СЛОВО НА Н. Б. ВСЕСВЕТЕЙШЕСТВО ВСЕЛЕНСКИЯ ПАТРИАРХ г. г. ВАРТОЛОМЕЙ ПРИ СЪСЛУЖЕНИЕТО МУ С Н. БЛ. ПАТРИАРХА НА СОФИЯ И ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ г. г. НЕОФИТ


Вартоломей

Блаженейши и Светейши брате и съслужителю на наше смирение, патриарх на София и цяла България господин Неофите,

Ваше Превъзходителство господин Президент на Република България,

Свещенейши и Преосвещени свети братя,

Ваши Превъзходителства, Ваши Почтености и всички благословени братя и чеда, православни християни на България,

Изреченото чрез Ангели слово излезе вярно“ (Евр. 2:2)

Повтаряйки тези думи на свети апостол Павел, чувстваме особена радост и вълнение, че се намираме в православна България, в която изреченото преди векове чрез ангели, т. е. чрез изпратените от Цариградската църква свети равноапостоли Кирил и Методий слово на непорочната ни православна вяра не само даде плод и се потвърди от онези, които го бяха чули, но и се свидетелства в живота чрез извършването на тайнството на Църквата и доднес, а сме убедени – и във вечни векове.

И така, от дълбочината на сърцето си отправяме славословие към всеблагия Господ, задето удостоява наше смирение, Вселенския патриарх, сиреч родоначалника на разпространението на православната вяра в България, да се намираме днес в тази благословена страна и да виждаме „изреченото“ от пратениците  на тогавашния наш предшественик православно слово „увенчано със слава и чест“ (Евр. 2:7), независимо от междувременно появилите се трагични обстоятелства, случили се заради прекъсването на общението, т. е. известната схизма, и засвидетелствани православно чрез премахването й „изсред Църквата“ преди седемдесет години след дълга предварителна подготовка и при посредничеството и на сестра православна църква. Тази честваната годишнина отвори нова страница в отношенията на двете ни църкви: Вселенската патриаршия и нейната първородна дъщеря – Българската църква. И не само това, но този особен момент на схизмата допринесе за утвърждаването на православното учение, т. е. да се осъди чрез съборен акт в Светия Дух наложилият се някога в Православната църква „смъртоносен“ етнофилетизъм или въобще филетизъм. В нашата Православна църква и вяра „няма юдеин, ни елин, но всички ние сме едно в Иисус Христос“ (срв. Гал. 3:28).

Като идваме от Константинопол, Ваше Блаженство, носим лично на Вас, а и на всеки клирик и на народа на България любовта, ласката, загрижеността, заинтересоваността и преди всичко благословението на Вашата майка, светата Христова велика църква, която запазва сред много и различни трудности предаденото ни от отците богатство на православната ни вяра и полага грижи чрез вселенското си свидетелство, но и чрез мисията си, щото това православно богатство всекидневно да става общо достояние на повече народи по вселената.

Православният български народ е от първите, които са приели вестта за спасението в Христос, и се е покръстил масово при съдействието на Божията благодат, изразена видимо чрез просветената политика на светия цар Борис и на Вселенския патриарх Фотий Велики, като и двамата станали на дело и на теория родоначалници на християнска България.

Оттогава и днес, и винаги Христос спасява и благославя с богати дарове христолюбивата православна България и нейния народ. Тази наблюдение ви носим от Константинопол, който основателно се гордее за този свой спасителен принос към страната и народа ви, но се гордее и че ви е предал истинското православно съзнание, според което Църквата не познава предели и ограничения, но тя „прегръща“ всички, както и нашият Спасител, Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4). Затова и тя причислява всички желаещи за свои членове – на едната, свята, вселенска и апостолска Църква от символа на православната вяра.

Блаженейши свети брате,

Етнофилетизмът, осъден съборно от състоялия се в нашата катедра Велик събор пред 1872 г., пося тръни в отношенията на нашите две църкви и на цялото Православие и предизвика издигането за десетилетия на стената на схизмата, която според отците на Църквата представлява най-големият грях. Вселенската патриаршия по време на целия си приблизително двехилядолетен път е поддържала в църковното служение наднационален и надетнически характер, но наистина се е оказала в трудно положение през 19 век, когато установила, че православният народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части, които се бият една срещу друга, дори се стига и до отнемане с насилие на дара на живота, поради което и съзнателно патриаршията на събор отхвърли неудържимия национализъм като враг на единството и на мира на светата ни Православна църква.

Това явление на църковния етнофилетизъм – разпалван за нещастие и в настоящите времена, който е създаване на едно и също място на отделни племенни църкви, които приемат всички едноплеменни и изключват всички другоплеменни, и ръководени само от едноплеменни пастири, беше установено от онзи събор, че не само е противно на учението на Евангелието, „но е и непознато в живота и в свещеното законодателство на Църквата“ (срв. Ἀθ. Ἀγγελοπούλου, ἑτεροδιδασκαλία τοῦ Φυλετισμοῦ. Ἐπίκαιρες ἐπισημάνσεις, Προβληματισμοὶ ἐθνικοὶ καὶ θρησκευτικοὶ ἐπίκαιροι Α΄, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Ἐθνικοῦ καὶ Θρησκευτικοῦ Προβληματισμοῦ – «Καρίπειον Μέλαθρον» 1997, 153-6).

За затвърждаване на тази истина привеждаме свидетелството на един от мъдрите и разумни йерарси на Вселенската патриаршия, блаженопочиналия Сардийски митрополит Максим, който потвърждава с непоклатими доводи, че етнофилетизмът „не само представлява отклонение от здравата любов към народа и държавата, но е и действителна пречка за сътрудничеството на православните църкви в света и е най-големият враг на единството на Източната Православна църква“ (Σάρδεων Μαξίμου, Τὸ Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Πατερικῶν Μελετῶν, β΄ ἔκδ. 1989, σ. 323).

А както е известно, братя, и се признава от всички, Константинополската патриаршия и днес спазва същата линия при упражняването на своето църковно вселенско служение. Независимо от всички промени през вековете – исторически, идеологически, църковни и политически – в географското пространство на източния и на западния свят, на старата „вселена“ („икумена“) и на съвременните етнически държави, тя запазва своя православен вселенски характер. А проявите на този вселенски дух проникват през вековете историята на цялата Православна църква чрез нейния свещен център в Константинопол.

Плод на този вселенски характер е и християнизирането на славяните, преди всичко на вашия български народ – не по прозелитистки, използвачески и асимилаторски начин, но при пълно зачитане на етническото му своеобразие, което беше запечатано и със собствения език на използваната и доднес Кирилска азбука. Тази истина потвърждава и основателят на безбожното политическо движение и пръв ръководител на комунистическото движение в България Георги Димитров, който се гордее на прочутия процес в Лайпциг, че „много преди времето, когато германският император Карл Пети казваше, че на немски си говори само с коня си, и германските благородници и учени хора се срамуваха от майчиния си език и пишеха само на латински, във „варварска“ България Кирил и Методий създадоха и разпространиха старобългарската писменост“ (Γ. Δημητρώφ, «Κι᾿ ὅμως κινεῖται. Ἡ ἀπολογία του στὴ δίκη τῆς Λειψίας», ἐκδ. «Μνήμη», Ἀθῆναι, σελ. 19).

Вселенският характер на служението на майката – Константинополска църква има за изходна точка и е вдъхновен от църковното съзнание на апостолската общност, която единодушно изживяваше въодушевяващия дух на мъчениците, както и дълбокото чувство за общност в едното тяло Христово, „наедно“, на всички събиращи се народи, различни езици и традиции.

Освен това в нашата Православна църква от самото й зараждане местното се отъждествява с вселенското. Всяка отделна църковна община се обединява с едната вселенска църква, всеки християнски храм се обединява с горницата на Петдесетница, с храма на Божията премъдрост. Всяка поместна църква се движи в рамките на вселената и нейният дух е „граница между света и онова, което е над света“[1], т. е. живее и диша есхатона (крайните времена).

На това място отбелязваме и следното: че Вселенската патриаршия е свързана с православния български народ не само чрез връзката между майка и дъщеря, която е трайна и неразрушима, и неоспорима, но и чрез пастирското обгрижване от нея на православния български народ в много трудни периоди и запазването на неговата идентичност и единство, както и чрез общите мъки и изпитания, съвместните сълзи и тревоги, и опасности. И българският народ живя около петстотин години под робство, изправен пред изключително трудни обстоятелства, гонения до смърт, непосилни данъчни тежести, глад, изпитания, затруднения и много други до степен „тъй че не се надяваше и жив да остане“ (2 Кор. 1:8) . Но въпреки всичко това той не изгуби своята православна християнска вяра и народния си език, и своята идентичност. Това наистина е чудото на наднационалния характер на православната ни вяра. Същевременно обаче показва колко дълбоко светите Кирил и Методий са посели семето на християнското учение в сърцата на славяните.

Плод и резултат на това православно свидетелство беше и вдигането на схизмата и излизането от периода на противодействие поради „проклетия“ (както беше подходящо окачествен) етнофилетизъм, проникнал в православния свят и увредил разцвета и единството на едната Православна църква. Така наречената българска схизма следваше една неудачна традиция на Балканския полуостров, която за съжаление целеше превръщането на Църквата от богочовешко тяло за спасение в обикновен кивот-фалшификат и въплъщение на етническите тежнения и стремежи на народите, кивот обаче лишен от духовна дълбочина и от същността на целта за съществуването на Православната църква, която е изключително тази: спасението и обожествяването на човека.

Тъкмо в тези рамки приснопаметните митрополити Халкидонски Максим и Илиополски и Тирски Генадий благоразумно подеха свещения почин, който на 22 февруари 1945 г. се увенча от вдигането на схизмата с патриаршески и синоден акт и чрез свещени прояви в Константинопол и в София – един факт с капитално значение за църковната история на православния българския народ за по-нататъшния му духовен път. Този факт има още по-големи измерения и значение, като се вземе предвид, че се е случил в трудни времена, в които светът и особено Балканският полуостров беше политически разделен и бъдещето на Православната църква в България – несигурно.

Вселенската патриаршия на дело показа и по-късно с друг свой църковно-канонически акт подобаващата своя динамичност за единството и премахването на привмъкналите се и тогава проблемни състояния, когато на 27 юли 1961 г. приснопаметният патриарх Атинагор и Светият и свещен синод около него, като посрещнаха мъдро в дух на любов сторените, със съдействието на лукавия, свършени факти, отстъпиха на дъщерята Българска църква и я повишиха в патриаршеско достойнство и положение, като Вселенската патриаршия имаше предвид и при своя конкретен акт и решение, че е печално да се използва Църквата като оръдие за засилване и развиване на етнофилетизма и на национализма, който – повтаряме – справедливо беше осъден като ерес и неприето учение.

Но ето, че от седемдесет години „древното премина и ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:7) в отношенията и общото свидетелство на нашите сестри православни църкви. Оттогава и доднес двете ни църкви „обладани от братолюбие… без щета за себе си съхраниха силата на своето мнение;[2] защото, където Бог е обичан, се пренебрегва целият свят[3]“.

Блаженейши свети брате,

Особено се радваме, че продължавате своето първосветителско служение , вървейки по линията на блаженопочиналия Ви предшественик патриарх Максим, но и на великите Български патриарси и свети исихасти Евтимий Търновски, Теодосий Търновски, Роман, въвел исихасткия живот, Киприян, Киевски митрополит, който е бил ученик на преподобни Теодосий, и на цял сонм свети патриарси, йерарси, клирици и монаси на Вашата богохранима църква.

Ваше Блаженство,

Светата ни Православна църква върви вече последователно и с разумни стъпки към свикването през идната година на нейния Свети и велик събор за разрешаване на важни съвременни проблеми, които занимават православния народ и нашите църкви, но и за да заяви пред целия свят своето единство като тяло Христово. И всички сестри православни църкви, движени от Светия Дух и с разумност и мъдрост Божия, имаме отговорност и задължение да оправдаем очакванията не само на православните, но и на целия свят.

Имаме задължението пред нашия Господ Иисус Христос, Учредител, Основател и Ръководител на Църквата, „заради Когото е всичко и от Когото е всичко“ (Евр. 2:10), да завършим това поето свещено начинание, както преди седемдесет години беше възстановено всеправославното единодушие и единство, което трябва да остане винаги единство в благодатта, в дух и в истина, в Иисус Христос, като се изгражда чрез дела, а не само чрез думи, които за жалост често пъти са условни и празни от съдържание и същност.

Привършвайки нашето слово, желаем да отправим към вас, обични чеда на светейшата Българска църква, и да повторим като патриаршеско насърчение от вашата майка-църква последните слова на преподобния Теодосий Търновски към неговите ученици малко преди успението му в цариградската света обител „Свети Мамант“: „Бъдете привързани към Бога, молете се, очиствайте чувствата си и угаждайте на Господ с всекидневния си подвиг“ (вж. Житие на преподобни Теодосий Търновски).

На Изкупителя на всичко и Осигуряващия единството на Православната ни църква, на „Седналия на престола, на Живеещия вовеки веков: слава, чест и благодарност“ (Откр. 4:10-11). Амин.

[1] Μητρ. Ναυπάκτου Ἱερόθεος. Άγιον Όρος: «Προναός ουρανίας Θ. Λειτουργίας και όριο ανάμεσα στην Ορθόδοξη (Ἡσυχαστικὴ) Παράδοση και την Βαρλααμική» (“Μεταπατερική”)

[2] Из І стихира на литията, вечерня от службата в чест на св. Дионисий, Егински архиепископ (17 декември).

[3] Из „Слава“ на „Господи, воззвах“, вечерня от службата в чест на св. Евлампий и Евлампия (10 октомври)

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Православие и тагнато. Запазване в отметки на връзката.