От форума на проф. Богданов: „Себе си“ е функция и от текстовете, които носим у себе си


Този текст на професор Богданов го възприех не само рационално, но го усетих и емоционално – нещо, което за първи път се случва с мен по отношение на заглавен текст в този форум, –  при това не само защото професор Богданов е казал топли думи във връзка с едно от участията ми форума, за което, разбира се, му благодаря. Да – имаме нужда от топло говорене във форума. Така или иначе – формира се форумна общност и тази общност се нуждае от топло говорене. Харесва ли ни или не – ние също се нуждаем от своята си „социална мрежа”, където да бъдем себе си в разсъжденията си (повече) и в емоциите си (по-малко).

По отношение на „Аз” и на „Себе си”: „Себе си” е функция и от текстовете, които носим у себе си и въз основа на които формираме големия текст на живота си, който един ден да стане основата, върху която да напишат нашата епитафия. Нещо като финала на All That Jazz, в който всички текстове и текстчета, отнасящи се до живота на героя, се събират в едно в болничната халюцинация, където минало и настояще се сливат.

В този смисъл е добре да разкажем за своите библии – всеки от най има най-малко една книга, която неотлъчно стои до възглавницата му и от която той всяка вечер, преди да заспи, прочита по една-две страници или любими пасажи, въпреки че ги е чел многократно. Като пиша това, си мисля за един персонаж от романа на Уилям Уилки Колинс „Лунният камък” (чието име не си спомням, но той беше икономът на дома), който намираше решение на всеки един проблем – личен, междуличностен и обществен – в „Робинзон Крузо”. Та – всеки един нас, мисля – е намерил своето „Откровение”/откровение в огромната Вавилонска библиотека на Борхес, която е без начало и без край; която не е дискретна, а континуална.

Към днешна дата и час, какво стои на нощното ми шкафче? Дилогията на Робърт Грейвз („Аз, Клавдий”, „Божественият Клавдий”, Удхауз („Стрихнин в супата”), роман на Агата Кристи – не от най-известните й, „Майстора и Маргарита”. Ама че еклектика…

Човек по природа е еклектичен. Човешката природа е еклектична. Както пише проф. Богданов, всяко едно човешко тяло, включително и собственото ми, има дълга-предълга история. Всяка една човешка душа също така има дълга-предълга история и тя е функция от устните и писмени текстове, с които животът ни е сблъсквал. Но във всички случаи винаги е бил налице поне един текст, един автор, една традиция, които са оказали доминиращо влияние върху нас при формирането ни като личности.

Аз например отраснах с приказките на Братя Грим и на Шарл Перо и те несъмнено са повлияли върху начина, по който възприемам и усещам нещата и хората. Като студент вече, ми попадна книга на Ерих Фром, в която той твърдеше колко е пагубно да се четат на малките деца приказките на Братя Грим, тъй като насаждали у тях Едипов комплекс. Може и да е прав…

Наскоро пък с мои състуденти стигнахме до извода, че цялото ни студентство като че ли премина в непрекъснатото препрочитане на „Майстора и Маргарита”, в непрекъснат разговор около апокрифния вариант на Христовите страсти, който Булгаков е заел, според изследователите, от апокрифното евангелие на Никодим и според който лоши хора на този свят няма. И досега смятам, че всъщност е така – лоши хора няма, има невъзможност да разговаряш топло с един или с друг човек, за да можете да осъзнаете и двамата, че има повече неща, които да ви свързват, отколкото да ви разделят. Може и да съм наивник, но така аз виждам нещата.

Когато дъщеря ми беше 12-годишна, вдъхновена от филма на Дзефирели „Ромео и Жулиета”, прочете на един дъх целия Шекспир, без никой нарочно да я кара да прави това: първо, превода на Валери Петров, а като понаучи английски – и в оригинал. И тя наистина започна да възприема света по шекспировски – та и до ден-днешен. Този филм също беше оставил у мен дълбоки следи, защото на 12-13 години видях на практика с очите си какво е красотата, без някой поучително да ми обяснява или да ми разказва за нея – целият филм е съставен от оживели Ренесансови картини. Може би затова никога не харесах „Декамерон” на Пазолини. Може би, затова никога не съм изпитвал терзанията на героя на Томас Ман/Лукино Висконти от „Смърт във Венеция“ за природата на красивото: никога не съм бил привърженик на идеята, че красивото може да се съзре само умозрително – красивото е тук и сега, в емпириката!

Под влияние на близки приятели на родителите ми открих за себе си Илф и Петров и от тогава се породи у мене стремежът ми да събирам малоумни обществени надписи от вида на „Забранено е къпането със сапун! Глоба – 10 лв.” Въпреки многобройните опити за въздействие обаче, никога „Швейк” не стана моята книга. Виж – „Автобиографията” на Нушич (особено в превода на Боян Ничев) е също така книга, която спокойно мога да обявя за „настолна”: „Деца, представете си кораба на хоризонта, който не се вижда” или пък пасажът за професора от Белградския университет, който толкова се страхувал от плагиатство – както бихме се изразили днес, че през целия си живот не написал нито един ред…

Дълъг разказ би се получил, и ако започна да споделям за музикалните текстове, които са ми повлияли да изградя „Себе си”, но и до ден-днешен смятам, че „Риголето” и „Лучия ди Ламермур” са перфектните партитури и либрета. Зад тези либрета, разбира се, стоят сериозни драматургични и епични текстове.

Преди около две години случайно открих за себе си партитурата на Рихард-Щраусовата „Саломе” и останах доста изненадан, когато прочетох, че либретото всъщност е немският превод на Оскар-Уайлдовата драма „Саломе”. Уайлд и Рихард Щраус на пръв поглед ми изглеждаха несъвместими, но когато чух и видях за какво наистина става дума (в една великолепна постановка на „Ковънт Гардън” от 1979 г.), разбрах, че тези двамата наистина са били родени един за друг и че това за мен лично е върхът, до който музикалната драматургия може изобщо да стигне.

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Бориславови "интелектуализми", Вечните за мене неща, Препечатки, semiotics и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

2 отговора към От форума на проф. Богданов: „Себе си“ е функция и от текстовете, които носим у себе си

  1. Borislav каза:

    Да, за съжаление така се оказва… Без коментар.

  2. Borko каза:

    Богдан Богданов ли? Доносникът? Очаквам вашия коментар…

Коментари са забранени.