Скърбя за професор Богданов.
Скърбя искрено за него, въпреки че не бях удостоен да бъда от хората, които имаха правото в неформално общуване да се обръщат към него с „Боби“. А и не си спомням някога да сме общували неформално.
Скърбя, защото той беше един от малкото все още автентични български интелектуалци, които въздействат най-вече чрез Словото си. Беше чужд на всякакви технически нововъведения, чиято цел е да „анимират“ изложението по даден въпрос и които понякога прикриват реторична (и дори – интелектуална) немощ. Не – той разчиташе и залагаше само на схоластичното си дедуктивно говорене, като възраждаше една отколешна европейска традиция – не много разпространена у нас. Професорът беше „една отделна реалност“ (Карлос Кастанеда) и нейната загуба силно ще повлияе върху интелектуалния живот у нас.
Дано успеем да съхраним за по-дълго време неговия дух в университета, който той създаде – Нов български университет.
Сбогом, Професоре! Велики сенки те очакват в Елисейските поля…