Препечатка на мой принос във форума на проф. Богданов


Забелязал съм, че хора, които се отбиват тук, нямат навика да се отбиват и във форума на проф. Богданов (http://bogdanbogdanov.net). Затова ще публикувам и тука един свой текст, предназначен за този форум.

Очаквайте скоро тук следните текстове:

1. Най-голямата Одисеева хитрина

2. Отдалечаването от родния дом и мъжката празничност на Балканите

Не се наемам да дискутирам – тук или където и да е другаде, теоретичните и философските основи на четенето. Умозрителните разсъждения никога не са били основна част от моето амплоа – по-скоро винаги съм се придържал към реторичната стратегия, описана блестящо от Паисий: „Не учихся ни граматика, ни политика никако – по простим болгаром просто и написах”. (Навремето в сп. „Българска реч” предложих своя интерпретация на това Паисиево твърдение,  доказвайки, че то всъщност означава „разказах за историята на българите така, както биха си я разказвали самите българи, а не например византийските летописци).

Очевидно спекулативно или емпирично ще разсъждаваме за това как разбираме и интерпретираме нещо, което сме прочели, за това дали влагаме и в каква степен влагаме личния си опит при разбирането на един текст, тоест за това в какъв личен контекст разполагаме прочетеното. И тъй като изразих предпочитанията си към емпиричните разсъждения, ще предложа своя интерпретация на една световно известна история, стояща в основите на нашата цивилизация. Омировият текст за нея беше дискутиран миналата година на първия семинар на проф. Богданов в 409 аудитория.

Става въпрос за Одисеята, но не и за Омировата „Одисея” (тази история, както е известно, е мигрираща – достатъчно е да се сетим за арабския епос и по-специално – за „Синдбад Мореплавателя” или пък за скандинавската версия – легендата за Летящия холандец). В случая за мене обаче е интересен старогръцкият вариант на историята, защото е балкански, от моята географска ширина. От друга страна, би било неприлично от моя страна разсъждения ми, доколкото могат да се нарекат „разсъждения”,  да се основават върху български превод на Омировата поема, който съм чел внимателно в студентските си години.

Предложената гледна точка се породи у мене, гледайки многократно филма „Одисея” от 1997 г. на Андрей Кончаловски – по мое мнение, прекрасна екранизация.

Разбира се, екранизацията на Андрей Кончаловски е неговата интерпретация на Одисеята, но тази интерпретация – в която той показва неща, но не ги интерпретира, в известен смисъл потвърди някои мои предположения за това как още може да се разбира историята на Одисей след приключването на Троянската война.

Във филма има натрапващ се (защото постоянно се повтаря) детайл – Пенелопа (в ролята – Грета Скаки) работеща с пресата (не зная дали точно така се назовава този уред) за изстискване на зехтин от маслините. Никога до този момент не си бях давал сметка колко мъчително и колко досадно се добива зехтина… И всичко това: на фона на прекрасни пейзажи, на фона на прекрасни мъжки и женски тела – както в Итака, така и в Троя, така и на кораба на Одисей, взети сякаш от картина на Александър Иванов.

Този лайтмотив до голяма степен потвърди моята гледна точка, която ви предлагам по-долу.

Войната – освен всичко друго – е и забавление, типично мъжко забавление, откъсване от досадното всекидневие, в което трябва да се занимаваш с проблемите на поданиците си, с добива на зехтин, със съпругата си и най-вече – с майка си. (Така или иначе, Одисей се прибира в Итака, след като е видял сянката на майка си в Хадес, след като е разбрал, че е в състояние да се еманципира от нея, а изборът на Ирене Папас за ролята на Антиклея още повече засилва тази гледна точка)

С една дума – войната е празник – моля да ми простите за тази концептуална метафора в стила на Lakoff & Johnson: не съм милитарист. Но нека само си спомним в каква степен мъжете на Балканите (за другите – не зная) обичат да разказват казармени истории, в които винаги се случва нещо извънредно и в които, разбира се, – те винаги са победители чрез физическа сила, хитрост и/или ловкост. Когато тези истории се изчерпят или просто публиката започне да изразява досада от тях, ако мъжът е ловец или рибар, те биват заменени от съответните ловджийски и/или рибарски истории. Присъстващите жени – съпруги или любовници – обикновено нескрито изразяват досадата се от тези разкази и най-вече – от тяхната вариативност, и обикновено демонстративно започват да говорят за свои си, „женски” работи…

Десет години Одисей е в празника (бих се изкушил дори да кажа „в джаза”) и е далече от безличното всекидневие на зехтина. И в един момент  войната, сиреч празникът, свършва – благодарение на него – и той трябва да се върне към скучното си всекидневие. На негово място и аз бих се поколебал да направя това и най-вече – да помисля как да отложа колкото се може по-дълго във времето завръщането си в родния дом и възвръщането си към досадната рутина на владетел, без от това да ми излезе име на пройдоха и развейпрах.

И Одисей като истински хитроумник си измисля алиби – че е разсърдил Посейдон с високомерието си – типична проява на хюбрис, и го набеждава, че той му е попречил да се завърне в Итака. Никой в нищо не може да го обвини, защото срещу боговете нищо не може да се направи. Нека не забравяме, че седем от тези десет години Одисей прекарва на острова на нимфата Калипсо… Андрей Кончаловски, избирайки Ванеса Уилямс да изиграе във филма му Калипсо, еднозначно обявява своята гледна точка за това „наказание” (да не говорим пък за изключителния декор на Памуккале). Впрочем, актьорският подбор (кастингът) на Кончаловски като цяло е много интересен – Атина Палада (в ролята – Изабела Роселини) например е представена като съвършена сводница…

По въпроса за войната като празник или за празничността на войниклъка: мисля си за един свой приятел от казармата – сега известен хирург в Германия, който си беше уредил буквално да деребейства в поделението, което той по същество управляваше, бидейки негов писар. Този човек никога не желаеше да излиза в домашен отпуск. Веднъж го попитах защо предпочита да стои в казармата? „Защото – отвърна ми той – тука мангалите ми изхвърлят боклука от канцеларията. В София трябва аз да си го изхвърлям, да се съобразявам с майка си и с баща си, да не пия колкото си искам”…

По въпроса за невероятните приключения като алиби. Спомням си за това на мене какви невероятни истории ми се е налагало да си измислям за пред родителите си – особено на млади години – за да оправдая едно или друго свое „озадачаващо” отсъствие от дома; за да оправдая моменти, в които просто не ми се е прибирало в къщи, за да се превърна отново в „добрия син”, без – разбира се – никога да съм бил и блудният… То не бяха „разправии с милицията”, то не бяха „некоректни шофьори и ватмани, които не спират на спирките, за да вземат закъснелите пътници”…”та (утилитарно и прагматично обобщавах аз) се наложи да прекарам нощта там, където беше купонът”.

Неведнъж съм имал възможност да излагам в устна форма тези свои виждания за продължилото десет години завръщане на Одисей у дома. Някои се възмущаваха, други се хилеха и ме наричаха „циник”, а трети все пак приемаха моята гледна точка. На тези, които се възмущаваха и се хилеха, че профанирам Омировата епична поема и че я лишавам от всякаква героичност, отвръщах с цитат от „Божественият Клавдий” на Робърт Грейвз, отнасящ се до разпространението на християнството в Древния Рим: „Тъй като това [християнството] не е призната религия (повечето от видните евреи я отричат изцяло), култът попада под закона за забрана на пивниците и братствата; и е от ония, които забраната карат да процъфтяват”.

Не съм сигурен, разбира се, дали някой друг преди мене не е изразявал подобна гледна точка върху продължилото десет години завръщане на Одисей. Все пак класическата литература ми е хоби, а не професия. Не съм сигурен, следователно, и в каква степен е оригинална тази моя гледна точка. Най-вероятно не е. Но въпреки това реших, че форумът на проф. Богданов вероятно е мястото, където мога в писмен вид да я изложа и да я подложа да обсъждане, за да науча най-малкото дали има и други, които споделят подобно виждане.
PS: Посвещавам тазсутрешното си писане на светлата памет на своя тъст д-р Никола Д. Руневски – Бог да го прости и светла да е паметта му, защото  той също беше голямо интелектуално предизвикателство.

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Бориславови "интелектуализми", Препечатки и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

4 отговора към Препечатка на мой принос във форума на проф. Богданов

  1. Georgi Tsvetanov каза:

    Аз, на този етап от своето научно развитие, не съм в състояние да приема каквато и да било едностранчива теза за Омировия епос. Струва ми се, че на своя богат и същевременно повтарящ се език епосът се опитва да каже много неща, да внуши много идеи. В този ред на мисли, твоите разсъждения ми допадат – за разлика от много колеги нямаш претенцията това да е единствената истина. Точно това е и привлекателното в тази гледна точка.
    От друга страна, естетиката се мени, дори в Елада не е била фиксирана трайно (достатъчно е да направим сравнение между Есхил и Еврипид и виждаме, как за един век ценностите – гласно или негласно – са се поизменили).
    Бих приел такова тълкуване, тъй като старогръцката култура е особено характерна със своя маскулинитет. В Омировия епос това се забелязва. Гъркът е мореплавател, търговец, странстващ поет – той бяга от ежедневието (жената си седи дома, което има лоши последици за Агамемнон😉. От друга страна, в по-късно време, през Класиката той е неделим от своя полис. Но отново пътува. Възприема себе си като hypaíthrios – живеещ под ясното лазурно небе. Същото бягство виждаме и в историята: военната кампания на Александър; походът на Кир, в който участие взимат гръцки наемници. Затова аз те поздравявам, като не виждам нищо цинично или чуждо на гръцкия светоглед в тази теза.

Коментари са забранени.