Казусът „Трети март“


treti mart

Преди 1989 г. Трети март не беше дори официален празник, камо ли – национален (само през 1978 г. еднократно е бил и официален). Беше си почти дисидентска проява да отидеш на тържествената вечерна проверка и заря по случай Трети март. Това тогава беше единствената подобна проява, която се организираше пред Народното събрание – около паметника на Цар Освободител (а не пред мавзолея на Георги Димитров).

Уплашени от антикомунистическата вълна у нас в края на 1989 г. и началото на 1990 г., Петър Младенов предложи Девети септември да бъде отменен като официален и национален празник и за такъв да бъде обявен Трети март. Това стана факт на 5 март 1990 г. с решение на Седмото велико народно събрание. Тогава се радвахме, че сме се отървали от Девети септември и че за национален празник е обявена датата, в която българската държава възкръсва върху картата на Европа. Малцина знаеха какво точно гласи Санстефанският мирен договор, пренебрегваха факта, че Александър Втори  гледа от коня си безпрепятствено в Пленарната зала на Народното събрание. Рецитирахме си „Опълченците на Шипка“ и се успокоявахме, че не сме си получили съвсем даром свободата.

По време на Великото народно събрание имаше и плахи гласове да се избере друга дата за национален празник: 24 май (около която имаше май консенсус), 6 септември. 22 септември все още беше дата табу. Но се получи същото, което се получи с празника на българската войска. Първоначално той не беше 6 май, а през август, в деня на най-ожесточените боеве на Шипка (ако не се лъжа на 23 или на 24 август). По-късно нещата си дойдоха на място и Гергьовден стана празник на българската войска.

Сега се чуват многобройни гласове (включително и моят) 3 март да си остане официален празник, но за национален да бъде посочено друго важно за България събитие, извършено самостоятелно от българския народ и българската държавна администрация. Причините са ясни – да не резюмирам дългогодишния дебат за това трябва ли, или не Трети март да бъде националният празник на Република България.

Кандидатурите са няколко: денят на Априлското въстание (1 май), 24 май, 6 септември и 22 септември. Към първите две дати българската държавна администрация няма никакво отношение, ако не броим факта, че княз Борис приема учениците на светите братя в пределите на Първото българско царство.

Когато във ВНС се обсъждаше възможността 6 септември да стане национален празник, вече не си спомням кой изрази съмнението, че тази дата добре ще се приеме от българските граждани поради близостта ѝ с 9 септември…O, sancta simplicitas!

Аз съм „за“ 22 септември, въпреки че силно недолюбвам Фердинанд Сакскобургготски и внук му (почти толкова, колкото недолюбвам и Русия). Съвременните републики като национален празник честват деня, в който са придобили своята пълна независимост и наистина са станали суверенни държави.

Добре е все пак, че към днешна дата Денят на Съединението и Денят на Независимостта са поне официални празници.

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Вечните за мене неща, История, Културна дискусия, Лични, Моите пристрастия, политика и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.