Чингиз Айтматов, Из „Денят по-дълъг е от век (VI)“


…Чудовищна участ очаквала ония, които жуанжуаните оставяли за свои роби. Те погубвали паметта им със страшни изтезания — слагали върху главата на жертвата шири. Обикновено такава била съдбата на младежите, пленени в бой. Първо обръсвали гладко главите им, като старателно изстъргвали всяко косъмче до корен. В момента, когато завършвало бръсненето, опитни колячи-жуанжуани убивали наблизо някоя по-едра камила. При одирането на кожата отделяли първо най-тежката и плътна част от врата. Разрязвали я на парчета и веднага, още топли, нахлузвали тия парчета върху бръснатите глави на пленниците, кожата моментално залепвала като пластир — подобно на съвременните плувни шапки. Това в същност означавало да се сложи шири. Подлаганият на такава процедура или умирал, без да издържи мъките, или оставал за цял живот без памет, превръщал се в манкурт — роб, който не помни миналото си. Кожата на врата на една камила стигала за пет-шест шири. След поставянето на шири всеки обречен бил оковаван в дървена шийна пранга, за да няма възможност да стигне земята с глава. В този вид откарвали пленниците далеч от хората, за да не се чуват напразните им сърцераздирателни викове, и ги захвърляли в голата степ с вързани ръце и крака, на припек, без вода и без храна. Изтезанието продължавало няколко денонощия. Само подсилени постове на определени места охранявали пътищата дотам, в случай че някой от племето на нещастните се опита да ги спаси, докато са още живи. Но такива опити се предприемали съвсем рядко, защото в голата степ винаги се забелязва всяко движение. И ако по-късно дойде слух, че еди-кой си е превърнат от жуанжуаните в манкурт, то дори и най-близките му се отказвали да го спасят или откупят, това означавало да си върнат чучело, а не предишния човек. И само една найманска майка, която останала в преданието под името Найман-Ана, не се примирила с тая участ на сина си. За това разказва сарозекската легенда. И оттук е името на гробището Ана-Бейит — майчин упокой.

По-голяма част от захвърлените в степта на страшни изтезания загивали под сарозекското слънце. Живи оставали само един или двама манкурти от петима-шестима души. Пленниците умирали не от глад и не дори от жажда, а от нетърпимите, нечовешки мъки, причинени от съхнещата и свиваща се върху главата им сурова камилска кожа. Скъсявайки се безжалостно под лъчите на препичащото слънце, ширито се свивало и стягало бръснатата глава на роба като железен обръч. На втория ден вече започвала да расте косата на мъчениците. Понякога острите и прави азиатски коси прораствали през суровата кожа, но най-често, не намирайки излаз, космите се подвивали, забивали връхчета в кожата на главата и причинявали още по-големи страдания. При последното изпитание пленникът губел напълно разсъдъка си. Чак на петото денонощие жуанжуаните идвали да проверят дали е оживял някой от пленниците. Ако заварели жив поне един от мъчениците, смятало се, че целта е постигната. Давали му да се напие с вода, освобождавали го от прангата и след време му възвръщали силите, вдигали го на крака. Това именно бил роб манкурт, насилствено лишен от памет и затова твърде ценен, струвал колкото десетима здрави роби. Имало дори закон — в случай че при някое стълкновение бъде убит роб манкурт, определеният за него откуп бил три пъти по-голям от откупа за живота на един свободен човек от същото племе.

Манкуртът не знаел кой е, къде е роден и от кое племе е, не знаел името си, не помнел детство, баща и майка — с една дума, не съзнавал, че е човешко същество. И така, лишен от собственото си „аз“, манкуртът имал редица предимства от стопанска гледна точка. Той бил една безсловесна твар и затова абсолютно покорен и безопасен. Никога не замислял да бяга. Най-страшно за всеки робовладелец е робското въстание. Всеки роб е потенциален метежник. Манкуртът бил единствено по рода си изключение — подбудите за бунт и неподчинение му били напълно чужди. Той не познавал такива страсти. И затова не било необходимо да го пазят, да държат охрана и още повече да го подозират в тайни замисли. Манкуртът като куче признавал само своите господари. С други хора не влизал в контакт. Всичките му желания се свеждали до едно — да напълни стомаха си. Други грижи нямал. Затова пък изпълнявал всяка възложена задача със сляпо усърдие и упоритост. Обикновено манкуртите били заставяни да вършат най-мръсната и тежка работа или получавали най-досадните и тягостни задължения, които изискват идиотско търпение. Само един манкурт бил в състояние да изтърпи самотата в безкрайната пустош и тишина на сарозеките, без да се отделя от стадото камили. Той единствен отменял на такова отдалечено място много други работници. Трябвало само да му се носи храна — и тогава оставал да работи зиме и лете, без да се отегчава от дивашкия живот и без да се оплаква от лишения. Думата на господаря била за манкурта всичко. Нищо друго не искал той за себе си освен ядене и някоя дрипа, за да не мръзне в степта.

Къде по-лесно е да отсечеш главата на един пленник или да му причиниш каквато и да било друга злина, за да го сплашиш, отколкото да го лишиш от памет, да му отнемеш разума, да изтръгнеш с корен онова, което живее в човека до последния му дъх, остава си единствено негово, отива си заедно с него и е недостъпно за другите. Но чергаруващите жуанжуани, които запазили от историята си най-жестокия вид варварство, посегнали и на тази съкровена същност на човека. Те намерили начин да отнемат паметта на робите, като с това именно нанасяли на човешката природа най-тежкото от всички мислими и немислими злодеяния. Нали неслучайно, когато оплаквала сина си, превърнат в манкурт, Найман-Ана казала в дълбока скръб и отчаяние:

„Когато са изтръгвали твоята памет, когато камилската кожа е съхнела и като орех в клещи е стягала бавно главата ти, чедо мое, когато са нахлузвали този невидим обръч и очите са ти изскачали от страх, когато под бездимния сарозекски огън те е изгаряла предсмъртна жажда и не е имало капчица от небето устата ти да разкваси — стана ли за тебе слънцето, даряващо живот на всички, омразно, ослепяващо светило, най-черното от всички светила в света?

Когато от болка разкъсван диво ехтял твоят вопъл сред тази пустиня, когато си се мятал и крещял, призовавайки бога по цели дни и нощи, когато напразно си чакал помощ от небето, когато си се давил в бълвоча, който мъките изтръгвали от твоята плът, и си се гърчел в мръсотии гнусни, потекли от изтерзаното ти тяло, тръпнещо в конвулсии, когато си угасвал в това зловоние, губейки разсъдък, жилен от рояк мухи, прокле ли ти с последни сили бога, дето ни е сътворил всички нас в тоя от него изоставен свят?

Когато сянката на мрака е покривала завинаги осакатения от мъките ти разум, когато паметта ти, изтръгната насила, безвъзвратно е изчезвала с миналото, когато си забравял в диви мятания майчиния поглед, ромола на поточето край хълма, където си играеше по цели дни през лятото, когато си загубвал в умъртвеното съзнание своето и бащиното име, когато са помръквали пред взора ти ликовете на онези, сред които ти израсна, помръквало е името и на девицата, която срамежливо те даряваше с усмивка, мигар не прокле ти майка си със страшни думи, потъвайки в бездната на безразсъдство, че е дръзнала да те зачене в утробата си и на божия свят да те роди за тоя ден?…“

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Парадигматични текстове и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.