Интелектуалната свалка


свалка ж. Ухажване, влюбване, ситуация, при която някой се влюбва в мене, съгласява се на интимен контакт. Никога не съм бил майстор по свалките, но тоя път как стана – не ми е ясно, но мацето се нави веднага. Па отде да знам – може и тя да ме е свалила.

Георги Армянов, Речник на българския жаргон”, ИГ 7М+Логис, София, 1993

Отдавна в жаргона се използва думата “свалка”. Определението на Жоро Армянов в прословутия му речник (поради факта, че е единствен по рода си за българския език) е по викторианско свенливо. Свалката всъщност е толкова безкомпромисно и бързо ухажване, че престава да бъде ухажване в традиционния смисъл на думата. Жулиета в прословутата балконска сцена стига до проблема за конвенционалността на знака, мечтаейки да бъде подложена на ухажване от своя Ромео.

What’s in a name?

That which we call a rose

By any other name would smell as sweet…

Днес такива разсъждения просто не се случват. А става “свалка”. В свалката липсва институцията на установен речев етикет.

Целта на речевия етикет (както отдавна е известно) е да преодолее всякакви социални и други бариери между разговарящите, като запази тяхното личностно достойнство и социално лице (по думите на Levinson & Brown). Свалката цели бързото или не толкова бързото съгласяване на евентуалния сексуален партньор, възприеман като одушевена секс кукла, да бъдете заедно физически. Словесно, свалката се маргинализира по отношение на ухажването. Обикновено не се използват косвени речеви актове, а се изразяват преки покани, дори и подканвания, а желанията се формулират “в прав текст”. Прибягва се дори и до сделки… Свалих я/Свалих го означава съгласие от страна на евентуалния партньор да си легне с мене. Успешно осъществен от мен Blitzkrieg.

Но за мене винаги е имало и още една свалка – интелектуалната. Интелектуалната свалка изглежда трудна, особено днес. Всъщност днес ухажването се изразява в интелектуална свалка. Наричам все пак този вид ухажване “свалка”, защото времето, през което интелектуално ухажвам потенциалния си събеседник, е значим фактор. Един разговор не може да трае безкрайно. Една случайна среща на улицата може да продължи и половин минута. Ако искам да потъна в разговор с него и интелектуално да го “сваля” , трябва да действам светкавично. Blitzkrieg…

Така че днес ухажвам някого, за да разговарям, а не за да спя с него.

Едно време се разговаряло на неутрални от еротична гледна точка теми, за да се потиснат словесно сексуалните желания. Един вид – това е последното, което ни интересува. Пуританската и викторианската английска литература дават прекрасни образци в това отношение. Но в крайна сметка водеща остава сексуалната страст. Либидото.

Днес, изглежда, се разговаря заради разговора. Ухажването в разговора има за цел разговора, а не леглото. Човек днес по-лесно споделя с някого тялото си отколкото своя си свят. Сексът, сведен до “чукане”, представлява прост физиологичен акт, аналогичен, например,  на храненето, и не е причина за запознанство, както гласи обичайният израз, широко използван още през моите студентски години. И мнозина предпочитат и в секса MacDonald’s, а не Chez Maxim’s или дори някоя таверна или просто кръчма.

Стерилен и безопасен секс. Официално ти казват “А това е Вашият кондом”. Позволява се от време на време орален и дори анален секс, защото го показват в холивудските филми. Другият вид секс, описан например във “Философия в будоара” или предполаган в “Опасни връзки”, е стар колкото Европа, но излиза извън стерилните рамки и затова е белязан със знак “упадъчно и непрагматично”.  Още повече, когато присъства в някои дисидентски филми на Пазолини и Висконти. Винаги съм се чудел дали някои сцени от „120 дена на Содом“ или на „Прокълнатите“ не използват алибито на антифашистките филми, за да покажат на света сексуалните фантазии на своите автори, изразени чрез откровено (хард) порно – особено при Пазолини… А пък Мишел Фуко създаде своя собствена философска система само и само да легитимира своето сексуално поведение и собствените си сексуални навици. Чудя се дали да напиша същото и за Платон, но в такъв случай рискувам да бъда убит с камъни… Днешната рамка, в която мислим секса, може и да породи нелепи въпроси от вида на „Чукал ли е Аристотел своя най-известен ученик Александър Македонски?“ Оливър Стоун изглежда, че е убеден в това – абе, американска интерпретация на античната европейска история от гледната точка на стерилността! Вместо например да се запитаме в каква степен Аристотеловата доктрина съдейства да се породи желанието на Александър Велики да цивилизова, тоест – да завладее света и да го ойкуменизира… Този въпрос прави напълно незначителен въпроса за хомо секса през различните античности, така че да не ни се налага да представяме Патрокъл като братовчед (?!?) на Ахил, за да обясним Ахилесовата загриженост за Патрокъл и неизмеримата му скръб, когато Патрокъл е убит (холивудската продукция „Троя“).

Въпрос на парадигма. Или въпрос на култура, ако приемем знака за равенство между “парадигма” и “култура” (Богдан Богданов) и ако културата е наистина ‘начин на мислене’.

Нуждата от комфорт обаче не изчезва. Комфортът се постига в разговора. Най-малкото защото се постига това, което Бронислав Малиновски нарича “фатична общност” – общност, която се събира, за да разговаря, за да поддържа огъня на разговора жив дори и ако няма какво да си кажеш.

Можем да бъдем ренесансови или барокови само в разговора.

Позволяваме си да бъдем витиевати или лаконични само в разговора.

Възможно е да използваме различни стратегии само в разговора.

Разнообразието днес е в събеседниците, а не в сексуалните партньори. Колекционират се хора за разговор, а не за секс.

Разговор.

Раз-говор.

Раз-гов-ор.

Калка на диа-лог-ос, запазена в български, но загубена в езици, производни от латинския, където вече имаме и conversation. Въпросът за конверсията ме занимава напоследък, защото конверсията е и подчиняване на нечия власт. По това – казва Богдан Богданов – Платоновите диалози се различават от обикновения разговор, от обикновеното общуване. Диалогът е опит да се паралелизират два свята, които на пръв поглед са несъвместими. Разговорът е опит да се изгради общ свят, в който и двамата участници да влизат (с удоволствие или с омраза).

Раз-говорът е диа-гноза ( стгр. „диагнозис”:  ‘различаване’ в строгото етимологично значение). Ах, Екзюпери и този разговор между Малкия принц и Лисицата…

Различен говор. Различно говорене.

Или “разделям говоренето”.

Или “говоренето е поделено между различни хора”.

Или “смислено говорене се постига тогава, когато по темата говори повече от един човек”.

Но в никакъв случай “разделно говорене”, защото няма идея за общност.

А идеята за общото е, че то се постига чрез различ-ни говорения, когато говорят различни лиц-а и че общият смисъл е раз-делен между разговарящите.

По-преди беше “удоволствието от текста” на Roland Barthes – „Le plaisir du texte“.

На дневен ред е “удоволствието от разговора”.

Защо човек е в състояние да изпитва удоволствие от разговора? И престанал ли е да изпитва удоволствие от текста?

Могат да разговарят всъщност само двама души.

“Разговорът е общият свят на двама” (Даниела Дечева).

По дефиниция и по код в разговора човек е равнопоставен със събеседника си. Аз винаги разговарям С него. Не мога да разговарям НА него. Разговорът е липса на власт спрямо мен и спрямо него. И в това се изразява удоволствието от разговора. Равнопоставеност има само в разговора и никъде другаде. За да бъде изпълнено условието за равнопоставеност обаче, аз трябва да приемам своя събеседник и той да ме приема. Ако това условие не е изпълнено, може да има размяна на реплики, но не и разговор.

Равнопоставеността в разговора не означава обаче равноправие в разговора. Идеята и усещането за равнопоставеност е общата формална предпоставка един разговор да започне.

Равноправие в разговора няма и не може да има, защото в разговора (освен всичко друго) се и наддумваме. В разговора всеки се стреми да  впечатли другия. Има състезание между зрелища, които предполагат различни сценарии, различни езици. Въпросът се свежда до това чий сценарий и чие говорене са по-печеливши, за да се постигне надмощие в разговора. Този, който наддума другия, придобива надмощие в разговора.

Разговорът е състезание: тръгвате от една и съща изходна точка (идеята за равнопоставеност), но винаги печели само един.

В разговора сребърни и бронзови медали не се раздават (перифраза на проф. Хенри Джоунс-Старши от филма на Steven Spielberg “Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход”, който казва, че търсенето на Светия Граал е състезание, в което сребърни и бронзови медали не се раздават).

Защо имаме нужда от интелектуална свалка?

Човешката физика днес не е загадка за никого. На модните ревюта се демонстрира красива (но в никакъв случай – уникална) физика, а не красиво (и уникално) облекло.

Загадка е обаче вътрешният свят на човека. Той е голямото предизвикателство пред днешния човек. Или поне така сме склонни да си мислим. Както от времето на установяването на християнството като господстваща религия целта е била да съблечеш един човек, за да видиш скритото от дрехи тяло (вж. прекрасното есе на Jacques Le Goff  “Тяло и идеология в Западноевропейското средновековие”, публикувано на български в сборника с негови есета “Въображаемият свят на Средновековието”), така днес целта е да разгадаеш и изтълкуваш един човек, за да стигнеш до неговия вътрешен свят, който обикновено изглежда табу за околните. Днес всеки един от нас иска да бъде едно малко ЦРУ, ФБР, КГБ, МИ6 – взети заедно.

Това се поражда от факта, че днес са налице многобройни ценностни системи и че човек е еклектичен в избора си измежду тези ценностни системи.

Еклектизмът е философско учение и направление, основано от Потамон Александрийски, който препоръчвал през ІІ век от Христа да се заемат най-добрите тези от различни системи за обяснение на света, когато те не се изключват взаимно, а не да се изгражда нова единна система. Във всекидневието еклектизъм означава свободно да заемаш идеи, емоции и типове поведения, които са израз на относително различни ценностни системи, но които имат обща морална основа.

Ценностният еклектизъм на българина не е от вчера: в името на доброто съседство той може да празнува със съседа си мюсюлманин Рамазана, а пък после те заедно да празнуват Великден. Днешните комуникации позволяват да имаме достъп до повече ценностни системи, до повече традиции и ние сме свободни да използваме това, което ни харесва в момента, и да изградим собствена за всяка отделна ситуация уникална ценностна система, която можем да определим и като “телеологична”. Подбираме това, което ни е угодно и изграждаме своя собствена уникална система, която – подчертавам още веднъж – е телеологична по своя характер. Ето защо знаците и символите по-скоро подвеждат, отколкото посочват.

Напълно е възможно днес едновременно да си привърженик на традиционния патрилокален модел на семейство и да се бориш за правото на хомосексуалните граждани да сключват юридически валиден брак и да имат правото да осиновяват деца. Коя всъщност е твоята ценностна система? Конвертираме се😉 от православие в друга религия, защото нещо в католицизма, в протестанството или дори в исляма ни харесва повече, отколкото в православието.

Човек избягва мрежата на една ценностна система. И я разрушава, като съчетава елементи от различни ценностни системи, понякога напълно изключващи се, въпреки изконната препоръка на Потамон от Александрия. Ето защо е предизвикателство да разгадаеш модела, който даден човек изглежда е възприел за себе си, за да се направи интересен за околните.

Както при физическото, така и при интелектуалното разсъбличане обаче винаги се поражда съмнението все пак дали в крайна сметка няма непрекъснато да виждаме едно и също тяло или да разчитаме почти едно и също нещо, въпреки различното облекло, различните езици, различните “картини за света”, съдържащи се във всяка една личност. Дали независимо от „дресинга“ на супата топчета ние не ядем винаги супа топчета?!? (Един приятел веднъж доста попийнал сподели своя възглед за това какво е сексът. „Сексът е като супата топчета: в един ресторант ти я сервират с магданоз, но без ориз; във втори – без магданоз, но с ориз, но в крайна сметка това, което ядеш, си остава винаги супа топчета…“ И както казва Мерлин в „онзи Филм“: And then of course is too late…

Стремежът ни да сме конвенционални действа със силата на закона за земното притегляне. “Ако има нещо конвенционално в езика – пише Donald Davidson в есето си Communication and Convention (публикувано в Synthese, 59, 1984 pp. 3-17) – това е стремежът на хората по принцип да се изразяват така, както се изразяват техните съседи”.

И в това е драмата. Въпросът е дали тази драма е трагедия. Прагматиката (а не прагматизмът) като семиотична и лингвистична дисциплина въвежда понятието “лична сфера на говорещия”, в която се помества всичко, което е близко в интелектуално, емоционално и във всякакъв друг тип отношение на говорещия човек. Езиково, всичко, към което аз съм склонен да се обръщам на ти, е елемент от моята лична сфера. Загадката всъщност не е конвенционалната страна в говоренето, а повдигането на завесата, прикриваща личната сфера на говорещия. Тя е гатанката на сфинкса, в който всички днес сме се превърнали, и търсенето на нейния отговор ни предпазва от това да изпаднем в постоянно фатично състояние и да разговаряме заради самия разговор, за да продължаваме да се чувстваме членове на една или друга общност.

Човешката комедия всъщност никога не е приключвала…

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Бориславови "интелектуализми", Лични, ideologies и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

2 отговора към Интелектуалната свалка

  1. Borislav каза:

    Благодаря, Анна🙂

  2. Anna Dimitrova каза:

    Студентите в НБУ имат шансове да научат българския език с такъв преподавател

Коментари са забранени.