Тогава чалгата си нямаше име


Тогава чалгата си нямаше име.

И моят коментар към статията на Веселина Седларска:

Добър текст на Веселина Седларска, но твърде, твърде едностранчив.

Защото не анализира НАШАТА ВИНА – на тези, които не харесваме чалгата и като музика, и като концепция за света – за нейната поява и епидемично разпространение в България. Ето как виждам нещата.

По обясними причини след 1944 г. не се създаде автентична българска поп култура. Фолклорът също нямаше никакъв шанс да стане българска основа (както стана в бивша Югославия и Гърция) за бурно развиващата се след Втората световна война поп култура, защото поради дейността на хора като Филип Кутев и Кирил Стефанов беше станал твърде академичен, твърде „оперен”.

Затова „простолюдието” слушаше „сръбско” и по-малко „гръцко” (неразбираемо, за разлика от „сръбското”), а хора като мене: Бийтълс, Ролинг Стоунс, Флойд, Пърпъл и т.н. Но сега – от позицията на своите 54 години – се питам колко от нас наистина разбираха за какво се пее в тези песни? Доколко адекватно разбирахме текстовете им? Ще се аргументирам с два примера.

Вероятно мнозина от четящите този сайт харесват песента Imagine на Джон Ленън. Аз не я харесвам заради следната случка. През 1990 г. преведох текста й на един възрастен комунист интелектуалец. Докато превеждах, изведнъж той възкликна: „Че защо ги забранявахме навремето тези Бийтълс?!? Че този Джон Ленън си е съвсем НАШ ЧОВЕК! Нашата мечта беше същата като на Джон Ленън!”

А ние си мислехме, че десидентстваме, слушайки Бийтълс.

Когато бях студент първи курс в СУ, асистентът ни по западноевропейска литература на едно упражнение ни попита знаем ли всъщност какво представлява текстът на By the rivers of Babylon на BoneyM? Никой – включително и аз – не знаеше. Беше гръм от ясно небе, когато ни каза, че текстът на песента е всъщност един от Цар-Давидовите псаломи…

Смятахме, че с това полуразбиране на английски, френски и италиански песни се противопоставяме на тоталитарната власт на Тодор Живков, показвахме, че се стремим към англосаксонския протестантски демократичен свят, макар и да не назовавахме точно така нещата. На големия Син митинг през 1990 г. на „Орлов мост” специален участник беше Арт Гарфънкъл. Аз зная кой е той, но доста по-млади от мене хора се питаха кой всъщност е той… И за какво всъщност пее? Докато ревяхме на Цариградско шосе „Долу БКП!”, той пееше Sound of Silence…

Разбира се, съществуваха Щурците, Диана експрес и други групи, но те нямаха нужното разпространение, а и бяха заглушавани или цензурирани.

След 1990 г. българските естрадни и поп изпълнители станаха твърде политически ангажирани: кой – към БСП, кой – към СДС. И мястото на автентичната поп култура все още стоеше празно. Защото най-важното за една поп култура е да не бъде видимо манипулирана и политически ангажирана. Тя е за разтоварване, за развлечение. Тя е паралелен свят.

И този паралелен свят беше обсебен от чалгата. Текстове на разговорен български, който понякога е доста пиперлив, еротично и дори порнографски оцветен (солта на говоренето, както казват някои), с простички, но ясни послания: имаш ли пари…; нямаш ли пари…

Това, което не направихме, е постепенно да култивираме чалгата и да се помъчим да направим така, че този ритъм да стане проводник на смислени послания. Защото в самия ритъм няма нищо лошо: Ориентът осезателно присъства у нас, въпреки че на повечето от нас това не се харесва. Чалгата може да наложи и налага ценностна система, но ние високомерно снобски проспахме тази възможност. Но Митко Пайнера не я проспа. Наскоро четох с какво турските сапунки са по-добри от българските сериали: българските показват само екстремни отклонения от моралната норма, докато турските сапунки затвърждават изконни турски ценности: семейството, любовта, верността, уважение към традициите и т.н. Българската чалга е като българските сериали: възпява екстремните отклонения от морала, а не затвърждава например традиционните морални норми, както го прави Гликерия всред малоазийските гърци, например. Азис проби точно с възпяване на екстремните отклонения от морала, между впрочем: всички помним все още билборда му, озаглавен „Ох, как боли” (намеквайки за аналния секс) срещу пометника на Васил Левски…

И когато най-сетне осъзнахме, че чалгата променя у българина изконни дълбинни концептуални нагласи в областта на морала, тогава тревожно започнахме да удряме камбаната. Добре – отричаме чалгата, но какво да противопоставим на нея: и като концепция за света, и като музика. Въпрос все още без отговор…

А ето как братята македонци, изглежда, си решиха проблема… Жалко, ЧЕ Тоше Проески си отиде толкова млад😦

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Бориславови "интелектуализми", Културна дискусия, Лични, Мила родна картинка, Моите пристрастия, Музика, Препечатки, Снобско изразяване, политика и тагнато. Запазване в отметки на връзката.