback: „Кен ли” или гаврата като основно наше призвание « Борислав Георгиев

  2. Borislav каза:

    Във всеки случай е здравословно. Здравословните неща най-често не притежават признака „достойност“.

  3. sickdreamer каза:

    Хубав overview, а сега и същинският въпрос – хубаво нещо ли е приспособяването? Или поне може ли да бъде достойно? ;p

Коментари са забранени.