1. Кой е John Langshaw Austin?
2. Британец (англичанин), роден в Lancaster през 1911 г., умира в Oxford през 1962 г. Определят го като логик. Професор по философия на морала в Oxford през периода 1952-1960 г. Казват, че е най-видният представител на британската философска школа на “обикновения език” или на британската аналитична философия. Основен мотив в учението на Остин е, че могат да се открият много повече неща във всекидневното говорене (т. е. в говоренето, което не е нито техническо, нито философско), отколкото в идеализма на говоренето в областта на философията и логиката. Казват, че Остин за Oxford е това, което е Витгенщайн за Cambridge.
3. Кой е Ludwig Wittgenstein?
4. Лудвиг Йозеф Йохан Витгенщайн е британски философ, роден в Австрия, ръководител на катедрата по философия в Cambridge. Негови са следните сентенции: 4 Светът е всичко, което е налице;

4Значението на думата е употребата й в езика;

4Езикова игра е цялото, състоящо се от езика и дейностите, с които той е преплетен;

4Да се прeдставим език значи да се представим форма на живот;

4Говоренето на езика е част от дейност или от форма на живот.

Налага се изводът, че Витгенщайн се основава в своите разсъждения върху следната концептуална метафора – Животът е дейност.

3. Общност между Оксфордската и Кеймбриджката парадигма.
4. Какво е How To Do Things With Words (“Как с думи се вършат неща”)?

Подобно на Сократовото учение, което не е написано от него, а е описано в диалозите на Платон, където Сократ говори; подобно на Евангелието, което не е написано от Иисус Назаретски, а се предполага, че е само изговорено от него; подобно на “Курса по обща лингвистика”, който не е написан от Фердинан дьо Сосюр, а е издаден след смъртта му по записки на негови студенти, така и How To Do Things With Words не е книга, написана от Джон Остин. Този текст всъщност е съществувал като текст на лекции, които Джон Остин изнася в Харвардския университет през 1955 г. В кратка бележка Остин споменава, че възгледите, лежащи в основата на тези лекции, са били “оформени през 1939 г. (една година, след като Морис публикува Foundations of the Theory of Signs). Освен това в периода 1942-54 година Джон Остин изнася в Оксфорд всяка година лекции под надслов “Думи и дела”.

Всичко това дава основания a priori да се предполага, че текстът на книгата наистина е фундаментален, защото е очевидно, че основополагащи за човешката цивилизация текстове всъщност не са били написани от тези, които се сочат за техни автори. Така например текстовете на Аристотел биха били неизвестни на днешния човек, ако през Средновековието не бе живял и работил арабинът Абу ал-Уалид Мухаммад иби Ахмад иби Мухаммад ибн Рушд, известен повече като Авероес, който открива, спасява от унищожение, превежда и обработва Аристотеловите текстове, така че днес не се знае с точност доколко текстовете, които приписваме на Аристотел, са всъщност изцяло негови и доколко те изразяват възгледите на Авероес.

5. Какво е ПЕРФОРМАТИВ?

• съществително, образувано от английския глагол to perform, със значения ‘изпълнявам; извършвам’. Остин казва, че това е обичайният глагол, свързан със съществителното действие.

Да се върнем към едно от твърденията на Витгенщайн

4Говоренето на езика е част от дейност или от форма на живот.

Остин открива случаи в употребата на езика, за които по-вярно би било твърдението

4Говоренето на езика е дейност или форма на живот.

“Приемам (I do) (т.е. приемам тази жена да бъде моя законна съпруга) – произнасяно по време на брачна церемония;

“Именувам този кораб “Титаник” – произнасяно при разбиване на бутилка в носа на кораб;

“Дарявам и завещавам часовника си на своя брат” – писано в завещание;

“Обзалагам се с теб на шест пенса, че утре ще вали”

Остин: В тези примери изглежда ясно, че произнасянето на изречението (при съответните обстоятелства, разбира се) не е описване на извършването на онова, за което се казва, че извършвам при произнасянето на изречението, нито пък е твърдение, че го извършвам; то е самото му извършване. Както Остин се изразява, Когато кажа пред нотариус, олтар и др. “Приемам”, аз не съобщавам за брака, аз му се отдавам”.

Определение за перформатив: Случаи, в които казването на нещо е извършване на нещо или в които чрез казването на нещо или при казването на нещо ние го извършваме.

Из­ри­чай­ки оп­ре­де­ле­ни ду­ми, ние из­вър­ш­ва­ме не­що, а не съ­о­б­ща­ва­ме, че из­вър­ш­ва­ме не­що.

В цялата Първа и в началото на Втора глава от книгата „Битие“ някой описва как Бог чрез перформативи е създал живота върху Земята (а не, както погрешно се твърди, – Вселената, защото за нейното създаване е казано:

В начало Бог сътвори небето и земята.

Защо казвам „описва“, а не предава в CNN стил как Бог създава живота върху Земята?

Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.

В текста на Све­ще­но­то пи­са­ние пер­фор­ма­ти­в­ни­ят гла­гол е в ми­на­ло вре­ме, а, спо­ред те­о­ри­я­та на Остин, за ис­тин­с­ко пер­фор­ма­ти­в­но из­ка­з­ва­не мо­же да ста­ва ду­ма тогава, и са­мо то­га­ва, ко­га­то из­ка­з­ва­не­то е в 1 ли­це, ед. ч., сег. вре­ме, дей­с­т­ви­те­лен за­лог, изя­ви­тел­но на­к­ло­не­ние.

Нор­т­ръп Фрай във „Ве­ли­ки­ят код“ (1993) от­бе­ля­з­ва по то­зи по­вод, че

ми­тът за съ­т­во­ре­ни­е­то в Би­б­ли­я­та е мит за из­ку­с­т­ве­но съ­т­во­ре­ние, в кой­то све­тът се пра­ви от един не­бе­сен ба­ща, в про­ти­во­по­ло­ж­ност на се­к­су­ал­ни­те ми­то­ве за съ­т­во­ре­ни­е­то, къ­де­то жи­во­тът се из­ве­ж­да на бял свят (по-че­с­то) от май­ка – зе­мя; в Би­тие фор­ми­те на жи­вот са из­го­во­ре­ни за съ­ще­с­т­ву­ва­не, та­ка че до­ка­то са пра­ве­ни или съ­т­во­ря­ва­ни, те не са на­п­ра­ве­ни от не­що дру­го.

6. Общохуманитарни и философски последствия от теорията за перформатива.

Жан-Франсоа Лиотар в “Постмодерната ситуация” казва следното:

Та­ка че ид­ва­що­то [по­с­т­мо­дер­но] об­ще­с­т­во про­из­ти­ча мно­го по-мал­ко от Ню­то­но­ва­та ан­т­ро­по­ло­гия (ка­к­ва­то са стру­к­ту­ра­ли­з­мът и те­о­ри­я­та на си­с­те­ми­те) и мно­го по­ве­че от пра­г­ма­ти­ка­та на ези­ко­ви­те  ча­с­ти­ци. Съ­ще­с­т­ву­ват най-раз­ли­ч­ни ези­ко­ви иг­ри и на то­ва се дъл­жи раз­но­ро­д­но­ст­та на еле­мен­ти­те.

6. Условия за успешни (сполучливи) перформативи.

(A.1) Тря­б­ва да съ­ще­с­т­ву­ва при­е­та кон­вен­ци­о­нал­на про­це­ду­ра, при­те­жа­ва­ща оп­ре­де­ле­на кон­вен­ци­о­нал­на си­ла, ка­то в та­зи про­це­ду­ра се вклю­ч­ва ка­з­ва­не­то на оп­ре­де­ле­ни ду­ми от оп­ре­де­ле­ни ли­ца при оп­ре­де­ле­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва, и ос­вен то­ва

(A.2) кон­к­ре­т­ни­те ли­ца и об­с­то­я­тел­с­т­ва в да­ден слу­чай тря­б­ва да съ­о­т­ве­т­с­т­ват на кон­к­ре­т­на­та при­ла­га­на про­це­ду­ра.

(B.1) Про­це­ду­ра­та тря­б­ва да бъ­де из­пъл­не­на от вси­ч­ки уча­с­т­ни­ци ка­к­то пра­вил­но, та­ка и

(B.2) пълно.

(G.1) Там, къ­де­то – ка­к­то че­с­то ста­ва – про­це­ду­ра­та е пре­д­на­з­на­че­на за упо­т­ре­ба от ли­ца, има­щи оп­ре­де­ле­ни ми­с­ли и чу­в­с­т­ва, или за обя­вя­ва­не на­ча­ло­то на оп­ре­де­ле­но по­с­ле­д­ва­що по­ве­де­ние от стра­на на кой да е от уча­с­т­ни­ци­те, то ли­це­то, ко­е­то уча­с­т­ва в про­це­ду­ра­та и сле­до­ва­тел­но я при­ла­га, тря­б­ва на­и­с­ти­на да има те­зи ми­с­ли или чу­в­с­т­ва, а уча­с­т­ни­ци­те тря­б­ва да въз­на­ме­ря­ват да въз­при­е­мат въ­п­ро­с­но­то по­ве­де­ние, и ос­вен то­ва

(Г.2) тря­б­ва на­и­с­ти­на да се дър­жат по въ­п­ро­с­ния на­чин след то­ва.

7. Признаци на конвенционалността.

Спо­ред David Lewis (“Languages and Language”) кон­вен­ци­я­та е ре­до­в­ност R на дей­с­т­ви­я­та (или в дей­с­т­ви­я­та и убе­ж­де­ни­я­та) във вре­ме­то, при което в тази редовност трябва да участват най-малко двама души. Редовността R, от своя страна, трябва да притежава следните признаци:

1. Всеки човек, включен в R, се подчинява на R.
2. Все­ки чо­век, вклю­чен в R, вяр­ва, че и ос­та­на­ли­те са по­д­чи­ня­ват на R.
3. Убе­де­но­ст­та в то­ва, че дру­ги­те се по­д­чи­ня­ват на R, да­ва на ос­та­на­ли­те хо­ра, вклю­че­ни в R, до­с­та­тъ­ч­ни ос­но­ва­ния да се по­д­чи­ня­ват на R.
4. Вси­ч­ки за­ин­те­ре­су­ва­ни стра­ни же­ла­ят да съ­ще­с­т­ву­ва по­д­чи­не­ност по от­но­ше­ние на R.
5. R не е един­с­т­ве­на­та въз­мо­ж­на ре­до­в­ност, от­го­ва­ря­ща на по­с­ле­д­ни­те две изи­с­к­ва­ния.
6. Все­ки чо­век, вклю­чен в R, знае за пър­ви­те пет при­з­на­ка и знае, че вси­ч­ки ос­та­на­ли ги зна­ят и т.н.
7. Пър­ви­чен, ек­с­п­ли­ци­тен (явен) и им­п­ли­ци­тен (скрит) пер­фор­ма­тив.

Съществува т. нар. “перформативна хипотеза”, според която в основата на всяко едно изказване стои първичен перформатив. Така например констатацията Времето е хубаво предполага наличието на перформатива Аз твърдя, че времето е хубаво. Тази хипотеза експлоатира схващането, че всички езикови средства в първобитния стадий от развитието на езика са били перформативи [за това, по-подробно в следващата лекция, която ще изнесе Камелия]. Днес, първичен перформатив, напр. “Ще бъде там”, “Няма да закъснея”

Експлицитен перформатив – Изказване, което включва или започва с някой силно натоваренсъс смисъл и недвусмислен израз като “Обзалагам се”, “Обещавам”, “Завещавам”, който твърде често се използва и за именуване на акта (действието), който се изпълнява при правенето на такова изказване – напр. обзалагане, обещание, завещаване и т.н.

Остин: …исторически, от гл. т.  на еволюцията на езика експлицитният перформатив несъмнено е възникнал по-рано от определени по-първични изказвания, много от които поне са вече имплицитни перформативи, включени в повечето или в много от експлицитните перформативи като части от цялото. Така например “аз ще…” е по-ранно от “обещавам, че аз ще…” Правдоподобният възглед би гласял, че в първобитните езици още не е било ясно, още не би било възможно да се определи кое всъщност вършим измежду множеството неща, които (според по-късните разграничения) бихме могли да вършим. Така например “Бик” или “Гръм” в един първобитен език от еднословни изказвания (каквито вероятно са били първобитните езици) би могло да бъде предупреждение, информация, предсказване и т.н. Правдоподобен възглед е също така и че експлицитното различаване на различните валидности, които би могло да има дадено изказване, а по-късно – и забележително – езиково постижение – в този смисъл първобитните или първични форми на изказването биха запазили “двусмислеността”, “нееднозначността или “неопределеността” на първобитния език, не биха иксплицирали точно валидността на изказването. Това може да е полезно за определени цели, но усложнението и развитието на социалните форми и процедури поражда потребонстта от изясняване. Отбележете обаче, че това изясняване е творчески акт толкова, колкото едно откритие или описание! То представлява правенето на ясни разграничения, колкото и правенето на вече съществуващите разграничения ясни.

“Примитивни” речеви средства за изясняване на валидността на изказванията, т.е. “как да се възприеме това”:

1. Повелително наклонение

Затвори, де

Затвори, аз бих направи така

Затвори, ако искаш

Много добре тогава, затвори

Затвори, ако смееш

2. Тон на гласа, интонация, наблягане.

3. Наречия и обстоятелствени пояснения:

вероятно, непременно, добре би било, добре ще направиш и т.н.

4. Свързващи частици: все пак (=настоявам, че; настоявам да), следователно (=заключавам, че), макар (=признавам, че), докато, с настоящото, нещо повече // манифест, акт, прокламация, роман, трилър

5. Акомпанименти на изказването

6. Обстоятелства на изказването