Единството на българския език в миналото и днес (1978)


Тъй като т. нар. „македонски въпрос“ отново се разгоря след вчерашното изявление на Путин, ето официалното становище на Института за български език при БАН, обнародвано през 1978 г. в сп. „Български език“:

ИБЕ1978

Публикувано в Препечатки | С етикет ,

Езикът на политиците в навечерието на изборите


Предаването по Bulgaria on Air, 23 март 2017 г.

Публикувано в Лични, Препечатки

Mythe ou argumentation logique? (Tzvetan Todorov: In Memoriam)


Tzvetan Todorov

По времето на Сократ ораторът имал навика да пита слушателите какъв начин на изразяване или какъв жанр предпочитат: мит, сиреч разказ, или логическа аргументация.  В епохата на книгата това решение не може да се предостави на публиката – за да се появи книгата, този избор трябва да я предхожда, а ние се задоволяваме с това да си представим или пожелаем аудитория, която би реагирала по-скоро по този, а не по онзи начин; а също и с това да се вслушаме в отговора, подсказан или продиктуван от самата тематика. Реших да разкажа една история. Тя стои по-близо до мита, отколкото до аргументацията, но се различава от него в две отношения: първо, защото е действителна (каквато митът е можел, но не е трябвало да бъде) и второ –  защото се интересувам от нея не толкова като историк, а като моралист – настоящето ме интересува повече от миналото. На въпроса как да се отнасям с другия, аз мога да отговоря само като разкажа една поучителна история – това е избраният от мене жанр, сиреч, възможно най-истинската история, където обаче ще се опитам да следя постоянно за смисловото равнище което екзегетите на Библията наричат „тропологично“ или „морално“. И в тази книга ще се редуват (донякъде като в роман) резюмета или кратки обзори; сцени или конкретни анализи с много цитати; паузи, където авторът коментира станалото, и разбира се, чести елипси или пропуски –  та нима всяка история не започва така?

Цветан Тодоров. Из въведението към „Завладяването на Америка. Въпросът за другия“, 1982 г.

Цитат | Posted on by | С етикет | 1 коментар

За етнофилетизма на Балканите


По повод на етнофилетизма: усетихте ли дълбочината на злокобния проект на Руската империя за балканските народи от 19-и век? Чрез него тя етнически „осъзнава“ християните на Балканския полуостров, след което започва да действа по метода „Разделяй и владей“. За малко да изпусне българите от полезрението си, но Ватрослав Ягич (хърватин и професор в Санкт-Петербургския университет) „открива“ за Русия българския език, както се открива нов химичен елемент… А тъкмо християните на Балканския п-ов през 19-и век горе-долу вече са станали хомогенна общност (може би протообраз на днешния Европейски съюз) и имат пазари от Централна Европа до Мала Азия. Но след тогавашните възродителни процеси – сетете се кой вдъхнови Тодор Живков за възродителния процес в България в края на 20-и век – българинът започва да мрази сърбина, румънеца и гръка, като тази омраза, разбира се, става реципрочна. Логичен завършек на всичко това са Сръбско-българската война от 1885 г. и двете балкански войни. Венец на всичко е придаването на по-особен статут на населението в Македония в края на 19-и и началото на 20-и век, която днес – за радост на руснаците, е разделена на три части.Така на Балканите никога не може да бъдат постигнат траен мир, а и до днес ние спорим на битово равнище „чия е тази песен“ и мусаката гръцка, българска или турска МАНДЖА е…
Целта на Русия винаги е била никога да не се създаде силно  балканско държавно обединение на християните!

Публикувано в Лични | С етикет , | 2 коментара

СЛОВО НА Н. Б. ВСЕСВЕТЕЙШЕСТВО ВСЕЛЕНСКИЯ ПАТРИАРХ г. г. ВАРТОЛОМЕЙ ПРИ СЪСЛУЖЕНИЕТО МУ С Н. БЛ. ПАТРИАРХА НА СОФИЯ И ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ г. г. НЕОФИТ


Вартоломей

Блаженейши и Светейши брате и съслужителю на наше смирение, патриарх на София и цяла България господин Неофите,

Ваше Превъзходителство господин Президент на Република България,

Свещенейши и Преосвещени свети братя,

Ваши Превъзходителства, Ваши Почтености и всички благословени братя и чеда, православни християни на България,

Изреченото чрез Ангели слово излезе вярно“ (Евр. 2:2)

Повтаряйки тези думи на свети апостол Павел, чувстваме особена радост и вълнение, че се намираме в православна България, в която изреченото преди векове чрез ангели, т. е. чрез изпратените от Цариградската църква свети равноапостоли Кирил и Методий слово на непорочната ни православна вяра не само даде плод и се потвърди от онези, които го бяха чули, но и се свидетелства в живота чрез извършването на тайнството на Църквата и доднес, а сме убедени – и във вечни векове.

И така, от дълбочината на сърцето си отправяме славословие към всеблагия Господ, задето удостоява наше смирение, Вселенския патриарх, сиреч родоначалника на разпространението на православната вяра в България, да се намираме днес в тази благословена страна и да виждаме „изреченото“ от пратениците  на тогавашния наш предшественик православно слово „увенчано със слава и чест“ (Евр. 2:7), независимо от междувременно появилите се трагични обстоятелства, случили се заради прекъсването на общението, т. е. известната схизма, и засвидетелствани православно чрез премахването й „изсред Църквата“ преди седемдесет години след дълга предварителна подготовка и при посредничеството и на сестра православна църква. Тази честваната годишнина отвори нова страница в отношенията на двете ни църкви: Вселенската патриаршия и нейната първородна дъщеря – Българската църква. И не само това, но този особен момент на схизмата допринесе за утвърждаването на православното учение, т. е. да се осъди чрез съборен акт в Светия Дух наложилият се някога в Православната църква „смъртоносен“ етнофилетизъм или въобще филетизъм. В нашата Православна църква и вяра „няма юдеин, ни елин, но всички ние сме едно в Иисус Христос“ (срв. Гал. 3:28).

Като идваме от Константинопол, Ваше Блаженство, носим лично на Вас, а и на всеки клирик и на народа на България любовта, ласката, загрижеността, заинтересоваността и преди всичко благословението на Вашата майка, светата Христова велика църква, която запазва сред много и различни трудности предаденото ни от отците богатство на православната ни вяра и полага грижи чрез вселенското си свидетелство, но и чрез мисията си, щото това православно богатство всекидневно да става общо достояние на повече народи по вселената.

Православният български народ е от първите, които са приели вестта за спасението в Христос, и се е покръстил масово при съдействието на Божията благодат, изразена видимо чрез просветената политика на светия цар Борис и на Вселенския патриарх Фотий Велики, като и двамата станали на дело и на теория родоначалници на християнска България.

Оттогава и днес, и винаги Христос спасява и благославя с богати дарове христолюбивата православна България и нейния народ. Тази наблюдение ви носим от Константинопол, който основателно се гордее за този свой спасителен принос към страната и народа ви, но се гордее и че ви е предал истинското православно съзнание, според което Църквата не познава предели и ограничения, но тя „прегръща“ всички, както и нашият Спасител, Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4). Затова и тя причислява всички желаещи за свои членове – на едната, свята, вселенска и апостолска Църква от символа на православната вяра.

Блаженейши свети брате,

Етнофилетизмът, осъден съборно от състоялия се в нашата катедра Велик събор пред 1872 г., пося тръни в отношенията на нашите две църкви и на цялото Православие и предизвика издигането за десетилетия на стената на схизмата, която според отците на Църквата представлява най-големият грях. Вселенската патриаршия по време на целия си приблизително двехилядолетен път е поддържала в църковното служение наднационален и надетнически характер, но наистина се е оказала в трудно положение през 19 век, когато установила, че православният народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части, които се бият една срещу друга, дори се стига и до отнемане с насилие на дара на живота, поради което и съзнателно патриаршията на събор отхвърли неудържимия национализъм като враг на единството и на мира на светата ни Православна църква.

Това явление на църковния етнофилетизъм – разпалван за нещастие и в настоящите времена, който е създаване на едно и също място на отделни племенни църкви, които приемат всички едноплеменни и изключват всички другоплеменни, и ръководени само от едноплеменни пастири, беше установено от онзи събор, че не само е противно на учението на Евангелието, „но е и непознато в живота и в свещеното законодателство на Църквата“ (срв. Ἀθ. Ἀγγελοπούλου, ἑτεροδιδασκαλία τοῦ Φυλετισμοῦ. Ἐπίκαιρες ἐπισημάνσεις, Προβληματισμοὶ ἐθνικοὶ καὶ θρησκευτικοὶ ἐπίκαιροι Α΄, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Ἐθνικοῦ καὶ Θρησκευτικοῦ Προβληματισμοῦ – «Καρίπειον Μέλαθρον» 1997, 153-6).

За затвърждаване на тази истина привеждаме свидетелството на един от мъдрите и разумни йерарси на Вселенската патриаршия, блаженопочиналия Сардийски митрополит Максим, който потвърждава с непоклатими доводи, че етнофилетизмът „не само представлява отклонение от здравата любов към народа и държавата, но е и действителна пречка за сътрудничеството на православните църкви в света и е най-големият враг на единството на Източната Православна църква“ (Σάρδεων Μαξίμου, Τὸ Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Πατερικῶν Μελετῶν, β΄ ἔκδ. 1989, σ. 323).

А както е известно, братя, и се признава от всички, Константинополската патриаршия и днес спазва същата линия при упражняването на своето църковно вселенско служение. Независимо от всички промени през вековете – исторически, идеологически, църковни и политически – в географското пространство на източния и на западния свят, на старата „вселена“ („икумена“) и на съвременните етнически държави, тя запазва своя православен вселенски характер. А проявите на този вселенски дух проникват през вековете историята на цялата Православна църква чрез нейния свещен център в Константинопол.

Плод на този вселенски характер е и християнизирането на славяните, преди всичко на вашия български народ – не по прозелитистки, използвачески и асимилаторски начин, но при пълно зачитане на етническото му своеобразие, което беше запечатано и със собствения език на използваната и доднес Кирилска азбука. Тази истина потвърждава и основателят на безбожното политическо движение и пръв ръководител на комунистическото движение в България Георги Димитров, който се гордее на прочутия процес в Лайпциг, че „много преди времето, когато германският император Карл Пети казваше, че на немски си говори само с коня си, и германските благородници и учени хора се срамуваха от майчиния си език и пишеха само на латински, във „варварска“ България Кирил и Методий създадоха и разпространиха старобългарската писменост“ (Γ. Δημητρώφ, «Κι᾿ ὅμως κινεῖται. Ἡ ἀπολογία του στὴ δίκη τῆς Λειψίας», ἐκδ. «Μνήμη», Ἀθῆναι, σελ. 19).

Вселенският характер на служението на майката – Константинополска църква има за изходна точка и е вдъхновен от църковното съзнание на апостолската общност, която единодушно изживяваше въодушевяващия дух на мъчениците, както и дълбокото чувство за общност в едното тяло Христово, „наедно“, на всички събиращи се народи, различни езици и традиции.

Освен това в нашата Православна църква от самото й зараждане местното се отъждествява с вселенското. Всяка отделна църковна община се обединява с едната вселенска църква, всеки християнски храм се обединява с горницата на Петдесетница, с храма на Божията премъдрост. Всяка поместна църква се движи в рамките на вселената и нейният дух е „граница между света и онова, което е над света“[1], т. е. живее и диша есхатона (крайните времена).

На това място отбелязваме и следното: че Вселенската патриаршия е свързана с православния български народ не само чрез връзката между майка и дъщеря, която е трайна и неразрушима, и неоспорима, но и чрез пастирското обгрижване от нея на православния български народ в много трудни периоди и запазването на неговата идентичност и единство, както и чрез общите мъки и изпитания, съвместните сълзи и тревоги, и опасности. И българският народ живя около петстотин години под робство, изправен пред изключително трудни обстоятелства, гонения до смърт, непосилни данъчни тежести, глад, изпитания, затруднения и много други до степен „тъй че не се надяваше и жив да остане“ (2 Кор. 1:8) . Но въпреки всичко това той не изгуби своята православна християнска вяра и народния си език, и своята идентичност. Това наистина е чудото на наднационалния характер на православната ни вяра. Същевременно обаче показва колко дълбоко светите Кирил и Методий са посели семето на християнското учение в сърцата на славяните.

Плод и резултат на това православно свидетелство беше и вдигането на схизмата и излизането от периода на противодействие поради „проклетия“ (както беше подходящо окачествен) етнофилетизъм, проникнал в православния свят и увредил разцвета и единството на едната Православна църква. Така наречената българска схизма следваше една неудачна традиция на Балканския полуостров, която за съжаление целеше превръщането на Църквата от богочовешко тяло за спасение в обикновен кивот-фалшификат и въплъщение на етническите тежнения и стремежи на народите, кивот обаче лишен от духовна дълбочина и от същността на целта за съществуването на Православната църква, която е изключително тази: спасението и обожествяването на човека.

Тъкмо в тези рамки приснопаметните митрополити Халкидонски Максим и Илиополски и Тирски Генадий благоразумно подеха свещения почин, който на 22 февруари 1945 г. се увенча от вдигането на схизмата с патриаршески и синоден акт и чрез свещени прояви в Константинопол и в София – един факт с капитално значение за църковната история на православния българския народ за по-нататъшния му духовен път. Този факт има още по-големи измерения и значение, като се вземе предвид, че се е случил в трудни времена, в които светът и особено Балканският полуостров беше политически разделен и бъдещето на Православната църква в България – несигурно.

Вселенската патриаршия на дело показа и по-късно с друг свой църковно-канонически акт подобаващата своя динамичност за единството и премахването на привмъкналите се и тогава проблемни състояния, когато на 27 юли 1961 г. приснопаметният патриарх Атинагор и Светият и свещен синод около него, като посрещнаха мъдро в дух на любов сторените, със съдействието на лукавия, свършени факти, отстъпиха на дъщерята Българска църква и я повишиха в патриаршеско достойнство и положение, като Вселенската патриаршия имаше предвид и при своя конкретен акт и решение, че е печално да се използва Църквата като оръдие за засилване и развиване на етнофилетизма и на национализма, който – повтаряме – справедливо беше осъден като ерес и неприето учение.

Но ето, че от седемдесет години „древното премина и ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:7) в отношенията и общото свидетелство на нашите сестри православни църкви. Оттогава и доднес двете ни църкви „обладани от братолюбие… без щета за себе си съхраниха силата на своето мнение;[2] защото, където Бог е обичан, се пренебрегва целият свят[3]“.

Блаженейши свети брате,

Особено се радваме, че продължавате своето първосветителско служение , вървейки по линията на блаженопочиналия Ви предшественик патриарх Максим, но и на великите Български патриарси и свети исихасти Евтимий Търновски, Теодосий Търновски, Роман, въвел исихасткия живот, Киприян, Киевски митрополит, който е бил ученик на преподобни Теодосий, и на цял сонм свети патриарси, йерарси, клирици и монаси на Вашата богохранима църква.

Ваше Блаженство,

Светата ни Православна църква върви вече последователно и с разумни стъпки към свикването през идната година на нейния Свети и велик събор за разрешаване на важни съвременни проблеми, които занимават православния народ и нашите църкви, но и за да заяви пред целия свят своето единство като тяло Христово. И всички сестри православни църкви, движени от Светия Дух и с разумност и мъдрост Божия, имаме отговорност и задължение да оправдаем очакванията не само на православните, но и на целия свят.

Имаме задължението пред нашия Господ Иисус Христос, Учредител, Основател и Ръководител на Църквата, „заради Когото е всичко и от Когото е всичко“ (Евр. 2:10), да завършим това поето свещено начинание, както преди седемдесет години беше възстановено всеправославното единодушие и единство, което трябва да остане винаги единство в благодатта, в дух и в истина, в Иисус Христос, като се изгражда чрез дела, а не само чрез думи, които за жалост често пъти са условни и празни от съдържание и същност.

Привършвайки нашето слово, желаем да отправим към вас, обични чеда на светейшата Българска църква, и да повторим като патриаршеско насърчение от вашата майка-църква последните слова на преподобния Теодосий Търновски към неговите ученици малко преди успението му в цариградската света обител „Свети Мамант“: „Бъдете привързани към Бога, молете се, очиствайте чувствата си и угаждайте на Господ с всекидневния си подвиг“ (вж. Житие на преподобни Теодосий Търновски).

На Изкупителя на всичко и Осигуряващия единството на Православната ни църква, на „Седналия на престола, на Живеещия вовеки веков: слава, чест и благодарност“ (Откр. 4:10-11). Амин.

[1] Μητρ. Ναυπάκτου Ἱερόθεος. Άγιον Όρος: «Προναός ουρανίας Θ. Λειτουργίας και όριο ανάμεσα στην Ορθόδοξη (Ἡσυχαστικὴ) Παράδοση και την Βαρλααμική» (“Μεταπατερική”)

[2] Из І стихира на литията, вечерня от службата в чест на св. Дионисий, Егински архиепископ (17 декември).

[3] Из „Слава“ на „Господи, воззвах“, вечерня от службата в чест на св. Евлампий и Евлампия (10 октомври)

Публикувано в Православие | С етикет

Бориславовият Urban Dictionary


„Бабо, защо, когато шофира татко, по улиците е пълно с педерас(т)и, а когато шофира дядо, няма нито един“ (действителен случай!!!)…
***

педераст – Отрицателна квалификация на шофьорите за друг шофьор или за пешеходец, който се държи неадекватно на пътното платно: пресича където му падне, изпреварва отдясно, подава неточен сигнал с мигача и др.

комунист – Отрицателна квалификация за човек от номенклатурата на Българската комунистическа партия, за човек, който е потомък на такъв тип човек, и/или е сътрудничил активно на Държавна сигурност, за когото общественото мнение смята, че не е носител на общоприетия морал, лишен е от чувство за срам или от чувство за приличие и който е забогатял, благодарение на връзките си по време на тоталитарния режим в България. Членуването в Българската социалистическа партия НЕ Е задължително условие за получаването на подобна квалификация.

бакшиш – Презрително наименование на таксиметров шофьор (винаги искат и/или си чакат бакшиша).

Думи на първо замисляне, които следва да бъдат тълкувани в съвременното им урбанистично значение

КИФЛА

ПРИНЦЕСА

КРАЛИЦА

ТОЛЕРАСТ

ГЕЙРОПА

БАТКА

ВЛОГ

ВЛОГЪР

ХЮМЕ

МЕКА КИТКА

ШЕСТ БЕЗ ДЕСЕТ

КЕНЕФ

*
Очаквам Вашите предложения за други подобни думи, както и реакции/редакции на тълкуваните от мене думи.

Публикувано в Бориславови "интелектуализми" | С етикет ,

ПРИЕМЛИВОСТТА КАТО DEGREE ZERO НА УСПЕШНАТА КОМУНИКАЦИЯ (предварителен план)


  1. Увод
  2. Прагматически категории: учтивост, успешност (?), приемливост
  3. Приемливо казване, подходящо изразяване, уместно съобщаване, успешна комуникация
  4. Приемливост и перлокуция
  5. Приемливост и емпатия в комуникацията
  6. Приемливост и политически коректно изразяване
  7. Приемливост и власт чрез езика
Публикувано в Книги | С етикет , , , , ,

Истината за Владко Мурдаров в папките с доносите му Извадки от тайния живот на един дисциплиниран и изпълнителен агент – I част


Към публикацията

Публикувано в Лични

https://www.kommersant.ru/doc/3773538

Публикувано в Лични

Интелектуалната свалка


Борислав Л. Георгиев/Borislav L. Gueorguiev

свалка ж. Ухажване, влюбване, ситуация, при която някой се влюбва в мене, съгласява се на интимен контакт. Никога не съм бил майстор по свалките, но тоя път как стана – не ми е ясно, но мацето се нави веднага. Па отде да знам – може и тя да ме е свалила.

Георги Армянов, Речник на българския жаргон”, ИГ 7М+Логис, София, 1993

Отдавна в жаргона се използва думата “свалка”. Определението на Жоро Армянов в прословутия му речник (поради факта, че е единствен по рода си за българския език) е по викторианско свенливо. Свалката всъщност е толкова безкомпромисно и бързо ухажване, че престава да бъде ухажване в традиционния смисъл на думата. Жулиета в прословутата балконска сцена стига до проблема за конвенционалността на знака, мечтаейки да бъде подложена на ухажване от своя Ромео.

What’s in a name?

That which we call a rose

By any other name would smell as sweet…

Днес такива…

View original post 1 965 more words

Публикувано в Лични