АРГУМЕНТИ » Каква ни е Македония?


Виктор Канзуров*

Съвременната психология говори за комплексно интелигентен човек, когато индивидът притежава над средно ниво развита както когнитивна, така и емоционална, но също и духовна и дори сексуална интелигентност. Това го поставя в позицията на обективен наблюдател на неговия собствен живот и на живота на обществото – не само в социалната среда, в която живее, но и в глобалното село, в което днешният свят обитава.

Ако ние сме хора, които само получаваме и съхраняваме информации – конкретно говорим за македонската история – няма да има никакъв проблем да говорим каква е била реалността на територията на днешна Република Македония или в географска Македония до 1944 г. Но има някои неща, за които

академичното образование не дава достатъчно ясен отговор.

И доказателство за това е, че нашият свят още не е такъв, какъвто трябва да бъде. Размислете за умонагласата на хората от днешна Република Македония, които от малки са възпитавани в обществото, че думата “българин”, понятието за думите “българин” и “България” е равняващо се на нещо най-мръсно. На заплаха, на нещо, което иска да открадне тяхната история, тяхната идентичност; на нещо, което е най-голям враг на тяхната страна, на тяхната родина, на техните животи. След като от малки са убедени в това, в по-възрастните им години – и когато има някакви информации, защото, въпреки всичките й недъзи, в началната демокрация в Македония започва да се пише за историческата истина – става много трудно за един човек да си признае грешния светоглед, оформян с десетилетия.

В България по същото време

прекалено еднозначно и с еднозначни думи се говори,

че “това е наша територия и наше пространство, и наше културно-историческо наследство” – аз знам, че това е верно – но с тези думи, с тези в кавички или без кавички крайности не се създават условия дори само да започне един диалог с обикновения днешен македонист. Тук отново се позовавам на психологията. Например, преводачите на белетристика никога не могат от един език на друг език да преведат изречението по същия начин, както е написано от автора. Например, ако съществува думата “маса” в едно изречение, преводачът го превежда в смисъла на понятието “маса”, както го е научил от първия път, когато се е запознал с тази дума. Това сравнение може би изглежда малко абстрактно, но мисля, че както лошият преводач не може да направи тази връзка между две реалности и не успява да свърже един контекст в две разноезикови форми, така и в България липсва това отношение към Македония, което да преведе на съответния език реалността, така че тя да се разбере. Ще се опитам да дам един пример – в България днес живеят три милиона души, които са по произход от Македония или с корени от Македония – ако нашата благородна цел е днешното население в Република Македония да разбере, ако не еднаквата ни национална принадлежност в миналото, то поне близките ни исторически и народностни корени, близките отношения в миналото,

трябва да постигнем това стъпка след стъпка, опознавайки обикновения днешен македонист, опознавайки неговата реалност и – превеждайки на неговия език,

свеждайки внимателно до неговия светоглед онова, което искаме да кажем – т. е. да го преведем така, че да го разбере.

В Македония няма български вестници, но аз мисля, че това е така, не защото не се позволява (тенденциозно наистина не искат да има български вестници), но по-точно е да се каже, че България не е заинтересована да има български вестници там. Поне до момента държавата България не е показала подобен интерес, не е инвестирала в осъществяването на българоезична медийна среда в Македония. От огромното количество сръбски вестници, телевизии и други медии, които присъстват в Македония, едва ли и 10 процента са с пазарна печалба. За останалите не вярвам, че имат изобщо някаква печалба от медийния си бизнес в Македония, но те присъстват и в тях се инвестира от сръбска страна. Днес именно чрез силата на медиите Македония е сърбизирана, днес се провежда такава просръбска, проюгославска, югоносталгична пропаганда, каквато не е имало и по времето на Югославия.

И тук трябва да се постави въпрос към София,

защо България не инвестира в пробългарски медии в Македония?

Въпросът, който стои сериозно в настоящия дебат, е, защо българското общество, българските граждани са толкова изплашени от този македонизъм, а са толкова незаинтересовани за тези брутални, бих казал, фалшификации на историята и защо не помагат на онези българи, които живеят там, да публикуват едно поне месечно нормално списание? С голите квалификации “изкуствена държава”, “Република Скопие” днешният обикновен македонец и македонист просто няма да бъде привлечен за диалог. Българите в Македония пледират за разбиране, за дипломатичност в тона и за едно нормално отношение – оценявайки реалността. Защото след такива изказвания в България, не са репресирани живеещите в България, а са репресирани българите отвъд границата. Когато се правят патриотарски изказвания в България, нека носителите им имат предвид, че след това идва реакцията на македонистите върху българите в Македония и тя е жестока. Младите интелектуалци от български произход в Македония са изоставени от България напълно. Вместо да инвестира в тях – подкрепяйки ги, мотивирайки ги и поддържайки ги финансово с работа за български вестници и пробългарски македонски медии на място – българското общество гледа на тях като на екзотици, ако изобщо е чуло за тях.

Това е трагедията на българска Македония, не македонизмът сам по себе си.

Чисто обективно, страхът от ОМО “Илинден” е несъстоятелен – организацията няма никакъв шанс да увеличава своето влияние в съвременна България. Просто българската комунистическа държавна политика е била такава до 1963 година – насилствено е налагала македонизма – и не може да очакваме след това от тези всички, които са били облъчени с този македонизъм, да не се чувстват така. Но ясно е, че повечето хора от Пиринска Македония се чувстват като българи. Страхът не трябва да бъде в посока ОМО “Илинден”, а в посока

инвестира ли държавата България днес в Македония, за да се увеличава числото просветени там и как подкрепя тя – морално, политически и финансово – българочувстващите се хора в Република Македония?

Подобно неадекватно е отношението и към езика – днес съществува македонски книжовен език, има кодифициране и всичко се базира на някакви диалекти, но в не малко число със сръбски думи, които не съществуват в нито един македонски диалект. Честно е това да се каже, както и че е нарочно направено. Но освен това, македонският книжовен език е станал “архаичен” език. Често говоренето на македонски книжовен език в Скопие, например, се приема с подигравка или с учудване, особено от младото поколение – защото липсват сърбизмите от така наречения скопски жаргон. Македонският книжовен език е архаичен, може да се чува само в театър, когато се играят Шекспир или Чехов, но днешният съвременен театър вече ползва сърбизиран жаргон в самите постановки. Честно е също да се каже, че възрожденците от Македония – Кузман Шапкарев, Григор Пърличев и други – не са смятали, че това е отделен македонски език, ами са го наричали български. И смятам, че е задължение на България малко по-смело, по най-дипломатичен възможен начин да защити това езиково и културно наследство в името на тези три милиона български граждани, които са по потекло от Македония. Това ще бъде една достойна позиция.

Ще споделя още нещо за македонския език. Майка ми е от Леринско. Като малки деца, с баща ми, от различни семейства, отиват в Унгария, в Будапеща, по късно там се запознават, там сключват брак и след това се връщат в Скопие. Майка ми разказва, че първите години тя изобщо не е могла да разбира хората в Македония, в Скопие, как говорят. А нейният диалект е леринският диалект, точно този, на който се позовава Кръсте Мисирков, а и който не е много далечен от прилепския, да кажем, който е основа на днешния македонски книжовен език. Трябва да имаме предвид, че нарочно в Македония по всякакъв начин този език се прави и представя за по-различен от българския, по много тенденциозен начин. Другият език е езикът на Драган Павлович Латас, например, който пише със сръбска лексика и сръбски синтаксис, въпреки че е обида за такъв човек да се каже, че изобщо ползва лексика или синтаксис. Скопският диалект отпреди 50 години или преди 100 години е много по-близък до българския език. Днешният скопски жаргон е нарочно сърбизиран говор, той няма нищо общо със стария скопски диалект. И нарочно хора като Латас, който е неофициален говорител на ВМРО-ДПМНЕ, на управляващите, го ползват – за да сърбизира още по-интензивно днес достатъчно сърбизираните македонци. Давам за пример Латас, по-долу засягам и проблема с днешното ВМРО-ДПМНЕ, защото той често ползва говора на омраза срещу България и българите.

Дефицитно в българо-македонските отношения

не е само познаването на социалната реалност в днешна Македония и дипломатичното отношение спрямо нейните условия. Дефицитна е грижата за българите в Македония чрез държавни и частни инвестици, особено в медийния бранш, но и в културни и бизнес обмени. Дефицитно е познаването на политическите процеси и политически живот на партиите в Македония. Днес във ВМРО-ДПМНЕ няма нито едно лице, което да е било в ръководството на ВМРО-ДПМНЕ през 1990-те години. Днес към ВМРО-ДПМНЕ принадлежат стари структури от Социал-демократическия съюз, т.е. от бившите комунисти. Министърката на вътрешните работи, Гордана Янкулоска, родена 1975 година, е кадър от Демократичната алтернатива. Тази формация след промените в 1998 г. беше партията на бившите най-твърди комунисти, която беше коалиционен партньор на ВМРО-ДПМНЕ. И без тази партия ВМРО-ДПМНЕ през 1998 г. нямаше да бъде на власт. Вицепремиерът Зоран Ставрески, министърът на финансите Трайко Славески също произлизат от партийни среди наследници на югокомунистическата доктрина. Министърът на правосъдието Михайло Маневски беше последният македонски комунистически секретар (министър) на правосъдието до 1991 година. Те и много други са от листата на ВМРО-ДПМНЕ… Новият президент на Република Македония, избран като кандидат на ВМРО-ДПМНЕ, буцефалистът Георге Иванов, до 2004 година принадлежеше към Социал-демократическия съюз, не като формален член, но като симпатизант и “интелектуален” подържател. Той до началото на прехода беше младежки комунистически функционер. Това е истината за политическото настояще на тази организация. Да се говори в българските политически среди, че днешното ВМРО-ДПМНЕ не е просръбска партия, и че днес в Македония не се ползва шовинизъм срещу България, и на това да няма никакъв достоен отговор от България, е срамно, защото показва или пълно политическо невежество, или пълен политически нихилизъм, абдикация от грижата за историческата истина и абдикация от грижата за българското население извън държавните територии на България, в случая македонските българи, защото те са жертвите на тази пропаганда на място, беззащитни жертви, изоставени от България на произвола на съдбата.

В началото на ХІХ век по-голямото число от населението в днешна Южна Сърбия, Южно Косово и Поморавието се е чувствало като българско. Но днес процесът на сърбизация е приключил. Дали те наистина са били българи и тогава, не знам. Аз предполагам, че е така. Но днес процесът на сърбизация е приключен. И ние няма какво да търсим от тези хора. Книгата на Михаил Огнянов “Македония – преживяна съдба”, която е често цитирана, за мен е може би най-качествената книга, която дава точна картина как се развива македонизмът – и единствената, от тези, които съм прочел, която навлиза в субтилната нюансираност на детайлите на Македонския въпрос. А това нещо много липсва и в българската историография, и в българската публицистика, и дори и в този дебат. Защото много е лесно да поканим човек от Македония в една дискусия в България, който се чувства българин. Но защо не е поканен някакъв македонист? Аз разбирам, че ще има повече смях тогава, но честно е да се покани. Без значение, че в Македония има много по-голяма отрицателност върху тези, които имат българска позиция по македонския въпрос, отколкото в България върху тези, които имат македонистка позиция.. В книгата Михаил Огнянов описва една случка от 1945 година, когато със семейството си пътува (или бяга) с влак от Скопие през Ниш за София. Когато влакът минавал някъде през градове от Поморавието, двама-трима облечени в партизански дрехи влизат в спор с местни старци в купето. Едният партизанин в разгарата на спора пита най-възрастният старец: “Ти ща – да ниси бугарин?”, на което получава отговор: “Я нисам бугарин, са бугарима сам се био на Каймакчалану, али мой отац йе био бугарин” (Михаил Огнянов: “Македония преживяна съдба”, Работилница за книжнина “Васил Станилов”, София 2008 г., 232 стр.). Ето това е, което аз наричам “биологични българи”. И моята мисъл с този пример е, че не трябва толкова отрицателно отношение към македонизма, а разбиране за неговата трагичност и за реалността му. С македонизма, за разлика от положението в Поморавието, имаме за какво да спорим. Това е все пак една голяма разлика. Днес повечето хора в Македония чувстват, че са различни от българите и това трябва да се уважава. Но също така трябва да се уважава и мнението на тези хора, възрожденци, революционери, които са се чувствали българи, еднакви с българите от стара България. А това в Македония не се уважава. И днешното македонистко чувство в най-голяма част е резултат на тези погрешни понятия за миналото. Процесът на македонизация завърши през 1960-те години в Югославия. Тези, които се чувстват като българи в Република Македония днес, са по някаква случайност оцелели семейства, по някакви чудни обстоятелства. Те имат една обща черта – без значение образованието, професията и социалната им среда – това са хора, които повече се интересуват от история. Или както казва един мой приятел от Щип, “когато четеш история, историята на Македония, и магаре да е, ще разбере истината”. По такъв начин те се осъзнават в по-късни години като българи. Въпросът е как да дадем подходящ достъп, как да мотивираме да бъде четена и чута историята, как да успеем да информираме днешният македонски гражданин как са се чувствали братя Миладинови.

Моята идея е да намерим общ език.

Резонен въпрос е, защо в България се говори толкова за Македония, а не се говори например за (Беломорска) Гърция. Аз мисля, че това е много важен въпрос и съм учуден защо този въпрос няма отговор. Лично аз имам най-малкото една причина да бъда заинтересован. Защото аз съм роден в Скопие, но моите корени са от Егейска или Беломорска Македония. Баща ми и майка ми са родени в с. Сетина, Леринско, където се е намирала крепост на цар Самуил; сега няма нито един камък там от тази крепост. Личните ми наблюдения показват, че този въпрос не се задава от едно сервилно отношение на България към Гърция. Това е поведение на страхливост, една хипокризия и медиокритетство, защото много е лесно да се полемизира и да се атакува една държава, в която историографията е пълна с фалшификации, която абсолютно няма никаква сила. Но нека отидем докрай и да изискаме отговорността от българската държава и българското общество да заговори най-сетне и с Гърция за всички проблеми, исторически престъпления, несправедливости и до днес срещу хората с български произход, за етническото самосъзнание на българите в Беломорска Тракия и Егейска Македония.

* Виктор Канзуров, роден през ноември 1971 г., е македонски български журналист. Следва философия в Скопския университет “Св. Кирил и Методий”. Oт 1999 г. работи като публицист за вестниците “Македонско дело”, “Вечер”, “Старт”, “Нова Македония”, “Трибуна” и др.

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Вечните за мене неща, История, Лични, Препечатки, политика. Запазване в отметки на връзката.