Бойко Пенчев: „Робинзон и Балканджи Йово – герои на нашето време“


Големият лингвист и когнитивист Джордж Лейкъф започва една от книгите си със следния пример. Ако застанете в една стая с 20 души и им кажете „Не мислете за слон. В никакъв случай не мислете за слон“, всеки един от тях в близките няколко минути ще мисли именно за слон. Причината, казва Лейкъф е, че заедно с думата „слон“ върви една невидима когнитивна рамка и не можем просто до отречем думата, защото рамката остава. Само глупав политик ще се изтъпани и ще каже „Аз се боря с корупцията“, защото думата „корупция“ задейства в публиката рамка, където ще бъде напъхан и самият той.

Цялата комедия с новите учебни планове по литература

е образцов пример за теорията на Лейкъф. Публичните дискусии така и не излязоха от рамката, наложена от медийните изстъпления, докарали оставката на Тодор Танев. Историята на псевдо-дебата може да се резюмира с три заглавия. Започна се с „Робинзон замества „История славянобългарска“ в 6 клас“ (в.“Труд“ от 23.01.2016 г.), мина се през „Паисий остава в учебниците, местят го в 9-и клас“ („ПИК“ от 25.01.2016 г., за да се стигне до финалното „История славянобългарска ще се учи 4 години, „Робинзон Крузо“ отпада“ („Дневник“, 16.03.2016 г.).

Първото заглавие е лъжа, защото никой не е възнамерявал да маха Паисий, още по-малко пък заради Робинзон. Следващите заглавия показват как действията на министерството на образованието и науката (МОН) по програмите се оказват подчинени на целта да се неутрализира лъжата. Само дето се остава в рамката, зададена от нея. Как иначе да си обясним отпадането на „Робинзон Крузо“, след като такова искане никога не е имало в обсъжданията с представители на учителската общност, граждани и журналисти? Единствената вина на горкия Робинзон е, че се е появил във вестникарските заглавия като конкурент на Паисий. (Всъщност откъсът от романа на Дефо е вероятно най-безспорният, абсолютно централен текст от програмата за 6-и клас, но за да се разбере това, първо трябва някой да попита каква всъщност е целта на тази програма, в която са събрани „Робинзон“, „Братчетата на Гаврош“ и „Малкият принц“). Това, което МОН прави, е да повтаря пред медиите: „Не мислете, че липсва патриотизъм в програмите!“ Не мислете за слон.

Същото желание да бъдат омилостивени генераторите на патриотично остървение се забелязва и в обещанието на МОН, че „Фолклорната песен „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ ще се изучава по история в 6 клас“.

За робството и Паисий се изприказва достатъчно, но

по отношение на „Балканджи Йово“ не е зле да се кажат някои неща,
които може би широката публика не знае

Първо, „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ е текст, написан от Пенчо Славейков. Публикуван е посмъртно през 1917 г. в „Книга на песните“ – сборник с 226 народни песни, подбрани, а някои от тях и редактирани от Славейков.

Още в „Книга на песните“ редакторът д-р Кръстев чинно е посочил първоизточника на Славейков. Това е песента, публикувана под №199 в сборника на Стефан Веркович „Народни песни на македонските българи“ от 1860 г. Славейков е направил действието по-сбито, освен това е променил името на героя – във фолклорния първообразец, записан уж „в Просеник, Серско“, героят не се казва Балканджи Йово, а Никола. Без Пенчо Славейков името „Балканджи Йово“ нямаше да съществува, нито щяха да са мислими съчетания от типа „брани вярата си като Балканджи Йово“ или „по балканджийововски“.

Интересното, че всъщност никъде другаде освен в сборника на Веркович не е публикуван вариант на тази песен. Което прави нещата съмнителни. Обикновено народните песни съществуват в различни варианти и когато фолклористите през 19 в. започват да ги записват, се появява въпросът кой е „най-хубавият“ или „най-автентичният“ измежду тях. В случая с песента за Никола, който не дава хубава Яна на турска вяра, подобен въпрос не възниква, защото други варианти така и не се появяват. Големият фолклорист Кузман Шапкарев например почти по същото време събира материал по същите тези македонски земи и публикува над хиляда народни песни с всевъзможни сюжети в своя „Сборник от български народни умотворения“ от 1891 г. – но при него песента за Яна и Никола, т.е. бъдещият „Балканджи Йово“ я няма. Няма да я открием и във внушителния „Трем на българската народна историческа епика“ – солидно издание от 1939 г. под редакцията на Божан Ангелов и Христо Вакарелски. А по онова време националната идеология се прокарва с размах и ресурси от страна на държавата, на които и Божидар Димитров би завидял. Не е като да е била тогава България завладяна от соросоиди.

Та, с една дума до 1944 г. българските фолклористи сякаш не знаят за съществуването на народна песен, в която вярата се отстоява с цената на отсечени крайници и извадени очи.

Нещата обаче драматично се променят след Девети септември

когато новата власт започва системно да налага образа на „борческия народ“, чийто „боен авангард“ в новото време е Комунистическата партия. Оттук започва и възходът на „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“. Първото публикуване на Славейковата редакция на песента е направено от Генчо Керемедчиев, който през 1948 г. съставя сборника „Български народни песни. Лирика и епос“. Именно там за първи път текстът на Славейков стои редом с народни песни. Е, съставителят е бил достатъчно честен, за да напише отдолу, че текстът е от „Книга на песните“ на Пенчо Славейков. Подобни угризения не са имали Иван Бурин и Димитър Осинин, които през 1953 г. издават сборника „Горо ле, майко хайдушка. Народни песни“. Именно тук за първи път авторството на Славейков е изтрито, а „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ – произведена в „автентична“ народна песен. Като такава тя става изключително популярна и започва да се възприема като символ, като икономично и въздействащо изображение в миниатюр на цялото робство с народните теглила и героизъм.

Същият Иван Бурин, който е направил текста на Славейков „народен“, в дискусията за свободния стих от началото на 60-те пише статия със заглавие „Не даваме хубава Яна на турска вяра“, в която със свещен комунистически гняв бичува младите поети, осмелили се да пишат в свободен стих без разрешението на Партията. Заслужава си един цитат от този публицистичен шедьовър, заради актуалното му звучене в контекста на днешните дискусии за „българщината“.

„Ще се борим против съвременната гъркомания и съвременните гъркомани, т.е. срещу поклонниците на упадъчното буржоазно изкуство (…) Колко мъки е преживял и колко жертви е дал българският народ, докато се почувства свободен творец под своето небе! Затова ние ще се борим в защита на неговата култура, така, както ни учи песента – по балканджийововски!“.

Разбира се, няма как да говорим за превръщането на текстове със съмнителна автентичност във фундамент на българщината, без да стигнем до „Време разделно“. Окончателното превръщане на „Даваш ли, даваш“ в прастар, „исконен“ текст, съхранил най-драматичните моменти от историята ни по време на „турското робство“ идва с романа на Антон Дончев, появил се през 1964 г., тъкмо когато БКП започва кампания по ре-българизирането на помаците. Във „Време разделно“ в един от ключовите моменти, когато Караибрахим е отправил своя ултиматум към българите – да приемат исляма или да умрат, селските първенци се събират да мислят какво да правят. И докато мислят, пеят „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“. Пеят си през 1668 г. текста на Славейков, публикуван през 1917-а, и окото им не мигва.

Всъщност романът на Антон Дончев е цял компендиум на текстове
със съмнителна автентичност и подчертан патриотично-страдалчески характер

Когато например в хода на романа се появяват жертвите на потурчването от Смолян, техният водач, смолянският поп, разказва какво им се е случило, повтаряйки дума по дума известната приписка на поп Методи Драгинов за потурчването на Чепино. Приписка, години наред броена за окончателното, неоспоримо автентично доказателство за практиката на насилствени потурчвания през 17 в. Само дето през 1984 г. текстологът Илия Тодоров доказа, че текстът на поп Методи Драгинов не е писан през 17-и, а през 19-и век. Впрочем същият Илия Тодоров разобличава като късен фалшификат или мистификация, ако се изразим по-меко, прочутото „Символ-верую на българската комуна“, приписвано на Ботев и откриващо всяко издание на Ботеви произведения по времето на комунизма.

Последният жест по окончателното вписване на „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ в корпуса на автентичния фолклор се извършва през 1965 г., когато излиза последният, 13-и том на монументалната поредица „Българско народно творчество“. Там вече ще намерим и „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“. Но понеже в едно академично издание на фолклор задължително се посочва източникът, откъдето е взета песента, съставителите явно са се видели в чудо и накрая са написали под текста следното: „Санданско; трапезна (Архив ИМ-БАН, 1954 г.).“ Пеят банскалии през 1954-а, посред колективизацията, значи е народна, какво по-автентично от това?!

Всички тези дати и произведения може би са дошли в повече на читателя, но именно те са аргументите в полза на една теза, която само на пръв поглед изглежда скандална. „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ е документ не за „турското робство“, а за манипулативните стратегии на комунистическата пропаганда, моделираща миналото. Именно през периода на тоталитаризма този текст става идентификационен „хит“, сакрален знак, внушаващ определена „истина“ за историята на българите по време на „турското робство“.

А онова, което днес яростно се брани като застрашена „българщина“, не е нищо друго освен образът на българската история, конструиран и наложен по времето на комунизма. И когато днес се говори за „посегателство върху историята“, значи някой се е осмелил да оспори клишетата на Живковата култура.

Оригиналната публикация можете да видите тук.

About Borislav Gueorguiev

NBU Associate Professor in Bulgarian language, linguistic pragmatics, sociolinguistics, sociosemiotics, applied semiotics, and linguistic anthropology.
Публикувано на Дискусия, История, Книги, Културна дискусия, Мила родна картинка, Моите пристрастия, Препечатки, Скандал, Учебни програми, образование и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.