Тезата, която ще защитавам на 24 април по Bulgaria On Air: не е редно Институтът за български език при БАН да продължава да извършва кодификаторска дейност на правописните, правоговорните и граматичните норми въз основа на разпореждане от 1950, подписано от тогавашния министър-председател Вълко Червенков.

1. Кодификацията на езиковите норми е вид законодателна дейност. Следователно трябва да се спазват всички процедурни изисквания за съставяне, обнародване и задействане на един нормативен акт (закон, постановление, решение и т.н.).
2. Институтът за български език (ИБЕ) не е орган на държавната администрация, какъвто например е Министерството на образованието и науката. Получават се парадокси като този, в който МОН иска ИБЕ да разтълкува формулировката на някое свое кодифицирано правило (например как да се разбира изразът „допуска се“ в уводната част на „Нов правописен речник на българския език“ (2012 г.): щом „се допуска“ и изписването „бизнес център“ например, правилно ли е това изписване или е неправилно? (Този въпрос възникна във връзка със задължителния за всички зрелостници Държавен зрелостен изпит по български език и литература).
3. До 1945 г. правописните реформи са се свързвали с името на министъра на образованието (тогава – „просвещението“) или с името на министър-председателя, по чието време са направени („Дриновско-Иванчевски правопис“, „Правописът на Стоян Омарчевски“ – министър на образованието в правителството на Александър Стамболийски; „Правописът на Александър Цанков“ – министър-председател на България), защото Министерството на образованието ги е обнародвало в своя официален печатен орган – „Училищен преглед“, с подписа на съответния министър. А и в Наредбата-закон за правописа от 1945 г. е казано, че изпълнението на наредбата-закон се възлага на Министерството на народното просвещение.

1. Към 1950 г., когато е обнародвано 936-то разпореждане на МС от 27 ноември 1950 г., с което се възлага на ИБЕ „да внася единство в измененията на правописа“, в България са налице само два лингвистични центъра: Институтът за български език при БАН и Катедрата по български език на Софийския университет, като повечето професори в Катедрата са и сътрудници в ИБЕ. Така към онзи период е била налице представителност на предприеманите правописни промени след Наредбата-закон за правописа от 27 февруари 1945 г.
2. Днешната ситуация е коренно различна. Има различни българистични центрове (катедри/департаменти по български език/българистика) не само в София (Нов български университет), но и извън столицата: Пловдив, Благоевград, Велико Търново, Шумен. Институтът за български език при БАН се държи така, сякаш те не съществуват и ги изключва от кодификаторската си дейност, въпреки че най-задълбочената критика на „Официален правописен речник на българския език“ (2012 г.) идва от страна на Пловдивския университет.
3. Моето предложение е кодификаторската дейност да се поеме отново от Министерството на образованието и науката, както е било до 1945 г.
4. За да се осъществява смислена кодификаторска дейност от страна на МОН, необходимо е да се създаде Правописна комисия към МОН, в която да бъдат представени всички българистични езиковедски центрове на територията на Република България и която веднъж годишно да се събира и да излиза с доклад за състоянието на българския правопис и с предложения до МОН за промени, ако такива са необходими. Ако МОН реши, че е целесъобразно да се приемат предложените от Комисията промени в правописа, те да се обнародват като валиден нормативен акт.