За етнофилетизма на Балканите


По повод на етнофилетизма: усетихте ли дълбочината на злокобния проект на Руската империя за балканските народи от 19-и век? Чрез него тя етнически „осъзнава“ християните на Балканския полуостров, след което започва да действа по метода „Разделяй и владей“. За малко да изпусне българите от полезрението си, но Ватрослав Ягич (хърватин и професор в Санкт-Петербургския университет) „открива“ за Русия българския език, както се открива нов химичен елемент… А тъкмо християните на Балканския п-ов през 19-и век горе-долу вече са станали хомогенна общност (може би протообраз на днешния Европейски съюз) и имат пазари от Централна Европа до Мала Азия. Но след тогавашните възродителни процеси – сетете се кой вдъхнови Тодор Живков за възродителния процес в България в края на 20-и век – българинът започва да мрази сърбина, румънеца и гръка, като тази омраза, разбира се, става реципрочна. Логичен завършек на всичко това са Сръбско-българската война от 1885 г. и двете балкански войни. Венец на всичко е придаването на по-особен статут на населението в Македония в края на 19-и и началото на 20-и век, която днес – за радост на руснаците, е разделена на три части.Така на Балканите никога не може да бъдат постигнат траен мир, а и до днес ние спорим на битово равнище „чия е тази песен“ и мусаката гръцка, българска или турска МАНДЖА е…
Целта на Русия винаги е била никога да не се създаде силно  балканско държавно обединение на християните!

Posted in Лични | Tagged , | 2 коментара

СЛОВО НА Н. Б. ВСЕСВЕТЕЙШЕСТВО ВСЕЛЕНСКИЯ ПАТРИАРХ г. г. ВАРТОЛОМЕЙ ПРИ СЪСЛУЖЕНИЕТО МУ С Н. БЛ. ПАТРИАРХА НА СОФИЯ И ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ г. г. НЕОФИТ


Вартоломей

Блаженейши и Светейши брате и съслужителю на наше смирение, патриарх на София и цяла България господин Неофите,

Ваше Превъзходителство господин Президент на Република България,

Свещенейши и Преосвещени свети братя,

Ваши Превъзходителства, Ваши Почтености и всички благословени братя и чеда, православни християни на България,

Изреченото чрез Ангели слово излезе вярно“ (Евр. 2:2)

Повтаряйки тези думи на свети апостол Павел, чувстваме особена радост и вълнение, че се намираме в православна България, в която изреченото преди векове чрез ангели, т. е. чрез изпратените от Цариградската църква свети равноапостоли Кирил и Методий слово на непорочната ни православна вяра не само даде плод и се потвърди от онези, които го бяха чули, но и се свидетелства в живота чрез извършването на тайнството на Църквата и доднес, а сме убедени – и във вечни векове.

И така, от дълбочината на сърцето си отправяме славословие към всеблагия Господ, задето удостоява наше смирение, Вселенския патриарх, сиреч родоначалника на разпространението на православната вяра в България, да се намираме днес в тази благословена страна и да виждаме „изреченото“ от пратениците  на тогавашния наш предшественик православно слово „увенчано със слава и чест“ (Евр. 2:7), независимо от междувременно появилите се трагични обстоятелства, случили се заради прекъсването на общението, т. е. известната схизма, и засвидетелствани православно чрез премахването й „изсред Църквата“ преди седемдесет години след дълга предварителна подготовка и при посредничеството и на сестра православна църква. Тази честваната годишнина отвори нова страница в отношенията на двете ни църкви: Вселенската патриаршия и нейната първородна дъщеря – Българската църква. И не само това, но този особен момент на схизмата допринесе за утвърждаването на православното учение, т. е. да се осъди чрез съборен акт в Светия Дух наложилият се някога в Православната църква „смъртоносен“ етнофилетизъм или въобще филетизъм. В нашата Православна църква и вяра „няма юдеин, ни елин, но всички ние сме едно в Иисус Христос“ (срв. Гал. 3:28).

Като идваме от Константинопол, Ваше Блаженство, носим лично на Вас, а и на всеки клирик и на народа на България любовта, ласката, загрижеността, заинтересоваността и преди всичко благословението на Вашата майка, светата Христова велика църква, която запазва сред много и различни трудности предаденото ни от отците богатство на православната ни вяра и полага грижи чрез вселенското си свидетелство, но и чрез мисията си, щото това православно богатство всекидневно да става общо достояние на повече народи по вселената.

Православният български народ е от първите, които са приели вестта за спасението в Христос, и се е покръстил масово при съдействието на Божията благодат, изразена видимо чрез просветената политика на светия цар Борис и на Вселенския патриарх Фотий Велики, като и двамата станали на дело и на теория родоначалници на християнска България.

Оттогава и днес, и винаги Христос спасява и благославя с богати дарове христолюбивата православна България и нейния народ. Тази наблюдение ви носим от Константинопол, който основателно се гордее за този свой спасителен принос към страната и народа ви, но се гордее и че ви е предал истинското православно съзнание, според което Църквата не познава предели и ограничения, но тя „прегръща“ всички, както и нашият Спасител, Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4). Затова и тя причислява всички желаещи за свои членове – на едната, свята, вселенска и апостолска Църква от символа на православната вяра.

Блаженейши свети брате,

Етнофилетизмът, осъден съборно от състоялия се в нашата катедра Велик събор пред 1872 г., пося тръни в отношенията на нашите две църкви и на цялото Православие и предизвика издигането за десетилетия на стената на схизмата, която според отците на Църквата представлява най-големият грях. Вселенската патриаршия по време на целия си приблизително двехилядолетен път е поддържала в църковното служение наднационален и надетнически характер, но наистина се е оказала в трудно положение през 19 век, когато установила, че православният народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части, които се бият една срещу друга, дори се стига и до отнемане с насилие на дара на живота, поради което и съзнателно патриаршията на събор отхвърли неудържимия национализъм като враг на единството и на мира на светата ни Православна църква.

Това явление на църковния етнофилетизъм – разпалван за нещастие и в настоящите времена, който е създаване на едно и също място на отделни племенни църкви, които приемат всички едноплеменни и изключват всички другоплеменни, и ръководени само от едноплеменни пастири, беше установено от онзи събор, че не само е противно на учението на Евангелието, „но е и непознато в живота и в свещеното законодателство на Църквата“ (срв. Ἀθ. Ἀγγελοπούλου, ἑτεροδιδασκαλία τοῦ Φυλετισμοῦ. Ἐπίκαιρες ἐπισημάνσεις, Προβληματισμοὶ ἐθνικοὶ καὶ θρησκευτικοὶ ἐπίκαιροι Α΄, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Ἐθνικοῦ καὶ Θρησκευτικοῦ Προβληματισμοῦ – «Καρίπειον Μέλαθρον» 1997, 153-6).

За затвърждаване на тази истина привеждаме свидетелството на един от мъдрите и разумни йерарси на Вселенската патриаршия, блаженопочиналия Сардийски митрополит Максим, който потвърждава с непоклатими доводи, че етнофилетизмът „не само представлява отклонение от здравата любов към народа и държавата, но е и действителна пречка за сътрудничеството на православните църкви в света и е най-големият враг на единството на Източната Православна църква“ (Σάρδεων Μαξίμου, Τὸ Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Πατερικῶν Μελετῶν, β΄ ἔκδ. 1989, σ. 323).

А както е известно, братя, и се признава от всички, Константинополската патриаршия и днес спазва същата линия при упражняването на своето църковно вселенско служение. Независимо от всички промени през вековете – исторически, идеологически, църковни и политически – в географското пространство на източния и на западния свят, на старата „вселена“ („икумена“) и на съвременните етнически държави, тя запазва своя православен вселенски характер. А проявите на този вселенски дух проникват през вековете историята на цялата Православна църква чрез нейния свещен център в Константинопол.

Плод на този вселенски характер е и християнизирането на славяните, преди всичко на вашия български народ – не по прозелитистки, използвачески и асимилаторски начин, но при пълно зачитане на етническото му своеобразие, което беше запечатано и със собствения език на използваната и доднес Кирилска азбука. Тази истина потвърждава и основателят на безбожното политическо движение и пръв ръководител на комунистическото движение в България Георги Димитров, който се гордее на прочутия процес в Лайпциг, че „много преди времето, когато германският император Карл Пети казваше, че на немски си говори само с коня си, и германските благородници и учени хора се срамуваха от майчиния си език и пишеха само на латински, във „варварска“ България Кирил и Методий създадоха и разпространиха старобългарската писменост“ (Γ. Δημητρώφ, «Κι᾿ ὅμως κινεῖται. Ἡ ἀπολογία του στὴ δίκη τῆς Λειψίας», ἐκδ. «Μνήμη», Ἀθῆναι, σελ. 19).

Вселенският характер на служението на майката – Константинополска църква има за изходна точка и е вдъхновен от църковното съзнание на апостолската общност, която единодушно изживяваше въодушевяващия дух на мъчениците, както и дълбокото чувство за общност в едното тяло Христово, „наедно“, на всички събиращи се народи, различни езици и традиции.

Освен това в нашата Православна църква от самото й зараждане местното се отъждествява с вселенското. Всяка отделна църковна община се обединява с едната вселенска църква, всеки християнски храм се обединява с горницата на Петдесетница, с храма на Божията премъдрост. Всяка поместна църква се движи в рамките на вселената и нейният дух е „граница между света и онова, което е над света“[1], т. е. живее и диша есхатона (крайните времена).

На това място отбелязваме и следното: че Вселенската патриаршия е свързана с православния български народ не само чрез връзката между майка и дъщеря, която е трайна и неразрушима, и неоспорима, но и чрез пастирското обгрижване от нея на православния български народ в много трудни периоди и запазването на неговата идентичност и единство, както и чрез общите мъки и изпитания, съвместните сълзи и тревоги, и опасности. И българският народ живя около петстотин години под робство, изправен пред изключително трудни обстоятелства, гонения до смърт, непосилни данъчни тежести, глад, изпитания, затруднения и много други до степен „тъй че не се надяваше и жив да остане“ (2 Кор. 1:8) . Но въпреки всичко това той не изгуби своята православна християнска вяра и народния си език, и своята идентичност. Това наистина е чудото на наднационалния характер на православната ни вяра. Същевременно обаче показва колко дълбоко светите Кирил и Методий са посели семето на християнското учение в сърцата на славяните.

Плод и резултат на това православно свидетелство беше и вдигането на схизмата и излизането от периода на противодействие поради „проклетия“ (както беше подходящо окачествен) етнофилетизъм, проникнал в православния свят и увредил разцвета и единството на едната Православна църква. Така наречената българска схизма следваше една неудачна традиция на Балканския полуостров, която за съжаление целеше превръщането на Църквата от богочовешко тяло за спасение в обикновен кивот-фалшификат и въплъщение на етническите тежнения и стремежи на народите, кивот обаче лишен от духовна дълбочина и от същността на целта за съществуването на Православната църква, която е изключително тази: спасението и обожествяването на човека.

Тъкмо в тези рамки приснопаметните митрополити Халкидонски Максим и Илиополски и Тирски Генадий благоразумно подеха свещения почин, който на 22 февруари 1945 г. се увенча от вдигането на схизмата с патриаршески и синоден акт и чрез свещени прояви в Константинопол и в София – един факт с капитално значение за църковната история на православния българския народ за по-нататъшния му духовен път. Този факт има още по-големи измерения и значение, като се вземе предвид, че се е случил в трудни времена, в които светът и особено Балканският полуостров беше политически разделен и бъдещето на Православната църква в България – несигурно.

Вселенската патриаршия на дело показа и по-късно с друг свой църковно-канонически акт подобаващата своя динамичност за единството и премахването на привмъкналите се и тогава проблемни състояния, когато на 27 юли 1961 г. приснопаметният патриарх Атинагор и Светият и свещен синод около него, като посрещнаха мъдро в дух на любов сторените, със съдействието на лукавия, свършени факти, отстъпиха на дъщерята Българска църква и я повишиха в патриаршеско достойнство и положение, като Вселенската патриаршия имаше предвид и при своя конкретен акт и решение, че е печално да се използва Църквата като оръдие за засилване и развиване на етнофилетизма и на национализма, който – повтаряме – справедливо беше осъден като ерес и неприето учение.

Но ето, че от седемдесет години „древното премина и ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:7) в отношенията и общото свидетелство на нашите сестри православни църкви. Оттогава и доднес двете ни църкви „обладани от братолюбие… без щета за себе си съхраниха силата на своето мнение;[2] защото, където Бог е обичан, се пренебрегва целият свят[3]“.

Блаженейши свети брате,

Особено се радваме, че продължавате своето първосветителско служение , вървейки по линията на блаженопочиналия Ви предшественик патриарх Максим, но и на великите Български патриарси и свети исихасти Евтимий Търновски, Теодосий Търновски, Роман, въвел исихасткия живот, Киприян, Киевски митрополит, който е бил ученик на преподобни Теодосий, и на цял сонм свети патриарси, йерарси, клирици и монаси на Вашата богохранима църква.

Ваше Блаженство,

Светата ни Православна църква върви вече последователно и с разумни стъпки към свикването през идната година на нейния Свети и велик събор за разрешаване на важни съвременни проблеми, които занимават православния народ и нашите църкви, но и за да заяви пред целия свят своето единство като тяло Христово. И всички сестри православни църкви, движени от Светия Дух и с разумност и мъдрост Божия, имаме отговорност и задължение да оправдаем очакванията не само на православните, но и на целия свят.

Имаме задължението пред нашия Господ Иисус Христос, Учредител, Основател и Ръководител на Църквата, „заради Когото е всичко и от Когото е всичко“ (Евр. 2:10), да завършим това поето свещено начинание, както преди седемдесет години беше възстановено всеправославното единодушие и единство, което трябва да остане винаги единство в благодатта, в дух и в истина, в Иисус Христос, като се изгражда чрез дела, а не само чрез думи, които за жалост често пъти са условни и празни от съдържание и същност.

Привършвайки нашето слово, желаем да отправим към вас, обични чеда на светейшата Българска църква, и да повторим като патриаршеско насърчение от вашата майка-църква последните слова на преподобния Теодосий Търновски към неговите ученици малко преди успението му в цариградската света обител „Свети Мамант“: „Бъдете привързани към Бога, молете се, очиствайте чувствата си и угаждайте на Господ с всекидневния си подвиг“ (вж. Житие на преподобни Теодосий Търновски).

На Изкупителя на всичко и Осигуряващия единството на Православната ни църква, на „Седналия на престола, на Живеещия вовеки веков: слава, чест и благодарност“ (Откр. 4:10-11). Амин.

[1] Μητρ. Ναυπάκτου Ἱερόθεος. Άγιον Όρος: «Προναός ουρανίας Θ. Λειτουργίας και όριο ανάμεσα στην Ορθόδοξη (Ἡσυχαστικὴ) Παράδοση και την Βαρλααμική» (“Μεταπατερική”)

[2] Из І стихира на литията, вечерня от службата в чест на св. Дионисий, Егински архиепископ (17 декември).

[3] Из „Слава“ на „Господи, воззвах“, вечерня от службата в чест на св. Евлампий и Евлампия (10 октомври)

Posted in Православие | Tagged

Бориславовият Urban Dictionary


„Бабо, защо, когато шофира татко, по улиците е пълно с педерас(т)и, а когато шофира дядо, няма нито един“ (действителен случай!!!)…
***

педераст – Отрицателна квалификация на шофьорите за друг шофьор или за пешеходец, който се държи неадекватно на пътното платно: пресича където му падне, изпреварва отдясно, подава неточен сигнал с мигача и др.

комунист – Отрицателна квалификация за човек от номенклатурата на Българската комунистическа партия, за човек, който е потомък на такъв тип човек, и/или е сътрудничил активно на Държавна сигурност, за когото общественото мнение смята, че не е носител на общоприетия морал, лишен е от чувство за срам или от чувство за приличие и който е забогатял, благодарение на връзките си по време на тоталитарния режим в България. Членуването в Българската социалистическа партия НЕ Е задължително условие за получаването на подобна квалификация.

бакшиш – Презрително наименование на таксиметров шофьор (винаги искат и/или си чакат бакшиша).

Думи на първо замисляне, които следва да бъдат тълкувани в съвременното им урбанистично значение

КИФЛА

ПРИНЦЕСА

КРАЛИЦА

ТОЛЕРАСТ

ГЕЙРОПА

БАТКА

ВЛОГ

ВЛОГЪР

ХЮМЕ

МЕКА КИТКА

ШЕСТ БЕЗ ДЕСЕТ

КЕНЕФ

*
Очаквам Вашите предложения за други подобни думи, както и реакции/редакции на тълкуваните от мене думи.

Posted in Бориславови "интелектуализми" | Tagged ,

ПРИЕМЛИВОСТТА КАТО DEGREE ZERO НА УСПЕШНАТА КОМУНИКАЦИЯ (предварителен план)


  1. Увод
  2. Прагматически категории: учтивост, успешност (?), приемливост
  3. Приемливо казване, подходящо изразяване, уместно съобщаване, успешна комуникация
  4. Приемливост и перлокуция
  5. Приемливост и емпатия в комуникацията
  6. Приемливост и политически коректно изразяване
  7. Приемливост и власт чрез езика
Posted in Книги | Tagged , , , , ,

http://www.dw.com/bg/%D0%B2%D0%B8%D0%B6-%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/a-36084844

Posted in Лични

Скръб за професор Богдан Богданов


BB

Скърбя за професор Богданов.
Скърбя искрено за него, въпреки че не бях удостоен да бъда от хората, които имаха правото в неформално общуване да се обръщат към него с „Боби“. А и не си спомням някога да сме общували неформално.
Скърбя, защото той беше един от малкото все още автентични български интелектуалци, които въздействат най-вече чрез Словото си. Беше чужд на всякакви технически нововъведения, чиято цел е да „анимират“ изложението по даден въпрос и които понякога прикриват реторична (и дори – интелектуална) немощ. Не – той разчиташе и залагаше само на схоластичното си дедуктивно говорене, като възраждаше една отколешна европейска традиция – не много разпространена у нас. Професорът беше „една отделна реалност“ (Карлос Кастанеда) и нейната загуба силно ще повлияе върху интелектуалния живот у нас.
Дано успеем да съхраним за по-дълго време неговия дух в университета, който той създаде – Нов български университет.
Сбогом, Професоре! Велики сенки те очакват в Елисейските поля…

Posted in Лични

АЗБУЧНА МОЛИТВА Константин Преславски Превел: Емануил Попдимитров


Аз се Богу моля с тези думи:
Боже Светотворец, що създаде
Видим свят и дивен свят невидим!
Господ-Дух прати ми ти в сърцето,
Да ме лъхне с пламенното слово,
Ето в правий път да тръгнат всички,
Живи в твойта заповед пречиста!
Знам, законът твой е жив светилник
И в пътеки светлина нетленна
Към евангелския дух възжаждан.
Литна днес и племето славянско
Милостта на кръста твой да търси…
Но на мене, който моли помощ,
Отче, Сине и пресвети Душе,
Просещ – твойто слово дай ми.
Ръце вдигам да получа мъдрост,
Сила, що обилно от небето
Ти даряваш на вси твари живи.
Опази ме ти от горда злоба
Фараонска, изцели ме, дай ми
Херувимска сила шестокрила,
Царю на царете! Да опиша
Чудесата твои вдъхновено,
Шествувайки пак по пътя славен,
Що учителите двама, вечно
Юнни, начертаха… Да направя
Явно твойто слово за народа!
НА СВЕТАТА ТРОИЦА ПРОСЛАВА:
ВСЯКА ВЪЗРАСТ НЕЙ ХВАЛА ВЪЗДАВА!
И НАРОДЪТ МОЙ ОТЦА И СИНА
И СВЕТИЯ ДУХ ВЪЗВЕЛИЧАВА –
ДНЕС, ВОВЕК ВЕКОВ И ДО АМИНА!

Posted in Вечните за мене неща, История, Моите пристрастия, Парадигматични текстове, Православие, Препечатки, български език, езикова култура, Personal | Tagged

Валери Петров, „Хождение по буквам“


 

Любомудри читателю, внемли тук житието
на братята Кирил и Методи, което
апокрифно се носи, но е само то
най-паче истинно, понеже-защото
едва в наше време докрай се разбра тя
какво са прекарали двамата братя.

Започва житието с момента, от който
по воля Божия те изпълнили свойто
решение вопреки папското вето
да создадат Абевето.

– Ний – казал Кирил – сме солунски братя.
Аз съм по-малък, а тоз е мой батя.
От мати-славянка и от баща-Лъв.
Въпросът наш е такъв и такъв…

И рекъл им старшията
на патриаршията:
– Вашето дело
се разбира само.
Пойдите в отдела
“Четмо и писмо”.

И правят поклоните
Божиите хора,
търчат с кадастроните
по коридора,
намират в отдела
секретарка дебела
во лицеобразе не зело мудра
и не сверхцеломудра,
во зерцале зряща ся и слагаща пудра.

Глаголят й ясно
о буквах и прочие,
но срещат опасно
дебелоочие.

– Подир месец – глаголи – обадете се нам.
Ответ не ще мога по-рано да дам,
ибо аз през септемврия
се чипуркам в Месемврия. –

Диво двоицата
се дивят на девицата:
– Но должни сме ний да вървим при хазарите!
– Спокойно! Нас будете тука заварити.

(Какво да се прави –
тогавашни нрави!)

Отиват двамата в Херсон за година,
спят на диван за персон и половина,
през деня просвещават
и климат
през нощите,
они-же изравят
на Климента
мощите,
завръщат се в Цариград, дирят отдела,
намират отдела под нова табела.

– Славни са, Господи, дела твои!
– Да, отделът и тоз път ся раздвои.
Докле бяхте в мисия,
“Четмо и писмо”
преоформи ся
в “Четмо” и “Писмо”,
а за целесъобразност
и икономия
первий е в Патмос,
а вторий в Мехомия.
Писмото ваше
за славянско писмо
е понастоящем
во отдела “Четмо”.

– Но защо во “Четмо”, нали то е писмо!
– Ибо перво чете се, туй е ясно само,
а кога се в “Четмо” до конец дочете,
во “Писмо” ще се прати да подписати те. –

Со гневом и двамата
лицезрят измамата.

(Но какво да се прави –
тогавашни нрави!)

И поеше отново светите хора
от инстанция перва во инстанция втора,
доклеше накрая била назначена
нарочнеше комисия от 20 члена.
И словото взел един зело почтен
редовний член
на Съюза на византийските художници,
секция “Чертожници”:

– Таз
буква “Аз”…
не знам според вас,
но за мен е такваз…
някак сякаш избива
против колектива.
Според мен тя не бива
во очах да бие,
сиреч по ще отива
не “Аз”, а “Ние”.

– А туй “Буки”, туй “Буки”
кому нужно е туки! –
рек друг един уж
върло праведний муж
от Съюза на византийските писатели,
секция “Изпатили”.
– Нежели “Буки” аз мисля: какво
пречи нам сложити друго дрво,
ибо след нашата сечна програма
вече буки в Панония, кажи-сечи, няма.
И смисъл добива и не зле се слива,
вместо “Ние – Буки” да е “Ние – Слива”.

– Това “Ние – Слива”
ест находка щастлива –
чу ся тогаз
третий глас, –
но остава пред нас процедурний вопрос.
И воименно тоз:
Обсуждаючи знаци един подир друг,
каков точно ред будем следвати тук?

– Каков може да буде! – восклицают отвред. –
Каков освен просто азбучний ред!

– Но по что ще познаеме ний отнапред
каков ще буде сий азбучний ред,
като за ред он ще буде приет
едва щом приемем вси букви подред!?…-

Слушайки братята Кирил и Методи
с какви методи
се спорът води,
гледали стреснати
и дори умърлушени.
(Вж. фреските
Борис-Ангелушеви.)

После Методи, премудри чловек,
рек:

– Единствен на замле и на небеси,
патриарх Фотий щя нас да спаси! –
Вопросний Фотий бил техний учител
и силно ги любил и много почитал,
и приел той ихното ходатайнство
макар да било него ден осемнайсто.

– Дадено! – рек им. – Ще стане тая.
Макар че как точно, предсказати не зная. –
И словенското дело поело по масло,
и добрутрото ихно зело порасло,
ибо новата азбука, съвсем леко очистена,
била возприета яко азбучна истина.

– Кой от двоицата е по-големия!
– Методи.
– Методи да получити премия!
– А на малкия как да прославим делата?
– Он буде получити персонална заплата! –
Но сякаш чули сатанинские хули,
отвергнали братята заплати и вули.

– Не щем ний богатства, не щем ний пари! –
возкликнули они, возмутени дори. –
При Святопулка
и Ростислава
да носим поука
и Божия слава,
за това ние страстно
со брат ми горим!

– Добре де, от нас да е,
ще ви пратим
и в Рим. –
Така погрешно
сии тълкувати
туй, че двамата спешно
се стремят да пътувати.
Сиреч славно им смазват
ентусиазмът.

(Но какво да се прави
тогавашни нрави!)

И ха да заминат, но в сущий ден,
грех сотворивши, бил Фотий свален,
во низините низвергнут от холма
и делегатом изпратен в Стокхолма
и оно отношение
към словените мило
во мигновение
се видоизменило:

– Камо грядеши тез двама! При папата?
И ради що! Да си кривити капата?
Ами! В крайний случай пойде ще единия.
Втори отиде ще по друга линия.
Например да пратиме бихме могли
един техник (брат ми) по парни котли.
Вярно, техник он ест малко ударен,
но език притежава високопарен,
и хем тъй
във спора
ще поможе на попа,
хем и той
яко хората
ще похоже в Европа.

…И ей го във влака,
мутра навирил,
пътува глупака
сос мудрия Кирил,
което станало после причина
за скорбная на оний последний кончина
во лето
869-о,
ибо и Кирил, макар Философ,
изполнен с любов
и на муки готов,
сии наши типичности
во град Рим не изтрая
инфарктно-капична ся
и пойде у рая.

(Какво да се прави –
тогавашни нрави)

Но дело словенское паки-пак победило
и не че комисии сии убедило,
а защото, после смертию брата,
Методи
с едного бюрократа
бил принуден да води
спор писмен за разни римски разходи
и тъй като писаше по словенски чловека,
полека-лека
до конца века
собра се книжница (т.е. библиотека),
сначале убога
и даже скромна,
сетне, слава на Бога,
хилядотомна,
тъй че фонда книжовен
составила она
за разцвета духовен
при цар Симеона,
който яко по качество, тако по количество
надмогнал над немското католичество,
така че не смогла римская ерес
вече бясно да тъпче, подобно на нерез,
на смердяща коза и на щръклява крава
писмото словенско и словенската слава.
И нека за туй се, четецо, воздава
Господу слава, Всевишнему слава!

И тука конеца е на житието,
което не е официално прието,
но ази, раб Божи, го писох на псалтиря
не земна слава со него да диря,
а защото ся всякой гневи, като гледа
колко пречки ся сторят пред всяка победа.

– Грях, грях е! – но ще му ся на человека
това да не трае от века до века.

Posted in Вечните за мене неща, Книги, Мила родна картинка, Моите пристрастия, Парадигматични текстове, Препечатки, Хумор | Tagged ,

Обучението по български език в Нов български университет (НБУ)


Една “случайна” моя хрумка след третия ми семестър като хоноруван преподавател в НБУ (пролетния семестър на учебната 1992/93 година) доведе до днешната двугодишна общообразователна програма по български език в НБУ, с която той стана уникално висше училище в Република България. “Общообразователен” в словесния регистър на НБУ означава ‘който се отнася до всички студенти от всички програми; който е предназначен за всички студенти от всички програми’ и принадлежи към това, което в англоезичните университети наричат core curriculum.

Разбира се, ако не бяха настойчивостта, упоритостта и дори натискът от страна на проф. Богдан Богданов (в качеството му на висш мениджър на НБУ) – както и неговите ценни съвети като водещия класически филолог на България, тази програма едва ли би се осъществила в този си вариант, в който я виждаме сега в електронния каталог на НБУ за академичната 2015/16 г. Автентичната идея на проф. Богданов беше и продължава да бъде, че всички студенти, които излизат с бакалавърска образователна степен трябва да бъдат родноезиково, чуждоезиково и текстообработващо грамотни. Фактът, че и някои държавни университети в България формално (не зная дали и съдържателно) последваха примера ни, е красноречив сам по себе си, въпреки че често „забравят“ да съобщят, че пръв НБУ въведе и такъв тип обучение (освен кредитната система).

Малко история. В края на пролетния семестър на учебната 1992/93 година ми се обадиха от НБУ и ми предложиха да си помисля за още курсове, които бих могъл да предложа на университета. До този момент с проф. Мария Попова деляхме един общ въвеждащ курс в областта на семиотиката. Взех няколко формуляра, попълних ги и остана един празен. Беше ми жал да го изхвърлям. Тогава си помислих, че може би някой студент в НБУ ще пожелае да повиши степента на езиковата си култура, а езиковата култура, от друга страна, е моята основна специалност: дисертацията ми „Норми и масмедии“, както и всичките конкурси, през които бях минавал дотогава в Института за български език при БАН, бяха свързани именно с тази приложна лингвистична дисциплина. Сложих формуляра на пишещата си машина и написах “Практикум по езикова култура, 30 ч., 2 кредита”. Написах и програмата на курса. Занесох формулярите в офиса, предадох ги и веднага забравих за тях.

За моя най-голяма изненада в средата на септември 1993 г. ми се обади проф. Мария Попова, тогавашен декан на първия факултет на университета – Свободен, и ми съобщи, че има 140 студенти, записани за курса по езикова култура, че са разпределени в пет групи и че от първи октомври трябва да започна да ги обучавам. Студентите бяха от тогавашната програма “Право”. По-късно разбрах кои са “виновниците” за тези първи 140 студенти: професорите Богдан Богданов, Мария Попова и Александър Джеров, моят колега Иван Касабов и Георги Текев. Първите двама професори заедно с Георги Текев решили, че курсът е подходящ за общообразователен. Проф. Мария Попова и проф. Иван Касабов обърнали внимание на проф. Ал. Джеров, че няма нищо по-лошо от неграмотен в езиково отношение юрист. Проф. Ал. Джеров се съгласил с тях и попитал какво може да се направи по въпроса. Те му посочили моя курс и проф. Джеров изпратил всички налични кандидат-юристи да го запишат. Часовете на всичките пет групи бяха разположени в събота и аз от сутрин до вечер си пребивавах в „стъкленото училище“ над хотел “Хемус”. От едната ми страна преподаваше Конституционно право Снежана Ботушарова, от другата – вече покойният за съжаление Бойчо Кокинов водеше аналогичен на моя курс, но по компютърни умения.

Предизвикателството пред мене беше огромно. Трябваше да преподавам езикова култура на нефилолози. Единственият ми образец как се преподава езикова култура беше двусеместриалният курс по езикова култура в програмата на българска филология на Софийския университет, но този модел в случая се оказваше неприложим, защото щях да обучавам нефилолози, а и курсът беше по-скоро по практическа граматика. Първото нещо, за което си дадох сметка, е че не мога да използвам в обучението лингвистичния регистър просто защото хората учеха право. Този проблем ме уплаши по-малко, защото вече имах тренинг от националното радио как се говори по езикови проблеми, без да се налага да употребявам екзотично звучащи лингвистични и филологически термини. По-съществен беше вторият проблем: какво е езикова култура и как да убедя студентите си, че това обучение ще е полезно за тяхната бъдеща професионална  дейност?

Първите часове със студентите по право на НБУ ми подсказаха какво трябва да правя: оказа се, че те имат сериозни проблеми с правописа, пунктуацията, със значението на някои общокултурни думи и изрази, с някои особености в българската граматика. Трийсетте часа май започнаха да се оказват недостатъчни…

На свой ред студентите започнаха да задават въпроси от рода на следните: какво значение има, че грешим в правописа и пунктуацията, щом се разбира за какво става дума. Бяха се хванали като удавници за сламка за нещо, което бях имал „неблагоразумието“ да им кажа в часовете си: че най-важното в езиковата комуникация е разбирането и че за неграматичност може да се говори само тогава, когато изказването или текстът станат неразбираеми, т.е. когато неспазването на езиковите норми започва да разрушава смисъла на казаното. Всеки професионалист знае, че това е възможно да се случи в много редки случаи. С други думи, трябваше да им обясня за какво са езиковите норми и какво от това, че ще започнат да се изразяват по-грамотно. И тук щастливата случайност много ми помогна: те бяха студенти по право и следователно се занимаваха с правни норми. Така че аз на свой ред ги попитах защо трябва да спазваме правните норми и защо има санкции за хората, които не ги спазват? Те ми отвърнаха, че ако нарушим някой закон, плащаме глоба, плащаме обезщетение или отиваме в затвора. А какво става, като (sic!) нарушим някоя от езиковите норми? (Този дебат – или, както се е казвало по времето на Тодор Г. Влайков[1], тези препирни – придобива(т) особено звучене, когато периодично и със съвсем популистки цели съвсем сериозно започва да се говори за създаване на Закон за защита на българския език, в който ще се включат и административни санкции за нарушаването му). В този въпрос обаче ме порази  предпоставеността на възможността да се сгреши. Отговорът, който ги удовлетвори, беше, че спазването на езиковите норми е социално престижно. Доброто говорене и писане е белег за висок социален произход “в цивилизования свят, част от който се стремим да станем и ние”. Човек може да се нахрани и без да спазва правилата за поведение на масата, но в обществото е по-добре да ги спазва, защото хората гледат с по-добро око на него. Така е и с изразяването – обяснявах аз, илюстрирайки по този начин идеята на John R. Searle за конститутивните и регулативните правила в езика[2], без изрично да използвам тези наименования. Засегнах суетата им и това се оказа печелившият ход: много пъти съм имал случай да се уверя, че българинът е повече суетен, отколкото алчен.

Дойде време да мисля и за изпита. Професор Енчо Герганов година по-рано в качеството си на тогавашен заместник-министър на образованието вече ме бе “зарибил” за каузата на теста, като ми беше дал образци на SAT. Първият тест по езикова култура в Нов български университет беше несръчно подражание на SAT: бях съчинил 120 (!) задачи с множествен избор, които трябваше да бъдат решени в продължение на три часа. Тогава си мислех, че ако един бъдещ висшист не знае значението на изрази като ахилесова пета, дамоклев меч, крокодилски сълзи, той за нищо не става. Ето защо в този първи тест една немалка част от него беше посветена именно на тези изрази. По-късно изобщо се отказах да проверявам тези знания, защото целта ми беше да проверявам умения за боравене с родния език. Така изглеждаше началото…

Още през следващата учебна година се отказах от гигантския тест и реших да сведа задачите до шейсет на брой. Реших да въведа и втори компонент в изпита – съчинение (есе), давайки си ясно сметка, че тестът измерва езиковата компетентност, а съчинението (есето) – езиковата изява на студента. С “езикова изява” реших да преведа на български това, което Noam Chomsky нарича performance[3].  Дадох си сметка, че езиковата култура има два страни: езикова компетенетност и езикова изява. Малко по-късно замених езиковата компетентност с “комуникативна компетентност”, елемент от която е и езиковата компетентност, наред със социолингвистичната и стратегийната компетентност, и нещата си дойдоха съвсем на мястото. Появиха се и други преподаватели. С една дума – нещата потръгнаха.

И тогава се появи Александър Кьосев…

Той инициира две стратегически промени в обучението по езикова култура. На първо място, обоснова пред ръководството на университета нуждата от отделно обучение по съставяне на авторски аргументативен текст и създаде курса “Писане на есе”. Формира отделна комисия, която да проверява езиковата изява на студентите, съставена от специалисти в областта на литературознанието. На второ място, създаде възможността студентите, които се чувстват достатъчно подготвени, да се явяват направо на общообразователни изпити, без да се обучават в курсовете. Двата курса  – “Практикум по езикова култура” и “Писане на есе” – станаха некредитни и избираеми, а кредитите се получаваха от взетите изпити. През този период това доведе до положението да имаме около 70% скъсани и на двата изпита: студентите се явяваха на изпит, без да имат ни най-малката представа в какво се състои той…

Третата много важна промяна, която засегна най-вече изпитването по български език (езикова култура и есе), беше появата на Бойка Бъчварова като сътрудник в Центъра за оценяване на Нов български университет. Дотогава Центърът за оценяване слабо се интересуваше от това какво се случва с изпита по езикова култура. Аз сам си съставях тестовете, сам си ги и размножавах (да са живи и здрави колегите от тогавашния Учебен отдел на НБУ, които любезно ми предоставяха ксерокса си), сам организирах проверяването им. Появи се човек (Бойка Бъчварова), който специално да се занимава с изпитните материали, да следи за тяхната надеждност и за спазването на изпитната процедура. Бойка Бъчварова започна да създава и изпитна банка, започна да привлича различни колеги, които да изготвят изпитни материали по зададени първоначално параметри, както и да правят експертиза на изготвените вече материали. Бойка Бъчварова инициира и разгласяването всред студентите но това какво представлява в частност изпитът по езикова култура, какви са изискванията, как се оценяват изпитните работи и други полезни за студентите сведения. Седемдесетте процента “скъсани” постепенно намаляваха: тези от студентите, които се интересуваха, знаеха какво се иска от тях на изпита и се опитваха да го изпълнят.

По същото време се оформи и тогавашният облик на изпита по езикова култура: диктовка и текст с дупки за попълване на изпуснати в текста думи – т. нар. cloze test. Какво наложи тази промяна?

Вече си бяхме дали сметка, че тестът с множествен избор не може да обхване всички аспекти на правописната и пунктуационната грамотност, защото проверката се извършваше най-много на изреченско равнище. Освен това ни липсваше подходяща изпитна процедура, която да измерва уменията за подбор на думи в текст. Същевременно си давахме сметка, че на студентите в Нов български университет им предстои работа с много непознати текстове и че изпитът по езикова култура трябва на първо място да проверява уменията на студентите да работят с непознат текст. Не на последно място трябва да посоча и факта, че в кандидатстудентския Тест за общообразователна подготовка на Нов български университет (ТОП) съществуват два раздела по български език (“български език” и “семантика”), които представляват тест с множествен избор. Ето защо тогавашният екип по езикова култура (в състав: Борислав Георгиев, Бойка Бъчварова, Албена Руневска, Даниела Дечева и Сабина Павлова) реши, че няма смисъл да повтаря това, което вече се прави чрез ТОП, и че трябва да бъде създадена нова изпитна процедура, която да проверява комуникативните умения на български език на вече приетите студенти. Освен това ни се искаше да се работи с текст, а не с отделни изречения и думи – всеки нормален човек чете текстове, а не изолирани изречения или списъци с думи.

Ето защо решихме да възродим добрата стара диктовка, която световната методика на езиковото обучение преди години беше отхвърлила, но която лека-полека същата тази методика започна отново да признава. Решихме, че няма да диктуваме вътреизреченските препинателни знаци и че при диктуването ще се водим от нормалния изговор на думите, а не от техния правопис. Решихме също така да не произнасяме никъде пълните членни форми и да оставим студентите сами да решат къде е необходимо да се употребява пълна или кратка членна форма. Формално погледнато, диктовката проверява правописните и пунктуационните умения, но по същество се оказа, че диктовката проверява също така и това  как се разбира един непознат текст (дали ще напишеш Запад или запад например, зависи от това как ще разбереш текста, който ти се диктува). Студентите за първи път чуха, че съществува синонимия между някои вътрешноизреченски препинателни знаци и че чрез различни препинателни знаци могат да изразяват различни неща.

Диктовката разкри пред нас и неподозиран източник на грешки, който до този момент не беше описан никъде – погрешната паронимизация. Какъв е нейният механизъм? Най-често е следният: чуваш непозната дума за себе си дума, не я знаеш, не можеш да я разбереш и я отъждествяваш с най-близката си дума, която има подобно звучене, без да си даваш сметка нито за контекста, нито за значението на думата, нито за смисъла, който се поражда. В по-лошия случай – написваш несъществуваща дума, както постъпи например една самообявила се „топ“ българска журналистика с афинитет към домашните пантофи, чувайки (вероятно) за първи път термина „палимпест” и в репортаж за посещението на държавния глава във Ватикана написа, че Георги Първанов е видял – ни повече, ни по-малко – Ватиканския ПСЕДЕМПСЕСТ…

Един студент на изпит по езикова култура, явно чувайки за първи път думата „сърп”, я паронимизира като „сърф” и така от неговия текст излезе, че най-голямото нещастие, което можело да сполети средновековния западноевропейски селянин, е да си загуби сърфа, защото в случай, че го загуби, глад чакал него и неговото семейство…

Друг студент, не разбирайки и не идентифицирайки думата „вахта”, беше написал, че ако капитанът надушел, че морякът на ЯХТА (вм. на „вахта”) е ял чесън, пребивал го от бой.

От дългогодишните ми работа със случаи на паронимия – най-вече в студентските изпитни работи, но така също и в журналистически текстове се оформиха следните няколко твърдения за това явление:

  1. Паронимията не е системно-структурно явление, а е ситуационно и поради това е непредвидима; с други думи – никой не може да „изчисли” кои думи точно е възможно да бъдат паронимизирани. В този смисъл е напълно безсмислено да се съставят например паронимни речници.
  2. Все пак думи с по-малка честота на употреба в текст, принадлежащ към определен регистър и стил, е по-вероятно да бъдат подложени на паронимизация.
  3. Процесът на паронимизация е идентичен като механизъм с процеса на метафоризация: за да разберем непознатото, го пренасяме в „кожата” на нещо познато – в случая като звучене (най-често) и като графичен облик (по-рядко), без обаче да се замисляме за смисъла, и в това се състои основната разлика с метафоризацията.
  4. Паронимизацията е резултат от сблъсъка на две картини за света: тази на текста, и тази на възприемащия и разбиращия го. В този смисъл изследването на паронимията има твърде общо с нещото, което назоваваме „обща култура” – едно твърде оспорвано напоследък понятие не само у нас и но и по цял свят.

 

Последният аспект на явлението ми се струва най-интересен (а и най-неизследван) и затова моето намерение е тук да му обърна основно внимание.

Нека да анализираме случая, в който думата „сърп” е заменена от думата „сърф”. Тази замяна се получи по време на диктовка. Тези, на които се диктува текстът, са студенти, произлизащи предимно от градовете, които в живота си не са виждали сърп, които не знаят, че да 1989 г. сърпът (наред с чука) беше основен идеологически символ. За сметка на това, изглежда, те гледат най-малкото доста филми за сърфисти или самите те практикуват сърфиране. Думи като „сърф”, „сърфиране” са им в активния речник, защото сърфът е една от емблемите на съвременния стил на живот (lifestyle – както някои предпочитат да се изразяват), докато думата „сърп” – ако въобще я знаят – е в най-дълбокия пасивен речников фонд и принадлежи към земеделския стил на живот. Когато обсъждахме с тях тази грешка, много от тях направо признаха, че за първи път чуват думата „сърп”, че не знаят дори как изглежда и за какво се използва. И тъй като не им повярвах, в друга студентска група показах рисунка на сърп и попитах какво е това. Само един-двама от близо двайсетина души без замисляне отговориха, че това е сърп, който се използва за еди-какво си и т.н.

И така – по време на диктовка студентите чуват нещо, което им звучи като „сърф”, и без да отчитат контекста и да осъзнаят, че сърфът и средновековният западноевропейски селянин едва ли могат да имат нещо общо, написват думата „сърф”.

Стандартните присъди за случаи като този са: „ниска езикова и обща култура”; „Ама как така могат да не знаят какво е „сърп“?!?” и пр.

Донякъде съм съгласен с тези „присъди”, но не по причина, че студентите не знаят какво е сърп, а заради това, че въобще не отчитат контекста, в който е употребена дадена дума, че мнозина от тях се затрудняват да осмислят дори едно по-дълго изречение, да не говорим за цялостен текст. Ако ме бяха прекъснали по време на диктовката с молба да произнеса по-ясно думата, щях да го направя. Но моята когнитивна основа въобще не ми подсказа, че може да има проблем с думата „сърп”.

По-късно по чисто организационни причини диктовката беше заменена с текст, в който се съдържат само препинателни знаци за край на изречение и текст с избор между две или повече възможности за избор на правилен графичен облик на думи/изрази в текста. Целта на задачата по пунктуация беше студентите само да поставят препинателните знаци, оформящи вътреизреченската пунктуация. Ако обучението по пунктуация например тясно се свърже с пораждащия се смисъл от едно или друго пунктуационно оформяне на изреченията, моят опит сочи, че нещата биха отишли в положителна посока. Ще цитирам няколко истински случая, станали по време на решаване на изпитни задачи по пунктуация.

В изречението

Космическата сонда е в състояние да изпраща терабайти информация до Земята

едно от изпитваните лица беше постъпило така:

Космическата сонда е в състояние да изпраща терабайти, информация до Земята

тоест беше поставило запетая между „терабайти” и „информация”. В случая става ясно, че това лице не познава значението на думата „терабайт”, придавайки по графичен път на двете думи статут на контекстови синоними. Когато го попитах дали ще постави запетая и в изрази като „литри вода”, „килограм домати“ отговорът – както и очаквах – беше отрицателен.

Вторият случай, който искам да цитирам, показва нагледно как неумелото боравене с вътреизреченската пунктуация може да доведе до твърдения, пораждащи било смях, било сълзи:

Към договора вече са се присъединили Великобритания, Ирландия, скандинавските страни (Полша, Унгария и Чехия) и… 

Че изречението е съставено лошо – съставено е лошо: не е коректно при изброяване на конкретни държави по средата да направиш обобщаваща перифраза („скандинавските страни”) и след това отново да продължиш с конкретните наименования (текстът е вестникарски и вероятно за да се спести място, се е прибягнало до подобна брахилогична стратегия). От скобите след „скандинавските страни” обаче излиза, че Полша, Унгария и Чехия са именно тези скандинавски страни. На студента, оформил пунктуационно по този начин това изречение, му казах, че е прекроил картата на Европа така, както Наполеон и Хитлер, взети заедно, не са и сънували…

Примерите са многобройни и те пряко свидетелстват, че в немалко случаи пунктуацията може пряко да влияе и влияе върху смисъла на написаното. От това следва, че връзката между пораждащия се смисъл и употребените препинателни знаци е много по-органична, отколкото обикновено се смята.

Голяма находка беше също така и текстът, в който има изпуснати думи и която студентът трябва да познае, като се ориентира по контекста (т. нар. “cloze-процедура”), защото трябва да се има предвид целият езиков и неезиков контекст (пунктуацията), за да се “уцели” каква дума да се сложи на съответното празно място. Оказа се всъщност, че няма по-подходяща процедура да се измери умението да се чете с разбиране непознат текст, защото при решаването на този тип тест се изисква прилагането на различни езикови умения: от пунктуационните, през правописните и граматичните, до чисто речниковите – да се намери най-подходящият синоним.

Разбира се, получаваха се и куриози: една студентка например написа името “Умберто Еко” на такава позиция в текста, от която излизаше, че същият този Умберто Еко е оплождал европейките в продължение на няколко века…В друг текст трябваше да се отгатне фразеологизмът “на дърво без корен не се качвам”, като пропуснатата дума беше “корен”. Получихме варианти от вида на следните: “на дърво без чукане не се качвам”; “на дърво без патерици не се качвам”. Разбира се, мнозина бяха се сетили, че става въпрос за дърво “без корен”.

В „текстовете с дупки“ наблюдавах и друг много интересен случай, който условно можем да назовем „паронимия”: един устойчив израз да се замени с друг, близко звучащ – като съдържание обаче. В един от тези текстове трябваше „да се познае“, че един хирург след период от десет години е излязъл не в отпуска, а в пенсия. Историята е следната: на момиченце се трансплантира донорско сърце, но десет години по-късно се налага да се реактивира собственото ѝ сърце. В болницата отказват да извършат подобна операция, но родителите се свързват с хирурга от преди десет години, който вече бил излязъл в пенсия (sic!), той се съгласява да води операцията, която преминава успешно.

Студентите винаги се учудват как „да познаят” дали хирургът е излязъл в отпуска или в пенсия. И аз просто им казвам внимателно да четат текста. Най-напред да обърнат внимание на наречието „вече”. След това да обърнат внимание, че повторната операция се налага десет (!) години след първата. И трето – ако хирургът не беше пенсионер, не родителите, а управата на болницата щеше да му се обади, да му прекрати отпуската или просто щеше да изчакат отпуската му да свърши. Именно тук се вижда най-добре сблъсъкът между две различни картини на света: в нашата си медицинска действителност приемаме за нещо нормално пациентът или близките му да се обаждат на лекаря за щяло и нещяло, докато във Великобритания  – където се развива действието – изглежда, това не е прието. Затова авторът на материала отбелязва (като нещо необичайно), че именно родителите се свързват с пенсионирания хирург, което би било оправдано само в случаи като този. Студентите обаче четат текста, съотнасяйки го с българската, а не с британската действителност.

И още нещо – на студентите им е по-обичаен изразът „излизам в отпуска”, а не „излизам в пенсия”. Все още им е доста трудно да бъдат емпатични по отношение на по-възрастните както в действията си, така и в изразяването си.

Според мен, висш пилотаж в езиковата култура е как да обясниш с думи не непознат човек как да стигне до непознато за него място, защото стопроцентово трябва да отчиташ контекста и знанията на непознатия, които до началото на разговора са неизвестни. Тоест, трябва да извлечеш максимална информация за минимално време от него, за да го ориентираш правилно и разбираемо за него. Това означава да бъдеш в случая напълно емпатичен по отношение на събеседника си, ако наистина искаш да му помогнеш.

И така, основен се оказва проблемът с контекста и най-вече – липсата и на най-бледата идея, че той трябва да се отчита. Второ, проблем се оказва извличането на полезна информация от текста.

Ерих Ауебрах в уводната студия на „Мимезис” пише, че съществуват два начина за разказване: като в „Одисея” и като в Стария завет. Омировият начин за разказване, обобщено казано, изисква всичко да е на повърхността, да няма подтекст, скрити смисли. Старозаветният начин за разказване предполага точно обратното. Съвременните текстове по-скоро се строят въз основа на Старозаветния начин за разказване, а не въз основа на Омировия. Именно това прави извличането на информация доста трудно в наши дни. Изключение може би правят учебниците, но и те разчитат на вече усвоената информация за нещата, тоест – на фоновото знание.

Роман Якобсон пише в „Лингвистика и поетика”, че отправителят и получателят трябва да разположат посланието в един и същи контекст, за да бъде то съответстващо разбрано. Точно това на умеят да правят изпитваните лица в анализираните от мене случаи. Текстът препраща към една действителност, а студентите го разполагат в друга.

И тук опираме да въпросите за езиковата и общата култура. Легитимността на второто понятие все повече се оспорва и у нас, и по света, както и самото наименование. Дори да приемем понятието „обща култура” за валидно – макар че всъщност става въпрос за различни по обем и по съдържание фонови знания за света, в който живеем, ясно е, че „общата култура” на различните поколения е различна.

Мнозина са на мнение, че литературното, историческото, географското и пр. обучение ще допринесе за обогатяването на общата култура. За съжаление, българската литература се оказва най-малко подходяща да бъде допирната точка между „общите култури” на различните поколения. Това е така, защото българската литература препраща към действителности, които или вече не съществуват, или са толкова далечни и дори чужди на днешните ученици, че те просто отказват да ги приемат, камо ли да ги разберат. Същевременно, у учениците след осми клас в часовете по български и литература се развиват умения преди всичко да си служат с литературоведския дискурс и те практически се чувстват безпомощни да извличат информация и да боравят с други дискурси, в чиято основа са залегнали други регистри и други стилове на българския език. Още повече, че върху българските литературни дискурси съществува огромно количество „критическа литература”, която (не)охотно е препоръчвана от учителите и която – повече или по-малко – учениците четат. По този начин закърняват и малкото интерпретативни способности, които учениците са формирали във всекидневния си живот.

Езиковата култура се наложи като наименование в България[4], но все още се свързва в общественото съзнание предимно със спазването на правилото за пълната и кратката членна форма в мъжки род, единствено число[5]; с правописа, с правоговора и с пунктуацията. Не че тези аспекти на езиковата култура са маловажни, но според мен въпросите на езиковата култура днес опират преди всичко до въпроса как се борави с информацията, която искаме да предадем или която получаваме. Ориентацията в контекста и неговото отчитане, в който една информация е пусната в употреба, се оказва най-големият проблем за съвременния (млад) човек.

Ще дам няколко примера.

На мой въпрос „В какъв контекст годината на раждането и годината на смъртта на даден човек НЕ СЕ заграждат в скоби” обикновено се получава неловко мълчание. Всички, разбира се, знаят отговора, но не смеят да го изрекат, защото мислят, че нямам предвид надгробните паметници и некролозите (невинаги), а аз точно това имам предвид. Според студентите ми това е сфера, в която не е необходимо да бъдеш обучаван, за да действаш успешно.

Друг пример: в текст, разказващ за папа Йоан Павел Втори, се казва, че той е въвел в управлението на католическата Църква „форми на консултативна демокрация”. След като съм попитал студентите дали има в текста неясни думи и изрази, ги питам какво означава изразът „консултативна демокрация”. Рядко, за да не кажа никога, някой уцелва правилния отговор.

Когато не се отчита контекстът, когато не се отчита в даден контекст какъв смисъл могат да породят употребена дума или израз, тогава всички стават уязвими за най-опасното явление в езиковата употреба – езиковата манипулация. Когато в случая с консултативната демокрация обясня, че до 1989 г. ние също сме живели в уродлива форма на консултативна демокрация и че консултативната демокрация е удобно прикритие за един или друг авторитарен режим, тогава някои от тях проумяват, че е важно да се знае точното значение на терминологично употребените думи и изрази.

През академичната 2015/16 година предстои да се преодолее следващият етап от общообразователните умения на студентите за различни употреби на българския език. Сериозно внимание се обръща и на публичното говорене, като студентите ще правят и публични презентации пред колегите и преподавателите си, използвайки и мултимедия. Студентите ще бъдат записвани с видео камера и след това техните изяви детайлно ще бъдат обсъждани от всички в час. Т. нар. „презентация“ вече измести класическата форма на научния доклад, по време на който докладващият е забил поглед в купчината листа пред себе си и чете на скоропоговорка написаното. Колко от прочетено стига до аудиторията, е отделен въпрос.

Благодарение на новия програмен консултант на общообразователните курсове за умения по български език, ас. Георги Цонев, студентите ще упражняват и уменията си по междусемиотичен превод: словесно да описват графики и таблици, както и да оформят в графики и таблици данни, представени по словесен път. Известно е, че именно тук според международните изследвания българите претърпяват най-много комуникационни сривове.

 

[1] Вж. Тодор Г. Влайков. Депутатът Делчо Жабуров. София: Аб Издателско ателие, 2004 г.

[2] John R. Searle. ‘What Is a Speech Act?’, in M. Black (ed.) Philosophy in America, Allen & Unwin and Cornell University Press, 1965, pp. 221-39.

[3] Noam Chomsky. Aspects of the theory of syntax. Cambridge, Mass.: The MIT Press, 1965.

[4] В други лингвистични традиции тя се нарича „езикова компетентност”, „комуникативна компетентност”

[5] Мнозина продължават и до днес да твърдят, че това е най-важният критерий, по който преценяват езиковата култура или грамотността на даден човек.

Posted in Моите пристрастия, Учебни програми, Хроника, български език, езикова култура, образование | Tagged ,

Бойко Пенчев: „Робинзон и Балканджи Йово – герои на нашето време“


Големият лингвист и когнитивист Джордж Лейкъф започва една от книгите си със следния пример. Ако застанете в една стая с 20 души и им кажете „Не мислете за слон. В никакъв случай не мислете за слон“, всеки един от тях в близките няколко минути ще мисли именно за слон. Причината, казва Лейкъф е, че заедно с думата „слон“ върви една невидима когнитивна рамка и не можем просто до отречем думата, защото рамката остава. Само глупав политик ще се изтъпани и ще каже „Аз се боря с корупцията“, защото думата „корупция“ задейства в публиката рамка, където ще бъде напъхан и самият той.

Цялата комедия с новите учебни планове по литература

е образцов пример за теорията на Лейкъф. Публичните дискусии така и не излязоха от рамката, наложена от медийните изстъпления, докарали оставката на Тодор Танев. Историята на псевдо-дебата може да се резюмира с три заглавия. Започна се с „Робинзон замества „История славянобългарска“ в 6 клас“ (в.“Труд“ от 23.01.2016 г.), мина се през „Паисий остава в учебниците, местят го в 9-и клас“ („ПИК“ от 25.01.2016 г., за да се стигне до финалното „История славянобългарска ще се учи 4 години, „Робинзон Крузо“ отпада“ („Дневник“, 16.03.2016 г.).

Първото заглавие е лъжа, защото никой не е възнамерявал да маха Паисий, още по-малко пък заради Робинзон. Следващите заглавия показват как действията на министерството на образованието и науката (МОН) по програмите се оказват подчинени на целта да се неутрализира лъжата. Само дето се остава в рамката, зададена от нея. Как иначе да си обясним отпадането на „Робинзон Крузо“, след като такова искане никога не е имало в обсъжданията с представители на учителската общност, граждани и журналисти? Единствената вина на горкия Робинзон е, че се е появил във вестникарските заглавия като конкурент на Паисий. (Всъщност откъсът от романа на Дефо е вероятно най-безспорният, абсолютно централен текст от програмата за 6-и клас, но за да се разбере това, първо трябва някой да попита каква всъщност е целта на тази програма, в която са събрани „Робинзон“, „Братчетата на Гаврош“ и „Малкият принц“). Това, което МОН прави, е да повтаря пред медиите: „Не мислете, че липсва патриотизъм в програмите!“ Не мислете за слон.

Същото желание да бъдат омилостивени генераторите на патриотично остървение се забелязва и в обещанието на МОН, че „Фолклорната песен „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ ще се изучава по история в 6 клас“.

За робството и Паисий се изприказва достатъчно, но

по отношение на „Балканджи Йово“ не е зле да се кажат някои неща,
които може би широката публика не знае

Първо, „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ е текст, написан от Пенчо Славейков. Публикуван е посмъртно през 1917 г. в „Книга на песните“ – сборник с 226 народни песни, подбрани, а някои от тях и редактирани от Славейков.

Още в „Книга на песните“ редакторът д-р Кръстев чинно е посочил първоизточника на Славейков. Това е песента, публикувана под №199 в сборника на Стефан Веркович „Народни песни на македонските българи“ от 1860 г. Славейков е направил действието по-сбито, освен това е променил името на героя – във фолклорния първообразец, записан уж „в Просеник, Серско“, героят не се казва Балканджи Йово, а Никола. Без Пенчо Славейков името „Балканджи Йово“ нямаше да съществува, нито щяха да са мислими съчетания от типа „брани вярата си като Балканджи Йово“ или „по балканджийововски“.

Интересното, че всъщност никъде другаде освен в сборника на Веркович не е публикуван вариант на тази песен. Което прави нещата съмнителни. Обикновено народните песни съществуват в различни варианти и когато фолклористите през 19 в. започват да ги записват, се появява въпросът кой е „най-хубавият“ или „най-автентичният“ измежду тях. В случая с песента за Никола, който не дава хубава Яна на турска вяра, подобен въпрос не възниква, защото други варианти така и не се появяват. Големият фолклорист Кузман Шапкарев например почти по същото време събира материал по същите тези македонски земи и публикува над хиляда народни песни с всевъзможни сюжети в своя „Сборник от български народни умотворения“ от 1891 г. – но при него песента за Яна и Никола, т.е. бъдещият „Балканджи Йово“ я няма. Няма да я открием и във внушителния „Трем на българската народна историческа епика“ – солидно издание от 1939 г. под редакцията на Божан Ангелов и Христо Вакарелски. А по онова време националната идеология се прокарва с размах и ресурси от страна на държавата, на които и Божидар Димитров би завидял. Не е като да е била тогава България завладяна от соросоиди.

Та, с една дума до 1944 г. българските фолклористи сякаш не знаят за съществуването на народна песен, в която вярата се отстоява с цената на отсечени крайници и извадени очи.

Нещата обаче драматично се променят след Девети септември

когато новата власт започва системно да налага образа на „борческия народ“, чийто „боен авангард“ в новото време е Комунистическата партия. Оттук започва и възходът на „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“. Първото публикуване на Славейковата редакция на песента е направено от Генчо Керемедчиев, който през 1948 г. съставя сборника „Български народни песни. Лирика и епос“. Именно там за първи път текстът на Славейков стои редом с народни песни. Е, съставителят е бил достатъчно честен, за да напише отдолу, че текстът е от „Книга на песните“ на Пенчо Славейков. Подобни угризения не са имали Иван Бурин и Димитър Осинин, които през 1953 г. издават сборника „Горо ле, майко хайдушка. Народни песни“. Именно тук за първи път авторството на Славейков е изтрито, а „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ – произведена в „автентична“ народна песен. Като такава тя става изключително популярна и започва да се възприема като символ, като икономично и въздействащо изображение в миниатюр на цялото робство с народните теглила и героизъм.

Същият Иван Бурин, който е направил текста на Славейков „народен“, в дискусията за свободния стих от началото на 60-те пише статия със заглавие „Не даваме хубава Яна на турска вяра“, в която със свещен комунистически гняв бичува младите поети, осмелили се да пишат в свободен стих без разрешението на Партията. Заслужава си един цитат от този публицистичен шедьовър, заради актуалното му звучене в контекста на днешните дискусии за „българщината“.

„Ще се борим против съвременната гъркомания и съвременните гъркомани, т.е. срещу поклонниците на упадъчното буржоазно изкуство (…) Колко мъки е преживял и колко жертви е дал българският народ, докато се почувства свободен творец под своето небе! Затова ние ще се борим в защита на неговата култура, така, както ни учи песента – по балканджийововски!“.

Разбира се, няма как да говорим за превръщането на текстове със съмнителна автентичност във фундамент на българщината, без да стигнем до „Време разделно“. Окончателното превръщане на „Даваш ли, даваш“ в прастар, „исконен“ текст, съхранил най-драматичните моменти от историята ни по време на „турското робство“ идва с романа на Антон Дончев, появил се през 1964 г., тъкмо когато БКП започва кампания по ре-българизирането на помаците. Във „Време разделно“ в един от ключовите моменти, когато Караибрахим е отправил своя ултиматум към българите – да приемат исляма или да умрат, селските първенци се събират да мислят какво да правят. И докато мислят, пеят „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“. Пеят си през 1668 г. текста на Славейков, публикуван през 1917-а, и окото им не мигва.

Всъщност романът на Антон Дончев е цял компендиум на текстове
със съмнителна автентичност и подчертан патриотично-страдалчески характер

Когато например в хода на романа се появяват жертвите на потурчването от Смолян, техният водач, смолянският поп, разказва какво им се е случило, повтаряйки дума по дума известната приписка на поп Методи Драгинов за потурчването на Чепино. Приписка, години наред броена за окончателното, неоспоримо автентично доказателство за практиката на насилствени потурчвания през 17 в. Само дето през 1984 г. текстологът Илия Тодоров доказа, че текстът на поп Методи Драгинов не е писан през 17-и, а през 19-и век. Впрочем същият Илия Тодоров разобличава като късен фалшификат или мистификация, ако се изразим по-меко, прочутото „Символ-верую на българската комуна“, приписвано на Ботев и откриващо всяко издание на Ботеви произведения по времето на комунизма.

Последният жест по окончателното вписване на „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ в корпуса на автентичния фолклор се извършва през 1965 г., когато излиза последният, 13-и том на монументалната поредица „Българско народно творчество“. Там вече ще намерим и „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“. Но понеже в едно академично издание на фолклор задължително се посочва източникът, откъдето е взета песента, съставителите явно са се видели в чудо и накрая са написали под текста следното: „Санданско; трапезна (Архив ИМ-БАН, 1954 г.).“ Пеят банскалии през 1954-а, посред колективизацията, значи е народна, какво по-автентично от това?!

Всички тези дати и произведения може би са дошли в повече на читателя, но именно те са аргументите в полза на една теза, която само на пръв поглед изглежда скандална. „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ е документ не за „турското робство“, а за манипулативните стратегии на комунистическата пропаганда, моделираща миналото. Именно през периода на тоталитаризма този текст става идентификационен „хит“, сакрален знак, внушаващ определена „истина“ за историята на българите по време на „турското робство“.

А онова, което днес яростно се брани като застрашена „българщина“, не е нищо друго освен образът на българската история, конструиран и наложен по времето на комунизма. И когато днес се говори за „посегателство върху историята“, значи някой се е осмелил да оспори клишетата на Живковата култура.

Оригиналната публикация можете да видите тук.

Posted in Дискусия, История, Книги, Културна дискусия, Мила родна картинка, Моите пристрастия, Препечатки, Скандал, Учебни програми, образование | Tagged ,

Всеки ученик – Софроний Врачански!


Gueorguiev

Рейтинг: 0Весело

  • 84
  • 06:18
  • 19 мар, 2016

Като ще се връщаме към възрожденските традиции от 18-и век, предлагам всеки ученик в училище да се превъплъти в един малък Софроний Врачански и да направи по един ръкописен препис на „История славянобългарска“ и да я изпрати до непознато другарче, дете на български емигранти. По-напредналите с чуждите езици могат да се опитат дори да я преведат на някой от международните езици. Тази дейност същевременно ще бъде и упражнение по краснопис, така че: с един куршум – два заека!
Предлагам също така отчасти да се възроди и традицията, спазвана до 1944 г., като същевременно вместо с „Отче наш“ учебните занятия да започват с „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово?“ Разсъждения от типа защо похитителите на хубавата Яна искат разрешение от брат ѝ да я направят мюсюлманка, вместо направо да си я грабнат, не се разрешават.
Трето: да са забрани със закон „Изворът на белоногата“ от Петко Р. Славейков, където турчинът, смаян от любовта на Гергана към Никола, я пуска и я оставя да бъде християнка, но пък в цялата история накрая се намесват черните езически сили и погубват Гергана, като под тяхно въздействие строителите вграждат сянката ѝ в чешмата. Не е православно – не е!!!
Четвърто: Йордан Йовков съвсем да отпадне: к’ви са тия разкази като „Шибил“, „Индже“, „Песента на колелетата“ и други подобни родоотстъпни творби? Да не говорим пък за „Най-вярната стража“, в който православният Драгота е живо въплъщение на Сатаната и на Антихриста (взети заедно) и може да се направи известен паралел между него и дядо Николай Пловдивски!
Пето. В часовете по сексуално възпитание (ако има такова) задължително да се изучава разказът „Козият рог“ от Николай Хайтов, в който е застъпена и сериозна джендър проблематика, свързана с травестията: така де – Урсула има своята предтеча в Хайтовия разказ (хахахаха!).
В края на обучението от ученика се очаква да има правилно изграден национален мироглед, „силно да люби и мрази“ когото трябва и много-много да не разсъждава защо Царят Освободител нахално наднича в Пленарната зала на българското Народно събрание…

Posted in Бориславови "интелектуализми", Вечните за мене неща, Дискусия, Културна дискусия, Лични, Мила родна картинка, Моите пристрастия, Православие, Скандал, Хумор, образование, ideologies, Personal, sancta simplicitas | Tagged