„…после Отечеството си съм обичал най-много тебе“ (нова тема за дискусия)


Цитат, някъде из интернет:

За Христо Ботев изборът семейство или Родина въобще не стои.
В името на свободата на България и за Родината се жертва всичко, включително и най-близките хора. Това е висша форма на патриотизъм, която много българи днес не могат да направят и дори да си помислят,
че може да се извърши. Но Христо Ботев може да жертва всичко заради България. За това е велик българин!
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ме, че аз ви не казах
къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това…“
Това пише на любимата си Венета, Христо Ботев от кораба ,,Радецки“
и после завършва писмото с думите:
„Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много
тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа.
17 мая 1876 „Радецки“

Повод да учредя тази дискусия ми даде аферата с доклада и поддокладите на Комисията за защита от дискриминация от 2011 г., публикувани на 20 юли 2012 г. (!), и изявлението на министъра на образованието, младежта и науката в правителството на Бойко Борисов, че Ботев, Левски и Вазов имат отношение към националната сигурност на България.

И сега: към Прощалното писмо на Христо Ботев. Интерпретативното клише за този текст (като цитираното по-горе) ни кара да разсъждаваме за личността на Ботев повече или по-малко по този начин. Аз обаче – като върл почитател на Нушич – си спомних едно негово наблюдение от началото на неговата „Автобиография“: че великите личности или хората, които живеят със съзнанието, че са или че рано или късно ще станат велики личности, обикновено пишат писмата си така, че да бъдат достойни за публикуване и да възпитават във високи морални стойности потомците, които ще ги прочетат:

Защото, когато някой стане велик, той, разбира се, разкрасява и писмата си така, че да могат да се публикуват — също както една жена, след като си спечели име на хубавица, се гласи така, че да може да задържи тази си репутация. Четох например едно писмо от един голям човек, академик, в което той иска от наемателя си да му плати наема. В него той пишеше, че животът от материална гледна точка наистина е отвратителен, че ежедневните грижи тровят великите души и още много други афоризми за живота. Цялото писмо бе написано с оглед, че евентуално ще бъде отпечатано. След множество такива тъжни разсъждения за живота следваше фразата: „Но в живота съществува известен ред, от който не може да се отклоним.“ Изхождайки от тая мъдрост, той искаше от своя наемател наема за три месеца. Наема, разбира се, той получи едва след като срещна лично наемателя, напсува го устно до пето коляно (това не може да се напечати) и го заплаши, че ще го пребие като куче.

Б. Нушич, Из началото на „Автобиография“

Според мен, Ботев е бил убеден, че рано или късно ще стане това, което в момента е: велик поет, „гарант на националната сигурност на България.“ Че в деня на неговата гибел точно по обяд ще вият всички сирени в България в негова памет и в памет на всички останали загинали за свободата на България.

Така че основният дискусионен въпрос ми е доколко Христо Ботев е бил искрен в прощалното си писмо или подчертава, че на първо място в ценностната си система поставя любовта към Отечеството, предполагайки, че рано или късно това негово прощално писмо ще стане класика в българската литература – тоест, това писмо не е интимно, каквото се предполага че е, а писмо „за пред хората и бъдещите поколения“. И как ли в действителност – а не за пред хората – се е почувствала Венета, прочитайки следното: „Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа.“ (Интересна е между другото причинно-следствената връзка между обичта на Ботев към Венета и заръката да гледа Иванка…)
И още нещо: от гледище на здравия разум акцията на Христо Ботев с четата му е излишна и безразсъдна: Априлското въстание е потушено, хората – наплашени, а и самият Ботев се връща към една тактика, отречена от Левски: чета, сформирана в чужбина, навлиза в българските земи през Дунава с цел да освободи или най-малко – да създаде сериозни неприятности на Османската империя.

В „Към брата си“ пък Ботев заявява:

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;

Вероятно, ако се поровя още, бих открил още доказателства, подкрепящи тезата ми, която подлагам на обсъждане и която е следната:

1. Като поет Христо Ботев безспорно е един от най-добрите (за да не кажа „най-добрият“)

2. Като личност Христо Ботев – за мен поне – е пълен егоцентрик, обзет от месиански настроения, премесени с утопичен социализъм и анархизъм („Борба“), маниак и в голяма степен – позьор, обзет от нарцисизъм, извършващ безумна военна акция, за да удовлетвори егото си и да загине така както е загинал (в този смисъл не изключвам като възможната хипотезата, че Ботев не е прострелян от вражески куршум, а е застрелян от свой; дори не изключвам и възможността самият той да е заповядал да го застрелят, за да загине героично и красиво на връх Вола).

Предполагам и се надявам, че това мое мнение за личността на Христо Ботев би предизвикало не само полемика, но и ругатни, обиди, квалификации, но аз твърдя, че той не би създал гениалната си поезия, ако не притежаваше изброените от мене характеристики.

Освен това ми се иска да обсъдим кои са истинските и днешните измерения на патриотизма: например патриотизъм ли е да направиш самоубийствен акт в името на една химера, като оставиш семейството си на произвола?

Доколко натякването, че Ботев оставя на заден план семейството си в името на Родината, възпитава в основни всекидневни добродетели учениците? И в каква степен тези разбирания на Ботев за семейството рушат традиционната представа за устройството и предназначението на семейство.

Ще бъда благодарен да прочета вашите мнения по поставените от мене въпроси и по изразената от мене теза.

 

 

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Анкети, Дискусия, History, Personal и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

18 отговора към „…после Отечеството си съм обичал най-много тебе“ (нова тема за дискусия)

  1. Велизар каза:

    Като начало се извинявам за късния отговор, но днес случайно попаднах на блога ви. Изразявам искрено възхищение към позицията ви, макар да не съм съгласен с нея, но всяко едно мнение против „масовото“ мислене в ден днешен е достойно за уважение.Не мога да вляза в разговора като Владимир Стойчев, който е доста по-добре запознат с личността и професията ви.
    Направиха ми впечатление мненията на Боб и Тиберий.
    Особено в мнението на Тиберий има нещо, с което не мога да не се съглася – правите сравнението спрямо критерийте на днешното време, спрямо тук и сега. От днешна гледна точка преминаването на Ботевата чета в България е неадекватно, излишно действие, с което един егоцентрик иска да впише себе си в собствения си лирически Аз(е да, определено не е като дружката си Стефан, който иска „малките свои честолюбия и разлики на мнения да оставиме настрана и да пожертваме пред олтара на Отечеството си!“, който от не-егоцентризъм по време на Априлското въстание поставя основните мотиви на безумната песен „Дим да ме няма“). Тъй като нито аз, нито вие, познаваме Ботев, можем само да гадаем защо го е направил – може би е бил един луд, който си е наумил да прави нещо, а може би аистина е бил егоцентрик(без съмнение е имал много силно его, най-малкото хората не са свикнали да следват скромни хора, егоцентризмът някак придава особен блясък на харизмата), който е искал да остави името си изписано със златни букви в историята след самоубийствена мисия и по този начин да докаже, че писанията му не е просто една пиянска илюзия…или може би, тук се връщам на мнението на Боб, може би наистина, когато квалифицирате определена постъпка, извършена преди 136 години, вие използвате собствената си морална система, за да оцените въпросното действие. И тук вече темата се измества много рязко ако продъжла в тази насока и ще стигна далеч с изкривяването на морала и т.н., което ще е меко казано много извън темата. Ще опитам сбито. Не знам дали егоцентризма или идеологията са накарали Ботев на извърши този самоубийствен акт. Няма и как да знам, защото сега единствената идеология са парите и интерпретацията на правото, в християнския свят. Именно идеологията и безкрайната вяра в нея са накрали Ботев да тръгне да става герой, пламък който вече не може да гори, дори заради рационализма, основан върху идеологията си. Като подобно на Боб, подозирам, че тази разпаленост и „бунтаряина“ са и заради възрастта ни.
    Колкото до идеята за размния, смирен човек, който си обича жената и си стои вкъщи при децата, защото не може да ги обрече на мизерия – че той Бенковски да не би да им е палил случайно къщите на подобни хора? И Бенковски, и Левски, и Волов и повече от най-видните революционери не са имали какво да губят в един или друг смисъл, докато Ботев оставя милата си Вената с дете, осъдена на нищета, и то, отивайки на сигурна смърт. Това е малко робско мислене, не ви ли се струва. Въпроса явно е по-мащабен – дали човек е егоцентрик ако търси собственото си щастие(жена, деца, дом…) или е егоист ако иска да бъде запомнен като борец за свобода, преследващ вярата си(и съответно, евентуално, оставящ на произвола на съдбата деца, жена, дом…) дори и до безразсъдство? На мен ми изнася да си мисля, че Ботев е бил откачен до шизофрения егоцентрик, който е направил нещо, на което не сме способни нито аз, нито вие, защото не ни стиска, робско мислене…аман от герои като Петьофи…

    Поздрави!

  2. Владимир Стойчев каза:

    Тезата, която е поставена в основата на полемиката има силно неолиберален привкус, което не ме учудва, имайки предвид къде преподава нейният автор. Кое е неолибералното в нея? И тя, подобно на други опити от последните години, се свежда до следното: всички национализми, всяка една национална героика, всички национални герои и кумири са продукти на едно митотворящо (т.е. фантазмено, нямащо връзка с действителността) съзнание, което трябва да бъде деконструирано, десакрализирано, т.е. приземено и профанизирано (в етимологичния и в преносния смисъл на думата).
    Тезата всъщност гласи: Ботев е голям поет и същевременно самовлюбен егоцентрик. Скритият й патос е да се запитаме дали духът на Ботевата поезия (един от фундаментите на българското национално самосъзнание) е толкова величав, след като нейният автор е един „позьор, обзет от нарцисизъм“. Естествено, той не би бил толкова величав, ако се дегероизира личността на поета. Но всъщност този патос не е скрит, защото г-н Георгиев в прав текст заявява „аз твърдя, че той не би създал гениалната си поезия, ако не притежаваше изброените от мене характеристики”.
    И така, г-н Георгиев се захваща да дегероизира Ботев – лекичко, по терлъци, инсинуативно, като убеден неолиберал. Акцентът в тезата му (защото литературната стойност на Ботевата поезия не може да бъде оборена) е, че Ботев е меко казано спорна личност – позьор, неискрен към своите близки, обсебен от нереализуеми месиански утопии, маниак, егоцентрик. Уж между другото г-н Георгиев прибягва до две изключително пошли внушения: 1) колко й било гадно на Венета, когато е четяла това безсърдечно, пропагандно прощално писмо и на кого Ботев така безразсъдно оставя клетата малка Иванка и 2) видите ли, не е изключено поетът да е заповядал да го гръмнат в челото, за да остане в историята. Не герой, а направо изверг. Де факто г-н Георгиев ни пита: възможно ли е човек, отишъл да си вее гащите в Балкана „за тоя дето духа”, вместо да остане при семейството си и да прави зимнина, да бъде образец за подражание? Внушението е, че отговорният, смисленият човек прави лютеница и кисело зеле, а не ходи да „гони Михаля”, дори и този „Михал” да е някаква национална кауза. Защо ли? Защото думичката „нация”, всички нейни производни и свързаните с тях смисли са смъртна заплаха (а не просто трън в г*за) за неолибералната идеология.
    Бележка: Що е то неолиберална идеология? Извън нейният икономически аспект, неолибералната идеология издига политики, отричащи водещата роля (не само в икономиката, но и в културата) на държавата, отхвърлящи връзката между държава и нация и напълно отричащи връзката между нация и етнос. Вътрешната логика на тази идеология е, че за да може частният (на корпорациите, а всъщност на частния капитал, стоящ зад тези корпорации) интерес да господства и да управлява света, държавите и нациите (респективно национализмите и етносите) трябва да бъдат маргинализирани, ерозирани и, в крайна сметка, премахнати.

    • Прочели сте написаното от мене както дяволът чете евангелието. Затова ще Ви задам контравъпрос – може ли „порядъчен“ човек (така както го разбират това понятие Вазовите чичовци, например) да създаде такава поезия? Можеше ли Вийон да е Вийон без своята биография и Бодлер да е Бодлер без своята биография? Големите поети по правило са луди глави и неконвенционални хора, но ние някак си гледаме да не навираме това в очите на подрастващите, а се стремим да ги описваме така, както мартирологът описва страданията и мъченията на светците, блажените и (велико)мъчениците.
      Не виждам какво моята месторабота има общо с всичко това: разсъждавате малко като донаборната комисия от едно време: дядо му е бил „враг на народа“, следователно той също е такъв…

      • vladostoy каза:

        Вижте, много добре знам, че много рядко спорът е причина някой от спорещите да промени позицията си. Така че не искам да споря тук. По-долу ще се опитам накратко да ви обясня от какво е породена реакцията ми на вашия текст.
        Уважавам правото ви да имате своя позиция.
        Относно НБУ съм останал с впечатление, че ръководството му (и това не може да не се отрази в учебната програма) неотклонно следва една неафиширана политика, много близка до неолибералната идеология. Това не е клеймо. Това е просто моя констатация.
        Реакцията ми на вашия текст е породена от напълно спекулативният, според мен, начин, по който правите връзка между прощалното писмо на Ботев и пасажа от „Автобиография“-та на Б. Нушич. Нерде Стамбул, нерде Ямбол. А и кой е заинтересован от едно такова, извинявам се за израза, доста пошло „приземяване“ (с хипотетични аргументи) на личността на Ботев?

      • Само не разбирам защо смятате, че съм изложил позицията си? Става въпрос за хипотеза, която може да се докаже, но мое и да се обори. Това е. Нушич все пак доста добре описва „балканския“ манталитет и затова смятам, че откъсът е приложим към всекиго, който приживе се е видял като велик. И все пак става въпрос за прощалното писмо на Ботев – сравнете го с „Прощално“ на Вапцаров…

  3. Боб каза:

    Може ли един здрав разум да си помисли подобно нещо? И какъв може да бъде този човек който може да си помисли подобни неща? ИМА УСТАНОВЕНИ НРАВСТВЕНИ НОРМИ, ВЕЧЕ ОТ НЯКОЛКО ПОКОЛЕНИЯ, КОИТО СА ВЪЗПИТАВАЛИ ТЕЗИ ПОКОЛЕНИЯ ДОБРЕ И НЕ МОЖЕ ЕДИН СКОДУМЕН ДОЦЕНТ (Доц. д-р Борислав Л. Георгиев (р. 1958) е български езиковед, семиотик и публицист, преподавател по съвременен български език в Нов български университет, където чете лекции по комуникативна граматика на българския език, езикова антропология, езикова прагматика, социолингвистика и семиотика на писмения текст.) ДА НЕ СЕ СЪБРАЗЯВА С ТОВА! Не може да ползва казаното от Нушич, живял много по късно от Ботев за да тълкува Ботев! Нушич е писател хуморист и в случая иронизира тези псевдо велики хора, които се правят на интересни за да се прочуят (между които е и авторът на тази статия) За него важи в пълна степен думите на Ботев: „Тежко, брате, се живее
    между глупци неразбрани”.

    Жалко, че такъв човек възпитава студенти!

    • Не виждам какво нравствените норми имат общо с всичко това? Да вземем тогава да канонизираме и Ботев, наред с Левски? Бих Ви препоръчал да внимавате повече за правописа си, когато раздавате квалификации. Нямам претенцията да съм написал статия, а само да споделя неформално една очевидно еретична идея.

      • Боб каза:

        Един учител, още повече университетски преподавател, като такъв е длъжен да се съобразява с установените нравствени норми в обществото, в което живее! Защото той не преподава само, но и трябва да възпитава подрастващите… А не да прави еретични хипотези, които биха вбесили всеки нормален в патриотично отношение българин!
        Ботев и Левски не трябва да бъдат канонизирани, а да бъдат основание за национална гордост и себеуважение! И правописа в случая няма никакво значение. Важно е Ботев да не бъде поругаван с подобни еретични хипотези!
        Що се отнася до българската граматика, няма да се учудя, ако вие сте от хората, които имат еретичната идея да се замени кирилицата с латиница и дори с „интернетица”, защото видите ли това ще е в крак с новото време и и ще отговаря на европейските потребности на идните поколения!

      • Без коментар.
        Аз обаче имам по-радикално предложение: да се върнем направо към глаголицата: все пак това е изконната графична система, създадена от Св. Кирил. В кирилицата има твърде много (24 на брой) гръцки букви. Очаквах точно такава реакция от Вас: „правописА (sic!) няма никакво значение“. Да Ви припомням ли какво Ян Хус е казал, завързан на кладата, когато вижда чешка бабичка да подклажда огъня със съчки???

  4. Да приема предизвикателството. С доста от казаното съм съгласен, но ако проблематизираме (при това в личен блог), да е докрай.
    „Като поет Христо Ботев безспорно е един от най-добрите…” Не оспорвам, но ми липсва доказателството. Също толкова основателно може да се каже „Безспорно е, че ни е внушено че…” Това дори може много лесно да се докаже. Но от него пък не следва отменяне на първата теза. Двете могат да си съжителстват мирно в едно общо твърдение. Например: „Като поет Христо Ботев безспорно е един от най-добрите и това (успешно) ни е внушено от образователната система, от държавните празници, ритуали, наименувания (на улици, площади, заводи, върхове, футболни клубове…)
    Казусът с втората теза ми изглежда малко по-уплетен. Първата част всъщност е общо място за доста от авторитетните писания за Х. Б. (не ми се проверява, но мисля, че подобни твърдения, формулирани по друг начин, се откриват у Б. Пенев, Вл. Василев и някои днешни изследователи) – „егоцентрик, обзет от месиански настроения, премесени с утопичен социализъм и анархизъм…, маниак,… нарцисизъм”.
    Следващата част на тезата обаче ми се струва подвеждаща. Тя някак предполага съществуването на рационален замисъл. Убеден съм (включително и от самонаблюдения, а и психолози, психиатри и психоаналитици са го твърдели), че човек е доста нерационален, че действа понякога дори против интереса си, без да си дава сметка за мотивите си. Често дори си въобразява някакви благородни мотиви, напълно противоположни на реалните. Ясно е и друго – всяко човешко действие има сложна мотивировка, т.е. мотивите му са повече от един, преплетени, а и противоречиви. Към това бих прибавил, че представите ни за света по правило са субективни и деформирани. Струва ми се, че нещо подобно може да се търси и у Ботев – той може би е мислел едновременно, че жестът му с четата:
    – Може да освободи България.
    – Ще му осигури особено място в българската поезия (и не само поезия).
    – Може би се е чувствал заставен да каже и Б., след като е казал А.
    – Може да се е чувствал в някаква безизходица, от която единствения изход е смъртта. Тази безизходица би могла да свързана както с революционното движение (той е в конфликт с Л. Каравелов, чувства се изолиран, гибелта на Левски не само е била удар за организацията, но и е произвела героя, позиция, към която и Ботев може би се е стремял). Да продължавам ли, че безизходицата е финансова, а може да има и някаква лична или семейна драма, за която не подозираме. И т.н.
    За писмото. И аз си мисля, че то е сред личните текстове, писани „за поколенията, за историята”. (В момента не си спомням историята на този текст, затова прескачам съмненията за евентуална намеса, които са съвсем реални при други Ботеви текстове.)
    Големият проблем тук е друг, по-точно той е част от един още по-голям проблем. Националната пропаганда (вкл. и образованието, вкл. литературата), и то не само днес или по време на т. нар. социализъм, поставя акцента върху героичният човек извън закона, който се отказва от други ценности в името на нацията (или класата, или партията). Самият Ботев (Л. Каравелов също) е разколебан. И при двамата има формулирани противоположни твърдения, „ние (трябва да) сме преди всичко българи, а едва след това и…” И „ние сме преди всичко човеци, а след това българи и…”
    Много добре знам, че всички националистически пропаганди правят същото. Някои сигурно дори по-драстично. Въпреки че съм дълбоко нерелигиозен скептик, бих казал, че ако не бе заразена с национализъм, а след това и потисната, църквата би могла да смекчи или да ограничи крайностите на националистическата пропаганда. Но християнският универсализъм е последната грижа на българските църковници, за голямо съжаление.
    Да спра дотук, някой друг път може и да продължа. Ако събера кураж и намеря време.

    • Благодаря ти, Ники за коментара. По отношение на първото твърдение: едва ли внушеното в училище ме е накарало да кажа това: аз съм си „контра“ по природа. По-скоро – лекотата с която запомних и с която мога да рецитирам Ботевите стихотворения, ако това въобще може да е аргумент. С нетърпение ще чакам да продължиш разсъжденията си във връзка с второто твърдение. Разбира се, че волеви и (не)разумни на пръв поглед действия могат да имат съвършено ирационална и предимно емоционална основа: като младежът, който тези дни скочи и се самоуби в 119-метрова пропаст, защото приятелката му заминава да учи във Великобритания и по този повод му „била шута“… Въпреки че Възрожденската литература ми е студентската любов, ти си Професорът по тази литература и затова твоите уточнения и коментари по тази стара моя идея, която сега за първи път излагам публично, ще бъдат безкрайно ценни – не само за мене.

  5. Тиберий Баръмов каза:

    Честно казано не съм съгласен съвсем с това, което написаното. Разглеждаме една доволно сложна личност като Ботев. Ето защо не можем да изхождаме от Далчевото „Семейният човек няма право на достойнство.“ и съм сигурен, че Венета е била наясно с това. Да, може би той не е бил подходящ за семеен мъж и позицията на Левски например е била далеч по-честна. Но няма защо да съдим любовта му с Венета, нямаме право на това.
    Що се отнася до писмото, може би Ботев действително е имал намерение то да бъде отпечатано. За добро или за зло, нито Ботев, нито Левски и още по-малко Бенковски са били твърде скромни алтруисти и всеки е действал със съзнанието, че народът ще го запомни. Което само увеличава отговорността върху плещите на всеки от тях. Можем да приемем, че това писмо е знак от Ботев, че си дава сметка за тази отговорност. Чест му прави, че намесва и едно толкова деликатна тема като любовта в цялата работа. Струва ми се, че разсъждаваш за Ботев с критериите за днешния ден. Това е винаги неправилно, както е и неправилно прибързано да се правят изводи, заключения и анализи.
    Ако Ботев не беше загинал, може би щях да се съглася. Но ако е притежавал известно тщеславие, той е платил с живота си да бъде удовлетворено.

    P.S. Отговарям и в блога, за да видят повече хора и в крайна сметка да се появят повече гледни точки. Благодаря за споделянето!

  6. Krassimir Krastev каза:

    Бориславе, това което успяхте да постигнете засега, е да ме изненадате приятно с хубавото си чувство за хумор. Имам предвид примера ви с академика и наемателя на Нушич, както и предположението, че Ботев може да е “стилизирал” и собственото си покушение. Отношенията на Ботйова с Отоманската империя, погледнати от такъв ъгъл, са доволно сложни. Гениалният ни поет се държи ту като най-скандалния наемател на империята – ту като кошмарния академик който не спира да я поучава, наставлява и ‘га обстоятелствата го наложат – неудържимо да я попържа…
    Патриотизъм и семейство днес… Без да търся какъвто и да било скандал, веднага ще заявя привързаността си към ботевия подход. Препрочитайки писмото на поета-революционер, някак си неволно си припомних и за признанието на един доста по-различен наш поет – Атанас Далчев, според който “семейният човек няма право на достойнство.” Според формалната логика, нито Далчев-нито Ботев могат да бъдат отнасяни лековато към постмодерното “днес” (Боже опази!), но пък за наш късмет поетиката никога не се е ограничавала от такива условности, ergo, всяко “днес” е равноправно, стига залога да е разбирането на универсалните ценности.
    Определено смятам, че въобще не е задължително непременно да сме поставени в някаква “революционна ситуация”, за да се налага да избираме между семейството и свободата. Ако приемем, че основната функция на семейството е да създаде свободни граждани, способни уверено да избират поприще и житейска реализация, то изборът е вече щастливо предопределен. Сервантес също не се е колебал: “Свободата Санчо, е най-голямото човешко благо…”, “тя е на върха на бойното копие” и “човек е син на собствените си дела”. Ще си послужа само с един исторически пример. Периода е XI-ти век, а мястото на действието – Индия. Ислямската вълна на Махмуд Газни неумолимо поглъща субконтинента, докато индусите отчаяно се сражават за да запазят културата и свободата си. Тогава, населението на цели обсадени градове е подготвяло клади на централните площади в които вкупом са се хвърляли последните оцелели бранители – мъже, жени и деца – семейства! Помнете това!!!
    Да. Вярно е, че акцията на Ботев е била чиста проба самоубийствена авантюра, както е вярно същото и за Че Гевара… ала вият ли сирените сега? Сега има ли някой на тая планета да вярва, че капитализма е нашето единствено възможно светло бъдеще? Да. Вярно е, че Ботев е всичко това: “пълен егоцентрик, обзет от месиански настроения, премесени с утопичен социализъм и анархизъм (“Борба”), маниак и в голяма степен – позьор, обзет от нарцисизъм, извършващ безумна военна акция, за да удовлетвори егото си и да загине така както е загинал (в този смисъл не изключвам като възможната хипотезата, че Ботев не е прострелян от вражески куршум, а е застрелян от свой; дори не изключвам и възможността самият той да е заповядал да го застрелят, за да загине героично и красиво на връх Вола).” По-малко вярно ли е, обаче, че ако Далчев и Ботев си бяха разменили епохите сега щяхме да се наслаждаваме на сочна тишина, темперирана с ориенталска музика? Не че сега си нямаме достатъчно чалга и други “розови свободи”, но все пак циклично отекват и смразяващи сирени, нали? Затова именно, където и да съм, никога не бих пропуснал да заявя, че съм роден в “земята на Ботев и Левски!” Докато на света има „безумни поети и революционери“, ще има защо да градим и семейства.

  7. Krassimir Krastev каза:

    Извинявам се, ако съм допуснал някоя и друга грешка, но натиснах непредпазливо „въвеждане“ преди да съм свършил с коментара си… продължението следва:)

  8. Krassimir Krastev каза:

    Бориславе, това което успяхте да постигнете засега, е да ме изненадате приятно с хубавото си чувство за хумор. Имам предвид примера ви с академика и наемателя на Нушич, както и предположението, че Ботев може да е „стилизирал“ и собственото си покушение:))) Отношенията на Ботйова с Отоманската империя, погледнати от такъв ъгъл, са доволно сложни. Гениалният ни поет се държи ту като най-скандалния наемател на империята – ту като кошмарния академик който не спира да я поучава, наставлява и ‘га обстоятелствата го наложат – неудържимо да япопържа

Коментари са забранени.