Тяло и идеология в Западноевропейското средновековие


Измежду големите културни революции, свързани с тържеството на християнството на Запад, една от най-големите е тази, засягаща тялото. Дори в античните доктрини, даващи предимство на душата, не е представена добродетел или благо, което да е упражнявано без посредничеството на тялото. Големите промени в бита на хората в градовете – средища на социалния и на културния живот в Античността, са свързани с премахване на театъра, цирка, стадиона и термите – местата за социални и културни контакти, по разному възвеличаващи или използващи тялото. Тези промени са окончателният завършек на доктриналния крах на концепцията за тялото.

Въплъщението е Божие унижение. Тялото е затвор за душата и това е нещо повече от обичайната представа за тялото, това е нейно определение. Ужасът от тялото кулминира в сексуалните му аспекти. Първородният грях – грях на интелектуалната дързост и предизвикателството към Господ, е преобразен от средновековното християнство в плътски грях. Низвергването на тялото и секса достига връхна точка в женското тяло. Тялото на жената – от Ева до вещицата в края на Средните векове – е избрано място на Дявола. Забраната за плътски сношения, съпътстваща различни периоди в богослужебната практика (пости, бдения и празници), се разпростира и върху периода на менструалния цикъл: прокажените са деца на съпрузи, осъществили сексуален контакт по време на менструация. Неизбежният сблъсък между физиологичното и свещеното води до усилието за отхвърляне на биологичния човек: бдения и пости, които са отрицание на съня и храненето. Грехът намира израз във физическия недъг или болестта. Проказата – болестта с преимуществена символична и идеологическа роля в Средновековието (която изпълнява същите функции както ракът в съвременното общество), е преди всичко проказа на душата. Пътят към духовното съвършенство минава през страданието на тялото: бедният е приравняван с недъгавия и болния, водещият социален тип, монахът, се утвърждава чрез аскетично изтезание на тялото си, висшият духовен тип, светецът, е признат безспорно за такъв, когато пожертва тялото си в мъченичеството. Що се отнася до социалното разслоение сред миряните, то намира най-добър израз в телесното противопоставяне: благородникът е красив и добре сложен, крепостникът – грозен и уродлив. Човешкото тяло е нещо повече от пръст, то е гнилоч. Участта на всяка плът е грохналост и разлагане. В степента, в която тялото е една от предпочитаните метафори на обществото и на света, последните биват повлечени към неизбежен упадък. Светът на средновековното християнство според теорията за шестте епохи навлиза в старостта.

За хората от Средните векове свещеното често се разкрива при вълнуващото съприкосновение на духовното с телесното. Кралете чудотворци проявяват сакралността си, като с докосване изцеляват скрофули. Мощите на светците доказват своята святост, излъчвайки благоуханен мирис – мириса на светостта. Божествените знамения, както и дяволските изкушения, се явяват на отпуснатите в дрямка тела чрез сънищата и виденията, тъй дълго предизвикващи смут сред хората от Средните векове.

Жак Льо Гоф

Из „Въображаемият свят на Средновековието”

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Парадигматични текстове. Запазване в отметки на връзката.