Единството на българския език в миналото и днес (1978)


Тъй като т. нар. „македонски въпрос“ отново се разгоря след вчерашното изявление на Путин, ето официалното становище на Института за български език при БАН, обнародвано през 1978 г. в сп. „Български език“:

ИБЕ1978

Posted in Препечатки | Tagged ,

Езикът на политиците в навечерието на изборите


Предаването по Bulgaria on Air, 23 март 2017 г.

Posted in Лични, Препечатки

Mythe ou argumentation logique? (Tzvetan Todorov: In Memoriam)


Tzvetan Todorov

По времето на Сократ ораторът имал навика да пита слушателите какъв начин на изразяване или какъв жанр предпочитат: мит, сиреч разказ, или логическа аргументация.  В епохата на книгата това решение не може да се предостави на публиката – за да се появи книгата, този избор трябва да я предхожда, а ние се задоволяваме с това да си представим или пожелаем аудитория, която би реагирала по-скоро по този, а не по онзи начин; а също и с това да се вслушаме в отговора, подсказан или продиктуван от самата тематика. Реших да разкажа една история. Тя стои по-близо до мита, отколкото до аргументацията, но се различава от него в две отношения: първо, защото е действителна (каквато митът е можел, но не е трябвало да бъде) и второ –  защото се интересувам от нея не толкова като историк, а като моралист – настоящето ме интересува повече от миналото. На въпроса как да се отнасям с другия, аз мога да отговоря само като разкажа една поучителна история – това е избраният от мене жанр, сиреч, възможно най-истинската история, където обаче ще се опитам да следя постоянно за смисловото равнище което екзегетите на Библията наричат „тропологично“ или „морално“. И в тази книга ще се редуват (донякъде като в роман) резюмета или кратки обзори; сцени или конкретни анализи с много цитати; паузи, където авторът коментира станалото, и разбира се, чести елипси или пропуски –  та нима всяка история не започва така?

Цветан Тодоров. Из въведението към „Завладяването на Америка. Въпросът за другия“, 1982 г.

Цитат | Posted on by | Tagged | има 1 коментар

За етнофилетизма на Балканите


По повод на етнофилетизма: усетихте ли дълбочината на злокобния проект на Руската империя за балканските народи от 19-и век? Чрез него тя етнически „осъзнава“ християните на Балканския полуостров, след което започва да действа по метода „Разделяй и владей“. За малко да изпусне българите от полезрението си, но Ватрослав Ягич (хърватин и професор в Санкт-Петербургския университет) „открива“ за Русия българския език, както се открива нов химичен елемент… А тъкмо християните на Балканския п-ов през 19-и век горе-долу вече са станали хомогенна общност (може би протообраз на днешния Европейски съюз) и имат пазари от Централна Европа до Мала Азия. Но след тогавашните възродителни процеси – сетете се кой вдъхнови Тодор Живков за възродителния процес в България в края на 20-и век – българинът започва да мрази сърбина, румънеца и гръка, като тази омраза, разбира се, става реципрочна. Логичен завършек на всичко това са Сръбско-българската война от 1885 г. и двете балкански войни. Венец на всичко е придаването на по-особен статут на населението в Македония в края на 19-и и началото на 20-и век, която днес – за радост на руснаците, е разделена на три части.Така на Балканите никога не може да бъдат постигнат траен мир, а и до днес ние спорим на битово равнище „чия е тази песен“ и мусаката гръцка, българска или турска МАНДЖА е…
Целта на Русия винаги е била никога да не се създаде силно  балканско държавно обединение на християните!

Posted in Лични | Tagged , | 2 Коментари

СЛОВО НА Н. Б. ВСЕСВЕТЕЙШЕСТВО ВСЕЛЕНСКИЯ ПАТРИАРХ г. г. ВАРТОЛОМЕЙ ПРИ СЪСЛУЖЕНИЕТО МУ С Н. БЛ. ПАТРИАРХА НА СОФИЯ И ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ г. г. НЕОФИТ


Вартоломей

Блаженейши и Светейши брате и съслужителю на наше смирение, патриарх на София и цяла България господин Неофите,

Ваше Превъзходителство господин Президент на Република България,

Свещенейши и Преосвещени свети братя,

Ваши Превъзходителства, Ваши Почтености и всички благословени братя и чеда, православни християни на България,

Изреченото чрез Ангели слово излезе вярно“ (Евр. 2:2)

Повтаряйки тези думи на свети апостол Павел, чувстваме особена радост и вълнение, че се намираме в православна България, в която изреченото преди векове чрез ангели, т. е. чрез изпратените от Цариградската църква свети равноапостоли Кирил и Методий слово на непорочната ни православна вяра не само даде плод и се потвърди от онези, които го бяха чули, но и се свидетелства в живота чрез извършването на тайнството на Църквата и доднес, а сме убедени – и във вечни векове.

И така, от дълбочината на сърцето си отправяме славословие към всеблагия Господ, задето удостоява наше смирение, Вселенския патриарх, сиреч родоначалника на разпространението на православната вяра в България, да се намираме днес в тази благословена страна и да виждаме „изреченото“ от пратениците  на тогавашния наш предшественик православно слово „увенчано със слава и чест“ (Евр. 2:7), независимо от междувременно появилите се трагични обстоятелства, случили се заради прекъсването на общението, т. е. известната схизма, и засвидетелствани православно чрез премахването й „изсред Църквата“ преди седемдесет години след дълга предварителна подготовка и при посредничеството и на сестра православна църква. Тази честваната годишнина отвори нова страница в отношенията на двете ни църкви: Вселенската патриаршия и нейната първородна дъщеря – Българската църква. И не само това, но този особен момент на схизмата допринесе за утвърждаването на православното учение, т. е. да се осъди чрез съборен акт в Светия Дух наложилият се някога в Православната църква „смъртоносен“ етнофилетизъм или въобще филетизъм. В нашата Православна църква и вяра „няма юдеин, ни елин, но всички ние сме едно в Иисус Христос“ (срв. Гал. 3:28).

Като идваме от Константинопол, Ваше Блаженство, носим лично на Вас, а и на всеки клирик и на народа на България любовта, ласката, загрижеността, заинтересоваността и преди всичко благословението на Вашата майка, светата Христова велика църква, която запазва сред много и различни трудности предаденото ни от отците богатство на православната ни вяра и полага грижи чрез вселенското си свидетелство, но и чрез мисията си, щото това православно богатство всекидневно да става общо достояние на повече народи по вселената.

Православният български народ е от първите, които са приели вестта за спасението в Христос, и се е покръстил масово при съдействието на Божията благодат, изразена видимо чрез просветената политика на светия цар Борис и на Вселенския патриарх Фотий Велики, като и двамата станали на дело и на теория родоначалници на християнска България.

Оттогава и днес, и винаги Христос спасява и благославя с богати дарове христолюбивата православна България и нейния народ. Тази наблюдение ви носим от Константинопол, който основателно се гордее за този свой спасителен принос към страната и народа ви, но се гордее и че ви е предал истинското православно съзнание, според което Църквата не познава предели и ограничения, но тя „прегръща“ всички, както и нашият Спасител, Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4). Затова и тя причислява всички желаещи за свои членове – на едната, свята, вселенска и апостолска Църква от символа на православната вяра.

Блаженейши свети брате,

Етнофилетизмът, осъден съборно от състоялия се в нашата катедра Велик събор пред 1872 г., пося тръни в отношенията на нашите две църкви и на цялото Православие и предизвика издигането за десетилетия на стената на схизмата, която според отците на Църквата представлява най-големият грях. Вселенската патриаршия по време на целия си приблизително двехилядолетен път е поддържала в църковното служение наднационален и надетнически характер, но наистина се е оказала в трудно положение през 19 век, когато установила, че православният народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части, които се бият една срещу друга, дори се стига и до отнемане с насилие на дара на живота, поради което и съзнателно патриаршията на събор отхвърли неудържимия национализъм като враг на единството и на мира на светата ни Православна църква.

Това явление на църковния етнофилетизъм – разпалван за нещастие и в настоящите времена, който е създаване на едно и също място на отделни племенни църкви, които приемат всички едноплеменни и изключват всички другоплеменни, и ръководени само от едноплеменни пастири, беше установено от онзи събор, че не само е противно на учението на Евангелието, „но е и непознато в живота и в свещеното законодателство на Църквата“ (срв. Ἀθ. Ἀγγελοπούλου, ἑτεροδιδασκαλία τοῦ Φυλετισμοῦ. Ἐπίκαιρες ἐπισημάνσεις, Προβληματισμοὶ ἐθνικοὶ καὶ θρησκευτικοὶ ἐπίκαιροι Α΄, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Ἐθνικοῦ καὶ Θρησκευτικοῦ Προβληματισμοῦ – «Καρίπειον Μέλαθρον» 1997, 153-6).

За затвърждаване на тази истина привеждаме свидетелството на един от мъдрите и разумни йерарси на Вселенската патриаршия, блаженопочиналия Сардийски митрополит Максим, който потвърждава с непоклатими доводи, че етнофилетизмът „не само представлява отклонение от здравата любов към народа и държавата, но е и действителна пречка за сътрудничеството на православните църкви в света и е най-големият враг на единството на Източната Православна църква“ (Σάρδεων Μαξίμου, Τὸ Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Πατερικῶν Μελετῶν, β΄ ἔκδ. 1989, σ. 323).

А както е известно, братя, и се признава от всички, Константинополската патриаршия и днес спазва същата линия при упражняването на своето църковно вселенско служение. Независимо от всички промени през вековете – исторически, идеологически, църковни и политически – в географското пространство на източния и на западния свят, на старата „вселена“ („икумена“) и на съвременните етнически държави, тя запазва своя православен вселенски характер. А проявите на този вселенски дух проникват през вековете историята на цялата Православна църква чрез нейния свещен център в Константинопол.

Плод на този вселенски характер е и християнизирането на славяните, преди всичко на вашия български народ – не по прозелитистки, използвачески и асимилаторски начин, но при пълно зачитане на етническото му своеобразие, което беше запечатано и със собствения език на използваната и доднес Кирилска азбука. Тази истина потвърждава и основателят на безбожното политическо движение и пръв ръководител на комунистическото движение в България Георги Димитров, който се гордее на прочутия процес в Лайпциг, че „много преди времето, когато германският император Карл Пети казваше, че на немски си говори само с коня си, и германските благородници и учени хора се срамуваха от майчиния си език и пишеха само на латински, във „варварска“ България Кирил и Методий създадоха и разпространиха старобългарската писменост“ (Γ. Δημητρώφ, «Κι᾿ ὅμως κινεῖται. Ἡ ἀπολογία του στὴ δίκη τῆς Λειψίας», ἐκδ. «Μνήμη», Ἀθῆναι, σελ. 19).

Вселенският характер на служението на майката – Константинополска църква има за изходна точка и е вдъхновен от църковното съзнание на апостолската общност, която единодушно изживяваше въодушевяващия дух на мъчениците, както и дълбокото чувство за общност в едното тяло Христово, „наедно“, на всички събиращи се народи, различни езици и традиции.

Освен това в нашата Православна църква от самото й зараждане местното се отъждествява с вселенското. Всяка отделна църковна община се обединява с едната вселенска църква, всеки християнски храм се обединява с горницата на Петдесетница, с храма на Божията премъдрост. Всяка поместна църква се движи в рамките на вселената и нейният дух е „граница между света и онова, което е над света“[1], т. е. живее и диша есхатона (крайните времена).

На това място отбелязваме и следното: че Вселенската патриаршия е свързана с православния български народ не само чрез връзката между майка и дъщеря, която е трайна и неразрушима, и неоспорима, но и чрез пастирското обгрижване от нея на православния български народ в много трудни периоди и запазването на неговата идентичност и единство, както и чрез общите мъки и изпитания, съвместните сълзи и тревоги, и опасности. И българският народ живя около петстотин години под робство, изправен пред изключително трудни обстоятелства, гонения до смърт, непосилни данъчни тежести, глад, изпитания, затруднения и много други до степен „тъй че не се надяваше и жив да остане“ (2 Кор. 1:8) . Но въпреки всичко това той не изгуби своята православна християнска вяра и народния си език, и своята идентичност. Това наистина е чудото на наднационалния характер на православната ни вяра. Същевременно обаче показва колко дълбоко светите Кирил и Методий са посели семето на християнското учение в сърцата на славяните.

Плод и резултат на това православно свидетелство беше и вдигането на схизмата и излизането от периода на противодействие поради „проклетия“ (както беше подходящо окачествен) етнофилетизъм, проникнал в православния свят и увредил разцвета и единството на едната Православна църква. Така наречената българска схизма следваше една неудачна традиция на Балканския полуостров, която за съжаление целеше превръщането на Църквата от богочовешко тяло за спасение в обикновен кивот-фалшификат и въплъщение на етническите тежнения и стремежи на народите, кивот обаче лишен от духовна дълбочина и от същността на целта за съществуването на Православната църква, която е изключително тази: спасението и обожествяването на човека.

Тъкмо в тези рамки приснопаметните митрополити Халкидонски Максим и Илиополски и Тирски Генадий благоразумно подеха свещения почин, който на 22 февруари 1945 г. се увенча от вдигането на схизмата с патриаршески и синоден акт и чрез свещени прояви в Константинопол и в София – един факт с капитално значение за църковната история на православния българския народ за по-нататъшния му духовен път. Този факт има още по-големи измерения и значение, като се вземе предвид, че се е случил в трудни времена, в които светът и особено Балканският полуостров беше политически разделен и бъдещето на Православната църква в България – несигурно.

Вселенската патриаршия на дело показа и по-късно с друг свой църковно-канонически акт подобаващата своя динамичност за единството и премахването на привмъкналите се и тогава проблемни състояния, когато на 27 юли 1961 г. приснопаметният патриарх Атинагор и Светият и свещен синод около него, като посрещнаха мъдро в дух на любов сторените, със съдействието на лукавия, свършени факти, отстъпиха на дъщерята Българска църква и я повишиха в патриаршеско достойнство и положение, като Вселенската патриаршия имаше предвид и при своя конкретен акт и решение, че е печално да се използва Църквата като оръдие за засилване и развиване на етнофилетизма и на национализма, който – повтаряме – справедливо беше осъден като ерес и неприето учение.

Но ето, че от седемдесет години „древното премина и ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:7) в отношенията и общото свидетелство на нашите сестри православни църкви. Оттогава и доднес двете ни църкви „обладани от братолюбие… без щета за себе си съхраниха силата на своето мнение;[2] защото, където Бог е обичан, се пренебрегва целият свят[3]“.

Блаженейши свети брате,

Особено се радваме, че продължавате своето първосветителско служение , вървейки по линията на блаженопочиналия Ви предшественик патриарх Максим, но и на великите Български патриарси и свети исихасти Евтимий Търновски, Теодосий Търновски, Роман, въвел исихасткия живот, Киприян, Киевски митрополит, който е бил ученик на преподобни Теодосий, и на цял сонм свети патриарси, йерарси, клирици и монаси на Вашата богохранима църква.

Ваше Блаженство,

Светата ни Православна църква върви вече последователно и с разумни стъпки към свикването през идната година на нейния Свети и велик събор за разрешаване на важни съвременни проблеми, които занимават православния народ и нашите църкви, но и за да заяви пред целия свят своето единство като тяло Христово. И всички сестри православни църкви, движени от Светия Дух и с разумност и мъдрост Божия, имаме отговорност и задължение да оправдаем очакванията не само на православните, но и на целия свят.

Имаме задължението пред нашия Господ Иисус Христос, Учредител, Основател и Ръководител на Църквата, „заради Когото е всичко и от Когото е всичко“ (Евр. 2:10), да завършим това поето свещено начинание, както преди седемдесет години беше възстановено всеправославното единодушие и единство, което трябва да остане винаги единство в благодатта, в дух и в истина, в Иисус Христос, като се изгражда чрез дела, а не само чрез думи, които за жалост често пъти са условни и празни от съдържание и същност.

Привършвайки нашето слово, желаем да отправим към вас, обични чеда на светейшата Българска църква, и да повторим като патриаршеско насърчение от вашата майка-църква последните слова на преподобния Теодосий Търновски към неговите ученици малко преди успението му в цариградската света обител „Свети Мамант“: „Бъдете привързани към Бога, молете се, очиствайте чувствата си и угаждайте на Господ с всекидневния си подвиг“ (вж. Житие на преподобни Теодосий Търновски).

На Изкупителя на всичко и Осигуряващия единството на Православната ни църква, на „Седналия на престола, на Живеещия вовеки веков: слава, чест и благодарност“ (Откр. 4:10-11). Амин.

[1] Μητρ. Ναυπάκτου Ἱερόθεος. Άγιον Όρος: «Προναός ουρανίας Θ. Λειτουργίας και όριο ανάμεσα στην Ορθόδοξη (Ἡσυχαστικὴ) Παράδοση και την Βαρλααμική» (“Μεταπατερική”)

[2] Из І стихира на литията, вечерня от службата в чест на св. Дионисий, Егински архиепископ (17 декември).

[3] Из „Слава“ на „Господи, воззвах“, вечерня от службата в чест на св. Евлампий и Евлампия (10 октомври)

Posted in Православие | Tagged

Бориславовият Urban Dictionary


„Бабо, защо, когато шофира татко, по улиците е пълно с педерас(т)и, а когато шофира дядо, няма нито един“ (действителен случай!!!)…
***

педераст – Отрицателна квалификация на шофьорите за друг шофьор или за пешеходец, който се държи неадекватно на пътното платно: пресича където му падне, изпреварва отдясно, подава неточен сигнал с мигача и др.

комунист – Отрицателна квалификация за човек от номенклатурата на Българската комунистическа партия, за човек, който е потомък на такъв тип човек, и/или е сътрудничил активно на Държавна сигурност, за когото общественото мнение смята, че не е носител на общоприетия морал, лишен е от чувство за срам или от чувство за приличие и който е забогатял, благодарение на връзките си по време на тоталитарния режим в България. Членуването в Българската социалистическа партия НЕ Е задължително условие за получаването на подобна квалификация.

бакшиш – Презрително наименование на таксиметров шофьор (винаги искат и/или си чакат бакшиша).

Думи на първо замисляне, които следва да бъдат тълкувани в съвременното им урбанистично значение

КИФЛА

ПРИНЦЕСА

КРАЛИЦА

ТОЛЕРАСТ

ГЕЙРОПА

БАТКА

ВЛОГ

ВЛОГЪР

ХЮМЕ

МЕКА КИТКА

ШЕСТ БЕЗ ДЕСЕТ

КЕНЕФ

*
Очаквам Вашите предложения за други подобни думи, както и реакции/редакции на тълкуваните от мене думи.

Posted in Бориславови "интелектуализми" | Tagged ,

ПРИЕМЛИВОСТТА КАТО DEGREE ZERO НА УСПЕШНАТА КОМУНИКАЦИЯ (предварителен план)


  1. Увод
  2. Прагматически категории: учтивост, успешност (?), приемливост
  3. Приемливо казване, подходящо изразяване, уместно съобщаване, успешна комуникация
  4. Приемливост и перлокуция
  5. Приемливост и емпатия в комуникацията
  6. Приемливост и политически коректно изразяване
  7. Приемливост и власт чрез езика
Posted in Книги | Tagged , , , , ,

Интелектуалната свалка


Борислав Л. Георгиев/Borislav L. Gueorguiev

свалка ж. Ухажване, влюбване, ситуация, при която някой се влюбва в мене, съгласява се на интимен контакт. Никога не съм бил майстор по свалките, но тоя път как стана – не ми е ясно, но мацето се нави веднага. Па отде да знам – може и тя да ме е свалила.

Георги Армянов, Речник на българския жаргон”, ИГ 7М+Логис, София, 1993

Отдавна в жаргона се използва думата “свалка”. Определението на Жоро Армянов в прословутия му речник (поради факта, че е единствен по рода си за българския език) е по викторианско свенливо. Свалката всъщност е толкова безкомпромисно и бързо ухажване, че престава да бъде ухажване в традиционния смисъл на думата. Жулиета в прословутата балконска сцена стига до проблема за конвенционалността на знака, мечтаейки да бъде подложена на ухажване от своя Ромео.

What’s in a name?

That which we call a rose

By any other name would smell as sweet…

Днес такива…

View original post 1 965 more words

Posted in Лични

Petite histoire des applaudissements dans la musique classique


Musique classique et applaudissements
Un „théâtre à l’italienne“ parisien ©Corbis

L’épineuse question des applaudissements lors des concerts de musique classique suscite émotion et agacement. L’art de claquer ses mains n’est pas une science infuse : au fil des siècles, le public a évolué et son comportement avec.

C’est votre premier concert de musique classique, inquiet et impatient vous vous installez pour écouter la 41e symphonie de Mozart. Au bout d’une dizaine de minutes, vous sentez l’orchestre rugir, prêt à terminer en beauté son ascension vers les aigus. Le chef tient la dernière note, baguette en l’air avant de laisser retomber son bras le long du corps et tourner la page de la partition.

Silence pesant dans la salle. Quelques rangées plus loin, les visages sont concentrés, les mains bien reposées sur les genoux. Le public se retient bien de commettre la terrible erreur d’applaudir le premier mouvement.

Mais d’où vient ce code ultime de la musique classique qui dicte au public de ne pas applaudir quand il le désire ? Pourquoi les salles de concerts prônent-elles le silence, allant jusqu’à parfois distribuer des bonbons à la menthe pour tenter de contrôler les quintes de toux ?

“Ils claquent pour Gluck”

Le silence est d’or… Mais ne l’était pas il y a quelques siècles. Les concerts de la période baroque ne ressemblent en rien à ce que l’on peut vivre aujourd’hui. Bachfaisait découvrir ses oeuvres soit à l’église, soit chez des particuliers où l’on se retrouvait pour manger, boire, passer du temps entre amis, attraper les derniers ragots et – accessoirement – écouter de la musique.

Un comportement que l’on retrouve du temps de Mozart où les applaudissements surgissent au bon vouloir du public. Lors d’un séjour à Paris, le compositeur écrit à son père dans une lettre extraite du Discours musical du chef d’orchestre Nikolaus Harnoncourt :

«Juste au milieu du premier Allegro, il y a tout un pasage [sic] que je savais bien devoir plaire : tous les auditeurs en furent transportés… et il y eut un grand applaudissement [sic]… Comme je savais bien, quand je l’écrivis, quel sorte d’effect [sic] il ferait, je l’avais ramené une seconde fois, à la fin…»

Non seulement les applaudissements sont les bienvenus, mais ils sont sollicités par les compositeurs eux-mêmes. Il faut dire que le public parisien au XVIIIe siècle est réputé pour faire beaucoup de bruits pendant les concerts. Même dans les lieux sacrés, les assemblées sont tentées de saluer les oeuvres jouées par des cris et des applaudissements.

Dans son travail universitaire Applaudissements et Grande Musique, Jérôme-Henri Cailleux rapporte les propos de l’homme de lettres Louis-Sébastien Mercier dansTableau de Paris publié en 1782 :

«Ils claquent pour Gluck et font plus de bruit que tous les instruments de l’orchestre, que l’on entend plus. […] Quelquefois ces battements de mains vont jusqu’à la frénésie ; on y a joint depuis quelques temps les mots de bravo, bravissimo. On bat aussi des pieds et de la canne ; tintamarre affreux, étourdissant, et qui choque cruellement l’âme raisonnable et sensible qui quelquefois même en est l’objet.»

Ce témoignage montre à quel point le public français, et surtout parisien n’hésite pas à montrer son enthousiasme ou sa déception par rapport aux oeuvres qu’on lui propose. Un comportement qui à l’époque détonne par rapport aux publics des pays voisins, plus mesurés et calmes pendant les concerts.

Paris, championne de la claque

A partir de 1830, le concert prend un nouveau visage. La musique aussi. Ainsi le “grand opéra français” naît sur les belles scènes parisiennes, comme l’Académie royale de musique (devenue Opéra de Paris) ou l’Opéra-comique.

Au XIXe siècle, émerge la musique romantique. Les compositeurs ne cherchent plus, comme leurs prédécesseurs, à divertir la foule, mais à l’émouvoir. Schumann écrit en 1835 :

«Pendant des années j’ai rêvé d’organiser des concerts pour les sourds-muets, comme ça nous pourrions apprendre d’eux à bien se comporter pendant les concerts, surtout quand la musique est très belle ».

Les compositeurs romantiques pensent leurs oeuvres comme une seule pièce.Mendelssohn, par exemple, souhaite que sa 3e symphonie soit jouée sans pauses pour qu’il n’y ait pas les “longues interruptions habituelles”. Celles-là même où le public de Mozart et de Gluck applaudissait et criait pour saluer l’orchestre et le compositeur.

Ces nouvelles manières d’écrire et d’écouter la musique apportent un peu de confusion aux concerts. Faut-il se laisser guider par la musique ? Applaudir ou non les airs d’opéra ? Et les fin magistrales ?

Pour guider le public, les grandes salles parisiennes inventent les “claqueurs”. Des personnes chargées d’applaudir quand il le faut pour que les spectateurs sachent ce qu’il doivent faire de leurs mains. Cette pratique courante au XIXe siècle est assez controversée. A cette époque, l’opéra est fréquenté par un public bourgeois. Les claqueurs, quoiqu’indispensables pour les spectateurs souvent non mélomanes, sont perçus d’un mauvais oeil : ils sont mal habillés et donc facilement identifiables parmi les jolies robes et les hauts-de-forme.

Appelés aussi “romains” car ils étaient installés comme une troupe de légionnaires au parterre de l’opéra, les claqueurs sont indirectement gérés par la direction de l’opéra. Ils savent quand applaudir, et surtout quand s’abstenir. Une technique largement employée pour faire comprendre à un chanteur qu’il n’est pas le bienvenu sur scène : Si l’on ne vous applaudit pas, c’est que l’on ne vous aime pas.

Claque de fin

En 1913, l’Opéra de Paris, après avoir transformé le claqueur en salarié permanent de son institution, met fin aux services de claque. Le XXe siècle est l’ère des mélomanes, et les mélomanes n’ont pas besoin qu’on leur dicte quand applaudir. Ils savent très bien quand applaudir, quand siffler ou quand quitter la salle…

L’apparition du mélomane concorde avec la création en 1881 de la Société des Nouveaux Concerts par le chef Charles Lamoureux. L’orchestre partage la musique de son époque, et plus particulièrement celle de Wagner, personnage clé dans l’histoire des applaudissements.

Une nouvelle fois, l’évolution du public se fait avec celle de la musique. Richard Wagner propose une autre vision de l’opéra. Son oeuvre n’est pas un divertissement mais un drame sacré qu’il faut respecter pour l’apprécier. Ainsi, dans son Palais des festivals à Bayreuth, Wagner impose le silence pour la première fois dans l’histoire de la musique.

« J’ai déjà dit qu’il est sévèrement défendu d’applaudir pendant la représentation, on pourrait compter les respirations. Je ne conseille pas aux enrhumés ou aux catarrheux de s’aventurer dans le temple de Bayreuth, ils y seraient écharpés. Le silence est plus grand que dans une église, l’on ne peut glisser un mot, même à voix basse, à son voisin de droite, sans être chuté énergiquement par celui de gauche, ce serait une profanation du centre religieux dont Wagner est le souverain pontife ».Denis Magnus, critique dans Gil Blas le 6 août 1882

Wagner construit un nouveau spectacle : le public est plongé dans le noir. On est loin de l’opéra mondain où le public vient pour être vu. Dans le Palais des festivals de Bayreuth, l’orchestre est caché de manière à ce que les spectateurs ne soient pas distraits par les musiciens ou le chef. Et le silence est de mise.

Inhabitué à ces nouveaux codes du concert, le public se perd un peu… Wagneraussi. L’universitaire Jérôme-Henri Cailleux rapporte ainsi la critique de Léon Leroy, du journal Le Figaro, qui assiste en juillet 1882 à la première de Parsifal à Bayreuth en présence du compositeur. A la fin du premier acte, le public applaudit de bon coeur. Le journaliste raconte :

« Après le second acte, une nouvelle salve d’applaudissements unanimes part de la salle. Wagner se lève de la place qu’il occupe dans la galerie dite des souverains et enjoint au public de ne pas applaudir. Les applaudissements cessent comme par enchantement. Après le troisième acte, le public respectueux des désirs du maître garde le silence. Alors Wagner, avec la logique qui le caractérise toutes les fois qu’il ne s’agit pas de musique, se lève comme un furieux et enjoint au public d’applaudir les acteurs. La salle croule sous les applaudissements ».

Vers 1900, Mahler suit les pas de ce maître de la musique et demande que les retardataires attendent l’entracte pour entrer dans la salle, et que les airs ne soient pas applaudis. Certains témoignent que le compositeur se retournait au moindre chuchotement en fusillant du regard l’auteur du crime.

Même Mozart n’est plus applaudi comme avant

Si Mahler et Wagner sont les précurseurs de ces “temples de la musique” où cris de joie et applaudissements inopinés sont proscrits, c’est surtout après 1945 qu’un changement inexplicable s’opère dans les salles de concerts.

A cette époque, on arrête d’applaudir entre les mouvements des symphonies ou concertos. Seul l’opéra, où les manifestations sonores sont autorisées après les grands airs, conserve encore cet esprit des XVIIIe et XIXe siècles .

Jérôme-Henri Cailleux avance une hypothèse pour expliquer ce changement radical de comportement : l’arrivée de la radio. C’est la première fois que les amateurs de musique peuvent appréhender une oeuvre dans son entièreté. La symphonie n’est plus coupée par les applaudissements à chaque mouvement. On l’écoute du premier au dernier mouvement, sans interruptions.

Les disques permettent aussi une écoute plus intime, silencieuse de la musique. Les mélomanes deviennent de vrais professionnels et transforment la musique en art sacré qu’il faut écouter en silence.

Une anecdote de 1974 montre que ce virage est irréversible et touche désormais toutes les musiques. Le Requiem de Mozart est alors donné à l’église Saint-Roch par le chef Sergiu Celibidache. Un critique du Monde, Jacques Longchamptrapporte :

«Le public est sommé de ne pas applaudir, on l’oblige à observer une “minute de silence” entre chaque morceau, et pourquoi ? Pour une exécution lente, interminable, soigneusement glacée…»

Le public doit se taire, à la demande du chef. Les compositeurs d’antan sont interprétés par des personnes qui n’ont pas connu l’âge d’or du public bruyant, vivant, et qui exprime ses émotions pendant les concerts. Ainsi, dans la seconde partie du XXe siècle, certains artistes comme les solistes ou les chefs participent à la mort des applaudissements pendant les oeuvres ou entre les mouvements. Ils veulent le silence pour le respect de la musique, et pour leur concentration.

La nouvelle génération prête à claquer ? 

http://giphy.com/embed/11uArCoB4fkRcQ
Cette loi du silence est souvent remise en question aujourd’hui, à la faveur de nouvelles formes de concert, plus libres et moins guindées, et par l’apparition d’une nouvelle génération. Le 28 janvier 2016 est donné à Bastille l’avant-première jeunes d’Il Trovatore de Verdi. Comme pour certaines avant-premières à l’Opéra de Paris, le public est entièrement constitué de jeunes de moins de 28 ans. La majorité d’entre eux vient pour la première fois à l’opéra et ne connaît pas tous les codes de la musique classique.

Pour ne froisser personne, les applaudissements sont hésitants au début de la production. Jusqu’à ce que vienne un air magnifiquement interprétée par Anna Netrebko… Un “bravo” résonne dans l’assemblée et lance le public dans une salve d’applaudissements. Jusqu’à la fin de l’opéra, bravos et applaudissements pleuvent à chaque air virtuose de l’oeuvre de Verdi.

Ce nouveau public, pour la plupart non mélomane, ne se laisse dicter que par son instinct, son coeur mais surtout par la musique. Peu importe les codes, la production est ovationnée, les chanteurs applaudis chaudement et le public ravi de pouvoir exprimer sa joie sans contraintes ni codes.

Pour connaître le point de vue des musiciens, chefs ou chanteurs sur les applaudissements lire : Que pensent les artistes des applaudissements en concert ?

Posted in Лични

Неустановена принадлежност


Резултатите от проверката на моята скромна личност за принадлежност/непринадлежност към ДС:comdos

Posted in Лични

Аферата „Юлия Кръстева“


Разговорът в „Часът на Милен Цветков“ , 30 март 2018 г.

Posted in Лични

Gender identity (полова идентичност): от Йогиакарта-принципите (2006) до Истанбулската конвенция и отвъд нея


Блогът на Димитър Иванов

Автор: Димитър Иванов, Dr. Sc. ETH Zürich
Facebook: https://www.facebook.com/DimiterIvanov1974
Текст в pdf може да се свали оттук.

Историческо-правно развитие на gender identityВЪВЕДЕНИЕ

Текстът на Истанбулската конвенция предизвика интензивни публични дебати. Изказаните тези бяха до голяма степен основани на грешния превод на български на текста на Конвенцията. Признание, че преводът е грешен, беше направено от официален представител на Съвета на Европа, отговорен за мониторинг на приложението на Конвенцията[1]. Това не попречи грешният превод да бъде вкаран в Народното събрание за разглеждане в Комисиите и на обществено обсъждане[2]. В този му вид вид текстът на Конвенцията беше препратен и към Конституционния съд с въпроси за съобразност с Конституцията.[3]

Настоящият анализ ще се основава на оригиналните текстове на английски и френски езици на конвенцията.

Привържениците на ратификацията на Конвенцията изтъкват като основен аргумент главната тема и цел на Конвенцията – защита и превенция от насилие на жени и девойки.

Рационалните противници…

View original post 8 759 more words

Posted in Лични

Професорът и интернет


На осми септември 2016 г. на възпоминателната кръгла маса за проф. Богдан Богданов в Созопол по време на 21-та ранноесенна школа по семиотика, пуснах клип с него, илюстриращ добре негово „редово говорене“ по обществен, а не по научен проблем. Исках по време на това събитие той да присъства всред нас като глас и образ. Това даде основание на Кристиан Банков и на Георги Гочев да ме поканят да участвам с текст в сборника, подготвян в негова памет от участниците в този възпоминателен ден. 

Но всъщност това, което истински ме интересува в социалното лице на Професора, е неговото нееднозначно или дори отрицателно отношение към интернет, неговото присъствие и дейност в интернет въпреки това, както и отношението му към „новите технологии“, съпътстващи днешното публично говорене. 

  1. Сайтът  на професор Богдан Богданов, поддържан и управляван от д-р Веселина Василева: http://www.bogdanbogdanov.net/ 

Този сайт заедно със своите форуми е най-голямото предизвикателство по отношение на по-младите от Професора интелектуалци и академични лица и най-вече – по отношение на тези, които буквално не излизат от интернет (като мен). Предизвикателство е, защото наруши едно от основните правила на онлайн четенето – за оптималната дължина на текста – заглавните текстове, които формираха нова дискусия, бяха наистина прекалено дълги за четене онлайн, а и липсваше опция шрифтът да се увеличава. Ето защо вероятно мнозина са постъпвали като мен: когато исках задълбочено да прочета и разбера текст на Професора или на другиго, го екстраполирах в текстов редактор, а понякога дори и го разпечатвах, за да стане (поне за мен) визуално четивен. 

Да, текстовете на Професора и на някои от коментарите на редовните участници във форума бяха истинско предизвикателство към категорията „четивност“, въведена в употреба от покойния професор по лингвистика Мирослав Янакиев1. Мирослав Янакиев даваше алгоритми как да преодоляваме не-четивността на текста ни (чрез повишаване на т. нар. от него „глаголна температура“2), а Богдан Богданов – искаше практически да ни научи и възпита как да се съпротивляваме на не-четивността на текста.  Не зная до каква степен Б. Богданов е бил  запознат с теорията на М. Янакиев за четивността и глаголната температура, но вероятно е бил стреснат от извода (както мнозина други), че криминалният роман е по-четивен от „Вълшебната планина“ на Томас Ман например3. 

А по презумпция интернетските текстове трябва да бъдат в пъти по-четивни – и съдържателно, и формално – от текстовете, публикувани в научна книга или в научно списание, каквато е по-нататъшната съдба на тези текстове4. Трябва да имаш и възможността да подчертаваш това, което за тебе като читател е важно. Тези неща онлайн просто няма как да се правят. 

„За трудните неща може да се говори само по труден начин“ – чувахме често да казва професор Богданов. И форумите в сайта му са прекрасна илюстрация на това негово казване. Няма да намерим научен текст или обществено значим на текст на Богдан Богданов, който да започва като прословутото първо изречение на Роман-Якобсоновото „Заключително изказване: лингвистика и поетика“: За щастие, между научните и политическите конференции няма нищо общо: успехът на политическите конференции зависи от общото съгласие на повечето или на всички участници; в научните конференции несъгласието между участниците изглежда, че е по-продуктивно отколкото съгласието5. 

Самата организация на сайта и на форумите в частност по своята същност е антиинтернетска, защото например „благинките“ на интернет отсъстваха от него: например нямаше възможност да се публикуват хипервръзки както в основния текст, така и в коментарите. Класически например е случаят с текста на Росица Гичева-Меймари „Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика?“, който вече не може да бъде намерен във форумите (моите текстове – също) и който изобилства от хипервръзки към клипове в YouTube (вж. текста с хипервръзките в https://bogeo.net/2012/04/20/ro_gi/). 

Как да си обясним тази некооперативност на Богдан Богданов с читателя си в интернет? Защо Професорът държи да го затрудни, а не да го улесни? 

Бих нарекъл това поведение „хвърляне на херменевтична ръкавица към читателя“. Също – издигане в култ на чистата словесност, която, за да я усетиш и разбереш, трябва да преодолееш редица препятствия от най-различно естество. Точно както, за да стигнеш до пещерата, в която се съхранява Свещеният Граал измежду стотици други бокали, трябва преди това да преодолееш редица смъртоносни препятствия: „Така и така висите в интернет, направете известно интелектуално усилие, за да преодолеете скучното еднообразие на набрания текст, дребния шрифт, за да стигнете до същността на текста и така да разкриете неговите смисли“ – мисля, че нещо подобно си е мислил професор Богданов, придавайки този облик на текстовете във форумите си.  

Примамката? Примамката се състои в това да получиш санкцията на Професора като водещ хуманитарист в България. Санкцията най-често беше разгромяваща, но щастието е в това той да те е удостоил с вниманието си, да си е сторил труда да прочете текста или коментара ти и дори да го коментира. Истински човек институция. 

Може би затова при публични научни или обществени устни изявления Богдан Богданов обичаше само да говори – но не и да чете, като си помагаше с пестеливи жестове и мимики и без да използва никакви разсейващи вниманието мултимедийни патерици (според някои учени от неговото поколение) за по-атрактивно „презентиране“ на идеи и позиции.  

  1. Богдан Богданов и социалните мрежи 

За разлика от някои други свои колеги и връстници от Софийския университет, наричащи компютъра „дяволско изобретение“, Богдан Богданов нямаше отрицателно отношение към компютрите и към интернет. Но той нямаше профили във Facebook, Twitter и Google+. Дори твърдеше, че мрази социалните мрежи, въпреки че те са идеалното място за прилагане на редовото говорене. Въпреки това, беше отлично информиран какво става в тях особено що се отнася до по-активните в социалните мрежи преподаватели на Нов български университет и когато се пишеше за Нов български университет. Изглежда, негови близки хора и сътрудници го информираха за това (но не винаги добросъвестно). Веднъж и аз съм изпитвал неговия гняв във връзка с една моя публикация във Facebook за неговия семинар. Но това беше отдавна. Същевременно изглежда, че нямаше нищо против учебните програми, департаментите и дори отделни курсове да имат своите групи и страници във Фейсбук, въпреки че администраторът им не можеше да отчита тази своя дейност като допълнителна заетост. А все пак социалните мрежи се оказват най-бързата и най-надеждната връзка между студенти и преподаватели. 

Като имаме предвид как изглежда неговият сайт, не е нужно да се учудваме защо Професорът странеше от подобни места в интернет за създаване на социални връзки – сигурно е изпитвал ужас от това някоя негова публикация да се окаже в контекста на снимките и текста за бюста на някоя плеймейтка.  

Той естествено имаше своя социална мрежа, изградена върху друг принцип и по друг начин – известните му семинари в Софийския университет през 1980-те години. Тази социална мрежа беше известна със своята езотеричност и елитарност и поне на мен ми останаха мъгляви принципите за иницииране в нея: вероятно, познаване на определени книги, споделяне на определени идеи и възгледи – прекланяне пред Борхес, Барт, Фуко и Цветан Тодоров (за Цветан Тодоров не съм съвсем сигурен), а по-късно и Пърс. Там очевидно са се създавали и силни приятелства, а някои от приятелите дори се сдобивали с правото да се обръщат към него с „Боби“ (което на някои впоследствие им изигра лоша шега, когато се пробваха да станат преподаватели в Нов български университет, тъй като подобна интимност там беше неприемлива). 

Към повечето си колеги (филолози и нефилолози) в Нов български университет Професорът се обръщаше на „Вие“: „Бориславе, Вие ще направите еди-какво си“. И тъй като в момента гледам един много интересен и добре изпипан сериал – „Младият папа“, в първата серия новоизбраният млад папа Пий XIII обяснява на готвачката си защо за него интимните обръщения във Ватикан са неприемливи: фамилиарността създава хаос, а отчуждената учтивост – както се изразяват Браун и Левинсън6, поради ритуалния си характер и традиционност – подреденост и сигурност. Вероятно точно по същия начин е разсъждавал и Професорът, не нарушавайки никога този свой принцип. 

Професор Богдан Богданов обичаше да говори ex cathedra. Държеше винаги да има последната дума по един или друг въпрос, който се обсъжда в негово присъствие или с негово участие. Не съм забелязал някой видимо да не приема това поведение, защото Богдан Богданов за нас беше и продължава да бъде Авторитетът. През годините, в които съм преподавател в основания и ръководения от него университет, винаги съм се чудил на кого от Цезарите да го оприлича. Сега вече като че ли имам окончателен отговор – на Гай Октавиан Август. 

Текстът е публикуван за първи път в „От думите към живота“ (Богдан Богданов и семиотиката), Банков, Кр. и Гочев, Г. (съст.), София, издателство на НБУ, 2017 г. стр. 116-122

Posted in Лични

Мурдаров и старите графини


Явлението „Владко Мурдаров“ е злокобно дори и за нашата действителност!
Под маската на „репресиран“ като син на царски офицер доносничи И (!) за своите най-близки приятели (ако въобще някога е чувствал някого като свой „близък приятел“, щом е писал доноси дори и срещу най-добрата си приятелка Гергана Михайлова – перфектен лингвист, загинала при автомобилна катастрофа), които му се доверяват като на „свой“ и споделят с него омразата си към „народната власт“.
Заминава по твърде интересен начин да прави докторантура във Виена като Хердеров стипендиант, връща се с PhD от там и се представя у нас като „доктор по философия“ – образователна степен на всеки защитил докторат на Запад по онова време, но той прави капитал от това, че е „философ“ и ДОКТОР.
Борец във ВАК срещу плагиатството, докато и той самият не се оказа плагиатор.
Но най-важното: на него изобщо не му пука от всичко това. Превъплъщение на Герман от „Дама пика“ на Пушкин – действащ по същия начин като Герман със старите графини…
https://www.youtube.com/watch?v=LhTQiHV9K4A
Едно от най-унизителните неща, свързани с Мурдаров, на които съм присъствал, беше обсъждането на неговия голям докторат, луксозно издаден от брата на тогавашния президент Петър Стоянов – Емил. Все едно обсъждаха труд на Айнщайн, а не обнародвана кореспонденция между виенски слависти от 19-и век…
Разтърсена до дъното на душата си от омерзение, една наша колежка, обявила го за „мъжа на своите мечти“, напусна Института за български език и скоропостижно почина от рак – явно, не можа да преживее, че толкова години всуе се е възхищавала на човек като него.
Вие сложете диагнозата на такъв човек! Аз не мога!!!

Posted in Лични