Езикът на политиците в навечерието на изборите


Предаването по Bulgaria on Air, 23 март 2017 г.

Posted in Лични, Препечатки

Mythe ou argumentation logique? (Tzvetan Todorov: In Memoriam)


Tzvetan Todorov

По времето на Сократ ораторът имал навика да пита слушателите какъв начин на изразяване или какъв жанр предпочитат: мит, сиреч разказ, или логическа аргументация.  В епохата на книгата това решение не може да се предостави на публиката – за да се появи книгата, този избор трябва да я предхожда, а ние се задоволяваме с това да си представим или пожелаем аудитория, която би реагирала по-скоро по този, а не по онзи начин; а също и с това да се вслушаме в отговора, подсказан или продиктуван от самата тематика. Реших да разкажа една история. Тя стои по-близо до мита, отколкото до аргументацията, но се различава от него в две отношения: първо, защото е действителна (каквато митът е можел, но не е трябвало да бъде) и второ –  защото се интересувам от нея не толкова като историк, а като моралист – настоящето ме интересува повече от миналото. На въпроса как да се отнасям с другия, аз мога да отговоря само като разкажа една поучителна история – това е избраният от мене жанр, сиреч, възможно най-истинската история, където обаче ще се опитам да следя постоянно за смисловото равнище което екзегетите на Библията наричат „тропологично“ или „морално“. И в тази книга ще се редуват (донякъде като в роман) резюмета или кратки обзори; сцени или конкретни анализи с много цитати; паузи, където авторът коментира станалото, и разбира се, чести елипси или пропуски –  та нима всяка история не започва така?

Цветан Тодоров. Из въведението към „Завладяването на Америка. Въпросът за другия“, 1982 г.

Цитат | Posted on by | Tagged | има 1 коментар

За етнофилетизма на Балканите


По повод на етнофилетизма: усетихте ли дълбочината на злокобния проект на Руската империя за балканските народи от 19-и век? Чрез него тя етнически „осъзнава“ християните на Балканския полуостров, след което започва да действа по метода „Разделяй и владей“. За малко да изпусне българите от полезрението си, но Ватрослав Ягич (хърватин и професор в Санкт-Петербургския университет) „открива“ за Русия българския език, както се открива нов химичен елемент… А тъкмо християните на Балканския п-ов през 19-и век горе-долу вече са станали хомогенна общност (може би протообраз на днешния Европейски съюз) и имат пазари от Централна Европа до Мала Азия. Но след тогавашните възродителни процеси – сетете се кой вдъхнови Тодор Живков за възродителния процес в България в края на 20-и век – българинът започва да мрази сърбина, румънеца и гръка, като тази омраза, разбира се, става реципрочна. Логичен завършек на всичко това са Сръбско-българската война от 1885 г. и двете балкански войни. Венец на всичко е придаването на по-особен статут на населението в Македония в края на 19-и и началото на 20-и век, която днес – за радост на руснаците, е разделена на три части.Така на Балканите никога не може да бъдат постигнат траен мир, а и до днес ние спорим на битово равнище „чия е тази песен“ и мусаката гръцка, българска или турска МАНДЖА е…
Целта на Русия винаги е била никога да не се създаде силно  балканско държавно обединение на християните!

Posted in Лични | Tagged , | 2 Коментари

СЛОВО НА Н. Б. ВСЕСВЕТЕЙШЕСТВО ВСЕЛЕНСКИЯ ПАТРИАРХ г. г. ВАРТОЛОМЕЙ ПРИ СЪСЛУЖЕНИЕТО МУ С Н. БЛ. ПАТРИАРХА НА СОФИЯ И ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ г. г. НЕОФИТ


Вартоломей

Блаженейши и Светейши брате и съслужителю на наше смирение, патриарх на София и цяла България господин Неофите,

Ваше Превъзходителство господин Президент на Република България,

Свещенейши и Преосвещени свети братя,

Ваши Превъзходителства, Ваши Почтености и всички благословени братя и чеда, православни християни на България,

Изреченото чрез Ангели слово излезе вярно“ (Евр. 2:2)

Повтаряйки тези думи на свети апостол Павел, чувстваме особена радост и вълнение, че се намираме в православна България, в която изреченото преди векове чрез ангели, т. е. чрез изпратените от Цариградската църква свети равноапостоли Кирил и Методий слово на непорочната ни православна вяра не само даде плод и се потвърди от онези, които го бяха чули, но и се свидетелства в живота чрез извършването на тайнството на Църквата и доднес, а сме убедени – и във вечни векове.

И така, от дълбочината на сърцето си отправяме славословие към всеблагия Господ, задето удостоява наше смирение, Вселенския патриарх, сиреч родоначалника на разпространението на православната вяра в България, да се намираме днес в тази благословена страна и да виждаме „изреченото“ от пратениците  на тогавашния наш предшественик православно слово „увенчано със слава и чест“ (Евр. 2:7), независимо от междувременно появилите се трагични обстоятелства, случили се заради прекъсването на общението, т. е. известната схизма, и засвидетелствани православно чрез премахването й „изсред Църквата“ преди седемдесет години след дълга предварителна подготовка и при посредничеството и на сестра православна църква. Тази честваната годишнина отвори нова страница в отношенията на двете ни църкви: Вселенската патриаршия и нейната първородна дъщеря – Българската църква. И не само това, но този особен момент на схизмата допринесе за утвърждаването на православното учение, т. е. да се осъди чрез съборен акт в Светия Дух наложилият се някога в Православната църква „смъртоносен“ етнофилетизъм или въобще филетизъм. В нашата Православна църква и вяра „няма юдеин, ни елин, но всички ние сме едно в Иисус Христос“ (срв. Гал. 3:28).

Като идваме от Константинопол, Ваше Блаженство, носим лично на Вас, а и на всеки клирик и на народа на България любовта, ласката, загрижеността, заинтересоваността и преди всичко благословението на Вашата майка, светата Христова велика църква, която запазва сред много и различни трудности предаденото ни от отците богатство на православната ни вяра и полага грижи чрез вселенското си свидетелство, но и чрез мисията си, щото това православно богатство всекидневно да става общо достояние на повече народи по вселената.

Православният български народ е от първите, които са приели вестта за спасението в Христос, и се е покръстил масово при съдействието на Божията благодат, изразена видимо чрез просветената политика на светия цар Борис и на Вселенския патриарх Фотий Велики, като и двамата станали на дело и на теория родоначалници на християнска България.

Оттогава и днес, и винаги Христос спасява и благославя с богати дарове христолюбивата православна България и нейния народ. Тази наблюдение ви носим от Константинопол, който основателно се гордее за този свой спасителен принос към страната и народа ви, но се гордее и че ви е предал истинското православно съзнание, според което Църквата не познава предели и ограничения, но тя „прегръща“ всички, както и нашият Спасител, Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4). Затова и тя причислява всички желаещи за свои членове – на едната, свята, вселенска и апостолска Църква от символа на православната вяра.

Блаженейши свети брате,

Етнофилетизмът, осъден съборно от състоялия се в нашата катедра Велик събор пред 1872 г., пося тръни в отношенията на нашите две църкви и на цялото Православие и предизвика издигането за десетилетия на стената на схизмата, която според отците на Църквата представлява най-големият грях. Вселенската патриаршия по време на целия си приблизително двехилядолетен път е поддържала в църковното служение наднационален и надетнически характер, но наистина се е оказала в трудно положение през 19 век, когато установила, че православният народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части, които се бият една срещу друга, дори се стига и до отнемане с насилие на дара на живота, поради което и съзнателно патриаршията на събор отхвърли неудържимия национализъм като враг на единството и на мира на светата ни Православна църква.

Това явление на църковния етнофилетизъм – разпалван за нещастие и в настоящите времена, който е създаване на едно и също място на отделни племенни църкви, които приемат всички едноплеменни и изключват всички другоплеменни, и ръководени само от едноплеменни пастири, беше установено от онзи събор, че не само е противно на учението на Евангелието, „но е и непознато в живота и в свещеното законодателство на Църквата“ (срв. Ἀθ. Ἀγγελοπούλου, ἑτεροδιδασκαλία τοῦ Φυλετισμοῦ. Ἐπίκαιρες ἐπισημάνσεις, Προβληματισμοὶ ἐθνικοὶ καὶ θρησκευτικοὶ ἐπίκαιροι Α΄, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Ἐθνικοῦ καὶ Θρησκευτικοῦ Προβληματισμοῦ – «Καρίπειον Μέλαθρον» 1997, 153-6).

За затвърждаване на тази истина привеждаме свидетелството на един от мъдрите и разумни йерарси на Вселенската патриаршия, блаженопочиналия Сардийски митрополит Максим, който потвърждава с непоклатими доводи, че етнофилетизмът „не само представлява отклонение от здравата любов към народа и държавата, но е и действителна пречка за сътрудничеството на православните църкви в света и е най-големият враг на единството на Източната Православна църква“ (Σάρδεων Μαξίμου, Τὸ Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Πατερικῶν Μελετῶν, β΄ ἔκδ. 1989, σ. 323).

А както е известно, братя, и се признава от всички, Константинополската патриаршия и днес спазва същата линия при упражняването на своето църковно вселенско служение. Независимо от всички промени през вековете – исторически, идеологически, църковни и политически – в географското пространство на източния и на западния свят, на старата „вселена“ („икумена“) и на съвременните етнически държави, тя запазва своя православен вселенски характер. А проявите на този вселенски дух проникват през вековете историята на цялата Православна църква чрез нейния свещен център в Константинопол.

Плод на този вселенски характер е и християнизирането на славяните, преди всичко на вашия български народ – не по прозелитистки, използвачески и асимилаторски начин, но при пълно зачитане на етническото му своеобразие, което беше запечатано и със собствения език на използваната и доднес Кирилска азбука. Тази истина потвърждава и основателят на безбожното политическо движение и пръв ръководител на комунистическото движение в България Георги Димитров, който се гордее на прочутия процес в Лайпциг, че „много преди времето, когато германският император Карл Пети казваше, че на немски си говори само с коня си, и германските благородници и учени хора се срамуваха от майчиния си език и пишеха само на латински, във „варварска“ България Кирил и Методий създадоха и разпространиха старобългарската писменост“ (Γ. Δημητρώφ, «Κι᾿ ὅμως κινεῖται. Ἡ ἀπολογία του στὴ δίκη τῆς Λειψίας», ἐκδ. «Μνήμη», Ἀθῆναι, σελ. 19).

Вселенският характер на служението на майката – Константинополска църква има за изходна точка и е вдъхновен от църковното съзнание на апостолската общност, която единодушно изживяваше въодушевяващия дух на мъчениците, както и дълбокото чувство за общност в едното тяло Христово, „наедно“, на всички събиращи се народи, различни езици и традиции.

Освен това в нашата Православна църква от самото й зараждане местното се отъждествява с вселенското. Всяка отделна църковна община се обединява с едната вселенска църква, всеки християнски храм се обединява с горницата на Петдесетница, с храма на Божията премъдрост. Всяка поместна църква се движи в рамките на вселената и нейният дух е „граница между света и онова, което е над света“[1], т. е. живее и диша есхатона (крайните времена).

На това място отбелязваме и следното: че Вселенската патриаршия е свързана с православния български народ не само чрез връзката между майка и дъщеря, която е трайна и неразрушима, и неоспорима, но и чрез пастирското обгрижване от нея на православния български народ в много трудни периоди и запазването на неговата идентичност и единство, както и чрез общите мъки и изпитания, съвместните сълзи и тревоги, и опасности. И българският народ живя около петстотин години под робство, изправен пред изключително трудни обстоятелства, гонения до смърт, непосилни данъчни тежести, глад, изпитания, затруднения и много други до степен „тъй че не се надяваше и жив да остане“ (2 Кор. 1:8) . Но въпреки всичко това той не изгуби своята православна християнска вяра и народния си език, и своята идентичност. Това наистина е чудото на наднационалния характер на православната ни вяра. Същевременно обаче показва колко дълбоко светите Кирил и Методий са посели семето на християнското учение в сърцата на славяните.

Плод и резултат на това православно свидетелство беше и вдигането на схизмата и излизането от периода на противодействие поради „проклетия“ (както беше подходящо окачествен) етнофилетизъм, проникнал в православния свят и увредил разцвета и единството на едната Православна църква. Така наречената българска схизма следваше една неудачна традиция на Балканския полуостров, която за съжаление целеше превръщането на Църквата от богочовешко тяло за спасение в обикновен кивот-фалшификат и въплъщение на етническите тежнения и стремежи на народите, кивот обаче лишен от духовна дълбочина и от същността на целта за съществуването на Православната църква, която е изключително тази: спасението и обожествяването на човека.

Тъкмо в тези рамки приснопаметните митрополити Халкидонски Максим и Илиополски и Тирски Генадий благоразумно подеха свещения почин, който на 22 февруари 1945 г. се увенча от вдигането на схизмата с патриаршески и синоден акт и чрез свещени прояви в Константинопол и в София – един факт с капитално значение за църковната история на православния българския народ за по-нататъшния му духовен път. Този факт има още по-големи измерения и значение, като се вземе предвид, че се е случил в трудни времена, в които светът и особено Балканският полуостров беше политически разделен и бъдещето на Православната църква в България – несигурно.

Вселенската патриаршия на дело показа и по-късно с друг свой църковно-канонически акт подобаващата своя динамичност за единството и премахването на привмъкналите се и тогава проблемни състояния, когато на 27 юли 1961 г. приснопаметният патриарх Атинагор и Светият и свещен синод около него, като посрещнаха мъдро в дух на любов сторените, със съдействието на лукавия, свършени факти, отстъпиха на дъщерята Българска църква и я повишиха в патриаршеско достойнство и положение, като Вселенската патриаршия имаше предвид и при своя конкретен акт и решение, че е печално да се използва Църквата като оръдие за засилване и развиване на етнофилетизма и на национализма, който – повтаряме – справедливо беше осъден като ерес и неприето учение.

Но ето, че от седемдесет години „древното премина и ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:7) в отношенията и общото свидетелство на нашите сестри православни църкви. Оттогава и доднес двете ни църкви „обладани от братолюбие… без щета за себе си съхраниха силата на своето мнение;[2] защото, където Бог е обичан, се пренебрегва целият свят[3]“.

Блаженейши свети брате,

Особено се радваме, че продължавате своето първосветителско служение , вървейки по линията на блаженопочиналия Ви предшественик патриарх Максим, но и на великите Български патриарси и свети исихасти Евтимий Търновски, Теодосий Търновски, Роман, въвел исихасткия живот, Киприян, Киевски митрополит, който е бил ученик на преподобни Теодосий, и на цял сонм свети патриарси, йерарси, клирици и монаси на Вашата богохранима църква.

Ваше Блаженство,

Светата ни Православна църква върви вече последователно и с разумни стъпки към свикването през идната година на нейния Свети и велик събор за разрешаване на важни съвременни проблеми, които занимават православния народ и нашите църкви, но и за да заяви пред целия свят своето единство като тяло Христово. И всички сестри православни църкви, движени от Светия Дух и с разумност и мъдрост Божия, имаме отговорност и задължение да оправдаем очакванията не само на православните, но и на целия свят.

Имаме задължението пред нашия Господ Иисус Христос, Учредител, Основател и Ръководител на Църквата, „заради Когото е всичко и от Когото е всичко“ (Евр. 2:10), да завършим това поето свещено начинание, както преди седемдесет години беше възстановено всеправославното единодушие и единство, което трябва да остане винаги единство в благодатта, в дух и в истина, в Иисус Христос, като се изгражда чрез дела, а не само чрез думи, които за жалост често пъти са условни и празни от съдържание и същност.

Привършвайки нашето слово, желаем да отправим към вас, обични чеда на светейшата Българска църква, и да повторим като патриаршеско насърчение от вашата майка-църква последните слова на преподобния Теодосий Търновски към неговите ученици малко преди успението му в цариградската света обител „Свети Мамант“: „Бъдете привързани към Бога, молете се, очиствайте чувствата си и угаждайте на Господ с всекидневния си подвиг“ (вж. Житие на преподобни Теодосий Търновски).

На Изкупителя на всичко и Осигуряващия единството на Православната ни църква, на „Седналия на престола, на Живеещия вовеки веков: слава, чест и благодарност“ (Откр. 4:10-11). Амин.

[1] Μητρ. Ναυπάκτου Ἱερόθεος. Άγιον Όρος: «Προναός ουρανίας Θ. Λειτουργίας και όριο ανάμεσα στην Ορθόδοξη (Ἡσυχαστικὴ) Παράδοση και την Βαρλααμική» (“Μεταπατερική”)

[2] Из І стихира на литията, вечерня от службата в чест на св. Дионисий, Егински архиепископ (17 декември).

[3] Из „Слава“ на „Господи, воззвах“, вечерня от службата в чест на св. Евлампий и Евлампия (10 октомври)

Posted in Православие | Tagged

Бориславовият Urban Dictionary


„Бабо, защо, когато шофира татко, по улиците е пълно с педерас(т)и, а когато шофира дядо, няма нито един“ (действителен случай!!!)…
***

педераст – Отрицателна квалификация на шофьорите за друг шофьор или за пешеходец, който се държи неадекватно на пътното платно: пресича където му падне, изпреварва отдясно, подава неточен сигнал с мигача и др.

комунист – Отрицателна квалификация за човек от номенклатурата на Българската комунистическа партия, за човек, който е потомък на такъв тип човек, и/или е сътрудничил активно на Държавна сигурност, за когото общественото мнение смята, че не е носител на общоприетия морал, лишен е от чувство за срам или от чувство за приличие и който е забогатял, благодарение на връзките си по време на тоталитарния режим в България. Членуването в Българската социалистическа партия НЕ Е задължително условие за получаването на подобна квалификация.

бакшиш – Презрително наименование на таксиметров шофьор (винаги искат и/или си чакат бакшиша).

Думи на първо замисляне, които следва да бъдат тълкувани в съвременното им урбанистично значение

КИФЛА

ПРИНЦЕСА

КРАЛИЦА

ТОЛЕРАСТ

ГЕЙРОПА

БАТКА

ВЛОГ

ВЛОГЪР

ХЮМЕ

МЕКА КИТКА

ШЕСТ БЕЗ ДЕСЕТ

КЕНЕФ

*
Очаквам Вашите предложения за други подобни думи, както и реакции/редакции на тълкуваните от мене думи.

Posted in Бориславови "интелектуализми" | Tagged ,

ПРИЕМЛИВОСТТА КАТО DEGREE ZERO НА УСПЕШНАТА КОМУНИКАЦИЯ (предварителен план)


  1. Увод
  2. Прагматически категории: учтивост, успешност (?), приемливост
  3. Приемливо казване, подходящо изразяване, уместно съобщаване, успешна комуникация
  4. Приемливост и перлокуция
  5. Приемливост и емпатия в комуникацията
  6. Приемливост и политически коректно изразяване
  7. Приемливост и власт чрез езика
Posted in Книги | Tagged , , , , ,

Кой следва в днешно време да извършва кодификацията на езиковите норми?


Тезата, която ще защитавам на 24 април по Bulgaria On Air: не е редно Институтът за български език при БАН да продължава да извършва кодификаторска дейност на правописните, правоговорните и граматичните норми въз основа на разпореждане от 1950, подписано от тогавашния министър-председател Вълко Червенков.

pismoto za ibe Има още

Posted in Лични, Отворено писмо, български език, езикова култура, законодателство, образование, политика | Tagged , ,

Десните?


Отломки от огледало

Трудно е да се отговори на въпроса „какво да се прави” с традиционната десница. През последните 15 години тя се върти в един затворен цикъл – от позиции на натоварено с емоции разцепление към принудително обединение с цел попадане в следващия парламент. Тази политическа общност носи комбинация от неблагоприятни наследства, които засягат почти всички черти на нейния характер и идентичност, и несполучливите й названия – градска, традиционна, автентична, но ДЕСНИЦА – са част от проблема. Това, което мога е да споделя наблюденията си почти от ден първи, когато тази „десница” бе зачената и тръгна по пътя си на новата българска демократична общност…

Но нека не тръгваме от самото начало. Да започнем от 2001-2003 г. СДС изгуби изборите в полза на царския проект и фрустрацията беше неописуема. Останала с 18 на сто от гласовете, голямата синя партия преживяваше този резултат като крушение на всички свои мечти, амбиции и политически планове. Иван…

View original post 3 337 more words

Posted in Лични

Професорът [Богдан Богданов] и интернет


BB

На осми септември 2016 г. на възпоминателната кръгла маса за проф. Богдан Богданов в Созопол по време на 21-та ранноесенна школа по семиотика, пуснах клип с него, илюстриращ добре негово „редово говорене“ по обществен, а не по научен проблем. Исках по време на това събитие той да присъства всред нас като глас и образ. Това даде основание на Кристиан Банков и на Георги Гочев да ме поканят да участвам с текст в сборника, подготвян в негова памет от участниците в този възпоминателен ден.

Редовото говорене на Богдан Богданов

Но всъщност това, което истински ме интересува в социалното лице на Професора, е неговото нееднозначно или дори отрицателно отношение към интернет, неговото присъствие и дейност в интернет въпреки това, както и отношението му към „новите технологии“, съпътстващи днешното публично говорене.

  1. Сайтът на професор Богдан Богданов, поддържан и управляван от д-р Веселина Василева: http://www.bogdanbogdanov.net/

Този сайт заедно със своите форуми е най-голямото предизвикателство по отношение на по-младите от Професора интелектуалци и академични лица и най-вече – по отношение на тези, които буквално не излизат от интернет (като мен). Предизвикателство е, защото наруши едно от основните правила на онлайн четенето – за оптималната дължина на текста – заглавните текстове, които формираха нова дискусия, бяха наистина прекалено дълги за четене онлайн, а и липсваше опция шрифтът да се увеличи. Ето защо вероятно мнозина са постъпвали като мен: когато исках задълбочено да прочета и разбера текст на Професора или на другиго, го екстраполирах в текстов редактор, а понякога дори и го разпечатвах, за да стане (поне за мен) визуално четивен.

Да, текстовете на Професора и на някои от коментарите на редовните участници във форума бяха истинско предизвикателство към категорията „четивност“, въведена в употреба от покойния професор по лингвистика Мирослав Янакиев[1]. Мирослав Янакиев даваше алгоритми как да преодоляваме не-четивността на текста (чрез повишаване на т. нар. от него „глаголна температура“[2]), а Богдан Богданов – искаше практически да ни научи и възпита как да се съпротивляваме на не-четивността на текста.  Не зная до каква степен Б. Богданов е бил  запознат с теорията на М. Янакиев за четивността и глаголната температура, но вероятно е бил стреснат от извода (както мнозина други), че криминалният роман е по-четивен от „Вълшебната планина“ на Томас Ман например[3].

А по презумпция интернетските текстове трябва да бъдат в пъти по-четивни – и съдържателно, и формално – от текстовете, публикувани в научна книга или в научно списание, каквато е по-нататъшната съдба на тези текстове[4]. Трябва да имаш и възможността да подчертаваш това, което за тебе като читател е важно. Тези неща онлайн просто няма как да се правят.

„За трудните неща може да се говори само по труден начин“ – чувахме често да казва професор Богданов. И форумите в сайта му са прекрасна илюстрация на това негово казване. Няма да намерим научен текст или обществено значим на текст на Богдан Богданов, който да започва като прословутото първо изречение на Роман-Якобсоновото „Заключително изказване: лингвистика и поетика“: За щастие, между научните и политическите конференции няма нищо общо: успехът на политическите конференции зависи от общото съгласие на повечето или на всички участници; в научните конференции несъгласието между участниците изглежда, че е по-продуктивно отколкото съгласието[5].

Самата организация на сайта и на форумите в частност по своята същност е антиинтернетска, защото например „благинките“ на интернет отсъстваха от него: например нямаше възможност да се публикуват хипервръзки както в основния текст, така и в коментарите. Класически например е случаят с текста на Росица Гичева-Меймари „Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика?“, който вече не може да бъде намерен във форумите (моите текстове – също) и който изобилства от препратки към клипове в YouTube (вж. текста с хипервръзките в https://bogeo.net/2012/04/20/ro_gi/).

Как да си обясним тази некооперативност на Богдан Богданов с читателя си в интернет? Защо Професорът държи да го затрудни, а не да го улесни?

Бих нарекъл това поведение „хвърляне на херменевтична ръкавица към читателя“. Също – издигане в култ на чистата словесност, която, за да я усетиш и разбереш, трябва да преодолееш редица препятствия от най-различно естество. Точно както, за да стигнеш до пещерата, в която се съхранява Свещеният Граал измежду стотици други бокали, трябва преди това да преодолееш редица смъртоносни препятствия: „Така и така висите в интернет, направете известно интелектуално усилие, за да преодолеете скучното еднообразие на набрания текст, дребния шрифт, за да стигнете до същността на текста и така да разкриете неговите смисли“ – мисля, че нещо подобно си е мислил професор Богданов, придавайки този облик на текстовете във форумите си.

Примамката? Примамката се състои в това да получиш санкцията на Професора като водещ хуманитарист в България. Санкцията най-често е разгромяваща, но щастието е в това той да те е удостоил с вниманието си, да си е сторил труда да прочете текста или коментара ти и дори да го коментира. Истински човек институция.

Може би затова при публични научни или обществени устни изявления Богдан Богданов обичаше само да говори – но не и да чете, като си помагаше с пестеливи жестове и мимики и без да използва никакви разсейващи вниманието аксесоари за по-атрактивно „презентиране“ на идеи и позиции.

  1. Богдан Богданов и социалните мрежи

Богдан Богданов нямаше профили във Facebook, Twitter и Google+. Дори твърдеше, че ги мрази. Но беше отлично информиран за това какво става в тях особено що се отнася до по-активните в социалните мрежи преподаватели на Нов български университет. Изглежда, негови близки хора и сътрудници го информираха за това, но не винаги добросъвестно. Веднъж и аз съм изпитвал неговия гняв във връзка с една моя публикация във Facebook за неговия семинар. Но това беше отдавна.

Като имаме предвид как изглежда неговият сайт, не е нужно да се учудваме защо Професорът странеше от подобни места в интернет за създаване на социални връзки.

[1] Янакиев, М., Стилистиката и езиково обучение. София, изд. „Народна просвета“, 1977, 256 стр.

[2] Тоест, като заменяме неличните глаголни форми с лични.

[3] Което обяснява факта защо по време на път четем криминалета, а не тежък философски роман освен ако не сме непоправими сноби.

[4] Богданов, Б. Думи, значения, понятия и неща. София, Нов български университет, 2016 г.

[5] Jakobson. R. Closing statements: Linguistics and Poetics. In: Style in Language (T.A. Sebeok, Ed.). New York, 1960.

Posted in Лични

Mythe ou argumentation logique? (Tzvetan Todorov: In Memoriam)


Борислав Л. Георгиев/Borislav L. Gueorguiev

Tzvetan Todorov

По времето на Сократ ораторът имал навика да пита слушателите какъв начин на изразяване или какъв жанр предпочитат: мит, сиреч разказ, или логическа аргументация.  В епохата на книгата това решение не може да се предостави на публиката – за да се появи книгата, този избор трябва да я предхожда, а ние се задоволяваме с това да си представим или пожелаем аудитория, която би реагирала по-скоро по този, а не по онзи начин; а също и с това да се вслушаме в отговора, подсказан или продиктуван от самата тематика. Реших да разкажа една история. Тя стои по-близо до мита, отколкото до аргументацията, но се различава от него в две отношения: първо, защото е действителна (каквато митът е можел, но не е трябвало да бъде) и второ –  защото се интересувам от нея не толкова като историк, а като моралист – настоящето ме интересува повече от миналото. На въпроса как да се…

View original post 98 more words

Цитат | Posted on by

http://www.dw.com/bg/%D0%B2%D0%B8%D0%B6-%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/a-36084844

Posted in Лични