Единството на българския език в миналото и днес (1978)


Тъй като т. нар. „македонски въпрос“ отново се разгоря след вчерашното изявление на Путин, ето официалното становище на Института за български език при БАН, обнародвано през 1978 г. в сп. „Български език“:

ИБЕ1978

Posted in Препечатки | Tagged ,

Езикът на политиците в навечерието на изборите


Предаването по Bulgaria on Air, 23 март 2017 г.

Posted in Лични, Препечатки

Mythe ou argumentation logique? (Tzvetan Todorov: In Memoriam)


Tzvetan Todorov

По времето на Сократ ораторът имал навика да пита слушателите какъв начин на изразяване или какъв жанр предпочитат: мит, сиреч разказ, или логическа аргументация.  В епохата на книгата това решение не може да се предостави на публиката – за да се появи книгата, този избор трябва да я предхожда, а ние се задоволяваме с това да си представим или пожелаем аудитория, която би реагирала по-скоро по този, а не по онзи начин; а също и с това да се вслушаме в отговора, подсказан или продиктуван от самата тематика. Реших да разкажа една история. Тя стои по-близо до мита, отколкото до аргументацията, но се различава от него в две отношения: първо, защото е действителна (каквато митът е можел, но не е трябвало да бъде) и второ –  защото се интересувам от нея не толкова като историк, а като моралист – настоящето ме интересува повече от миналото. На въпроса как да се отнасям с другия, аз мога да отговоря само като разкажа една поучителна история – това е избраният от мене жанр, сиреч, възможно най-истинската история, където обаче ще се опитам да следя постоянно за смисловото равнище което екзегетите на Библията наричат „тропологично“ или „морално“. И в тази книга ще се редуват (донякъде като в роман) резюмета или кратки обзори; сцени или конкретни анализи с много цитати; паузи, където авторът коментира станалото, и разбира се, чести елипси или пропуски –  та нима всяка история не започва така?

Цветан Тодоров. Из въведението към „Завладяването на Америка. Въпросът за другия“, 1982 г.

Цитат | Posted on by | Tagged | има 1 коментар

За етнофилетизма на Балканите


По повод на етнофилетизма: усетихте ли дълбочината на злокобния проект на Руската империя за балканските народи от 19-и век? Чрез него тя етнически „осъзнава“ християните на Балканския полуостров, след което започва да действа по метода „Разделяй и владей“. За малко да изпусне българите от полезрението си, но Ватрослав Ягич (хърватин и професор в Санкт-Петербургския университет) „открива“ за Русия българския език, както се открива нов химичен елемент… А тъкмо християните на Балканския п-ов през 19-и век горе-долу вече са станали хомогенна общност (може би протообраз на днешния Европейски съюз) и имат пазари от Централна Европа до Мала Азия. Но след тогавашните възродителни процеси – сетете се кой вдъхнови Тодор Живков за възродителния процес в България в края на 20-и век – българинът започва да мрази сърбина, румънеца и гръка, като тази омраза, разбира се, става реципрочна. Логичен завършек на всичко това са Сръбско-българската война от 1885 г. и двете балкански войни. Венец на всичко е придаването на по-особен статут на населението в Македония в края на 19-и и началото на 20-и век, която днес – за радост на руснаците, е разделена на три части.Така на Балканите никога не може да бъдат постигнат траен мир, а и до днес ние спорим на битово равнище „чия е тази песен“ и мусаката гръцка, българска или турска МАНДЖА е…
Целта на Русия винаги е била никога да не се създаде силно  балканско държавно обединение на християните!

Posted in Лични | Tagged , | 2 Коментари

СЛОВО НА Н. Б. ВСЕСВЕТЕЙШЕСТВО ВСЕЛЕНСКИЯ ПАТРИАРХ г. г. ВАРТОЛОМЕЙ ПРИ СЪСЛУЖЕНИЕТО МУ С Н. БЛ. ПАТРИАРХА НА СОФИЯ И ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ г. г. НЕОФИТ


Вартоломей

Блаженейши и Светейши брате и съслужителю на наше смирение, патриарх на София и цяла България господин Неофите,

Ваше Превъзходителство господин Президент на Република България,

Свещенейши и Преосвещени свети братя,

Ваши Превъзходителства, Ваши Почтености и всички благословени братя и чеда, православни християни на България,

Изреченото чрез Ангели слово излезе вярно“ (Евр. 2:2)

Повтаряйки тези думи на свети апостол Павел, чувстваме особена радост и вълнение, че се намираме в православна България, в която изреченото преди векове чрез ангели, т. е. чрез изпратените от Цариградската църква свети равноапостоли Кирил и Методий слово на непорочната ни православна вяра не само даде плод и се потвърди от онези, които го бяха чули, но и се свидетелства в живота чрез извършването на тайнството на Църквата и доднес, а сме убедени – и във вечни векове.

И така, от дълбочината на сърцето си отправяме славословие към всеблагия Господ, задето удостоява наше смирение, Вселенския патриарх, сиреч родоначалника на разпространението на православната вяра в България, да се намираме днес в тази благословена страна и да виждаме „изреченото“ от пратениците  на тогавашния наш предшественик православно слово „увенчано със слава и чест“ (Евр. 2:7), независимо от междувременно появилите се трагични обстоятелства, случили се заради прекъсването на общението, т. е. известната схизма, и засвидетелствани православно чрез премахването й „изсред Църквата“ преди седемдесет години след дълга предварителна подготовка и при посредничеството и на сестра православна църква. Тази честваната годишнина отвори нова страница в отношенията на двете ни църкви: Вселенската патриаршия и нейната първородна дъщеря – Българската църква. И не само това, но този особен момент на схизмата допринесе за утвърждаването на православното учение, т. е. да се осъди чрез съборен акт в Светия Дух наложилият се някога в Православната църква „смъртоносен“ етнофилетизъм или въобще филетизъм. В нашата Православна църква и вяра „няма юдеин, ни елин, но всички ние сме едно в Иисус Христос“ (срв. Гал. 3:28).

Като идваме от Константинопол, Ваше Блаженство, носим лично на Вас, а и на всеки клирик и на народа на България любовта, ласката, загрижеността, заинтересоваността и преди всичко благословението на Вашата майка, светата Христова велика църква, която запазва сред много и различни трудности предаденото ни от отците богатство на православната ни вяра и полага грижи чрез вселенското си свидетелство, но и чрез мисията си, щото това православно богатство всекидневно да става общо достояние на повече народи по вселената.

Православният български народ е от първите, които са приели вестта за спасението в Христос, и се е покръстил масово при съдействието на Божията благодат, изразена видимо чрез просветената политика на светия цар Борис и на Вселенския патриарх Фотий Велики, като и двамата станали на дело и на теория родоначалници на християнска България.

Оттогава и днес, и винаги Христос спасява и благославя с богати дарове христолюбивата православна България и нейния народ. Тази наблюдение ви носим от Константинопол, който основателно се гордее за този свой спасителен принос към страната и народа ви, но се гордее и че ви е предал истинското православно съзнание, според което Църквата не познава предели и ограничения, но тя „прегръща“ всички, както и нашият Спасител, Който „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4). Затова и тя причислява всички желаещи за свои членове – на едната, свята, вселенска и апостолска Църква от символа на православната вяра.

Блаженейши свети брате,

Етнофилетизмът, осъден съборно от състоялия се в нашата катедра Велик събор пред 1872 г., пося тръни в отношенията на нашите две църкви и на цялото Православие и предизвика издигането за десетилетия на стената на схизмата, която според отците на Църквата представлява най-големият грях. Вселенската патриаршия по време на целия си приблизително двехилядолетен път е поддържала в църковното служение наднационален и надетнически характер, но наистина се е оказала в трудно положение през 19 век, когато установила, че православният народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части, които се бият една срещу друга, дори се стига и до отнемане с насилие на дара на живота, поради което и съзнателно патриаршията на събор отхвърли неудържимия национализъм като враг на единството и на мира на светата ни Православна църква.

Това явление на църковния етнофилетизъм – разпалван за нещастие и в настоящите времена, който е създаване на едно и също място на отделни племенни църкви, които приемат всички едноплеменни и изключват всички другоплеменни, и ръководени само от едноплеменни пастири, беше установено от онзи събор, че не само е противно на учението на Евангелието, „но е и непознато в живота и в свещеното законодателство на Църквата“ (срв. Ἀθ. Ἀγγελοπούλου, ἑτεροδιδασκαλία τοῦ Φυλετισμοῦ. Ἐπίκαιρες ἐπισημάνσεις, Προβληματισμοὶ ἐθνικοὶ καὶ θρησκευτικοὶ ἐπίκαιροι Α΄, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Ἐθνικοῦ καὶ Θρησκευτικοῦ Προβληματισμοῦ – «Καρίπειον Μέλαθρον» 1997, 153-6).

За затвърждаване на тази истина привеждаме свидетелството на един от мъдрите и разумни йерарси на Вселенската патриаршия, блаженопочиналия Сардийски митрополит Максим, който потвърждава с непоклатими доводи, че етнофилетизмът „не само представлява отклонение от здравата любов към народа и държавата, но е и действителна пречка за сътрудничеството на православните църкви в света и е най-големият враг на единството на Източната Православна църква“ (Σάρδεων Μαξίμου, Τὸ Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Θεσσαλονίκη, Ἵδρυμα Πατερικῶν Μελετῶν, β΄ ἔκδ. 1989, σ. 323).

А както е известно, братя, и се признава от всички, Константинополската патриаршия и днес спазва същата линия при упражняването на своето църковно вселенско служение. Независимо от всички промени през вековете – исторически, идеологически, църковни и политически – в географското пространство на източния и на западния свят, на старата „вселена“ („икумена“) и на съвременните етнически държави, тя запазва своя православен вселенски характер. А проявите на този вселенски дух проникват през вековете историята на цялата Православна църква чрез нейния свещен център в Константинопол.

Плод на този вселенски характер е и християнизирането на славяните, преди всичко на вашия български народ – не по прозелитистки, използвачески и асимилаторски начин, но при пълно зачитане на етническото му своеобразие, което беше запечатано и със собствения език на използваната и доднес Кирилска азбука. Тази истина потвърждава и основателят на безбожното политическо движение и пръв ръководител на комунистическото движение в България Георги Димитров, който се гордее на прочутия процес в Лайпциг, че „много преди времето, когато германският император Карл Пети казваше, че на немски си говори само с коня си, и германските благородници и учени хора се срамуваха от майчиния си език и пишеха само на латински, във „варварска“ България Кирил и Методий създадоха и разпространиха старобългарската писменост“ (Γ. Δημητρώφ, «Κι᾿ ὅμως κινεῖται. Ἡ ἀπολογία του στὴ δίκη τῆς Λειψίας», ἐκδ. «Μνήμη», Ἀθῆναι, σελ. 19).

Вселенският характер на служението на майката – Константинополска църква има за изходна точка и е вдъхновен от църковното съзнание на апостолската общност, която единодушно изживяваше въодушевяващия дух на мъчениците, както и дълбокото чувство за общност в едното тяло Христово, „наедно“, на всички събиращи се народи, различни езици и традиции.

Освен това в нашата Православна църква от самото й зараждане местното се отъждествява с вселенското. Всяка отделна църковна община се обединява с едната вселенска църква, всеки християнски храм се обединява с горницата на Петдесетница, с храма на Божията премъдрост. Всяка поместна църква се движи в рамките на вселената и нейният дух е „граница между света и онова, което е над света“[1], т. е. живее и диша есхатона (крайните времена).

На това място отбелязваме и следното: че Вселенската патриаршия е свързана с православния български народ не само чрез връзката между майка и дъщеря, която е трайна и неразрушима, и неоспорима, но и чрез пастирското обгрижване от нея на православния български народ в много трудни периоди и запазването на неговата идентичност и единство, както и чрез общите мъки и изпитания, съвместните сълзи и тревоги, и опасности. И българският народ живя около петстотин години под робство, изправен пред изключително трудни обстоятелства, гонения до смърт, непосилни данъчни тежести, глад, изпитания, затруднения и много други до степен „тъй че не се надяваше и жив да остане“ (2 Кор. 1:8) . Но въпреки всичко това той не изгуби своята православна християнска вяра и народния си език, и своята идентичност. Това наистина е чудото на наднационалния характер на православната ни вяра. Същевременно обаче показва колко дълбоко светите Кирил и Методий са посели семето на християнското учение в сърцата на славяните.

Плод и резултат на това православно свидетелство беше и вдигането на схизмата и излизането от периода на противодействие поради „проклетия“ (както беше подходящо окачествен) етнофилетизъм, проникнал в православния свят и увредил разцвета и единството на едната Православна църква. Така наречената българска схизма следваше една неудачна традиция на Балканския полуостров, която за съжаление целеше превръщането на Църквата от богочовешко тяло за спасение в обикновен кивот-фалшификат и въплъщение на етническите тежнения и стремежи на народите, кивот обаче лишен от духовна дълбочина и от същността на целта за съществуването на Православната църква, която е изключително тази: спасението и обожествяването на човека.

Тъкмо в тези рамки приснопаметните митрополити Халкидонски Максим и Илиополски и Тирски Генадий благоразумно подеха свещения почин, който на 22 февруари 1945 г. се увенча от вдигането на схизмата с патриаршески и синоден акт и чрез свещени прояви в Константинопол и в София – един факт с капитално значение за църковната история на православния българския народ за по-нататъшния му духовен път. Този факт има още по-големи измерения и значение, като се вземе предвид, че се е случил в трудни времена, в които светът и особено Балканският полуостров беше политически разделен и бъдещето на Православната църква в България – несигурно.

Вселенската патриаршия на дело показа и по-късно с друг свой църковно-канонически акт подобаващата своя динамичност за единството и премахването на привмъкналите се и тогава проблемни състояния, когато на 27 юли 1961 г. приснопаметният патриарх Атинагор и Светият и свещен синод около него, като посрещнаха мъдро в дух на любов сторените, със съдействието на лукавия, свършени факти, отстъпиха на дъщерята Българска църква и я повишиха в патриаршеско достойнство и положение, като Вселенската патриаршия имаше предвид и при своя конкретен акт и решение, че е печално да се използва Църквата като оръдие за засилване и развиване на етнофилетизма и на национализма, който – повтаряме – справедливо беше осъден като ерес и неприето учение.

Но ето, че от седемдесет години „древното премина и ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:7) в отношенията и общото свидетелство на нашите сестри православни църкви. Оттогава и доднес двете ни църкви „обладани от братолюбие… без щета за себе си съхраниха силата на своето мнение;[2] защото, където Бог е обичан, се пренебрегва целият свят[3]“.

Блаженейши свети брате,

Особено се радваме, че продължавате своето първосветителско служение , вървейки по линията на блаженопочиналия Ви предшественик патриарх Максим, но и на великите Български патриарси и свети исихасти Евтимий Търновски, Теодосий Търновски, Роман, въвел исихасткия живот, Киприян, Киевски митрополит, който е бил ученик на преподобни Теодосий, и на цял сонм свети патриарси, йерарси, клирици и монаси на Вашата богохранима църква.

Ваше Блаженство,

Светата ни Православна църква върви вече последователно и с разумни стъпки към свикването през идната година на нейния Свети и велик събор за разрешаване на важни съвременни проблеми, които занимават православния народ и нашите църкви, но и за да заяви пред целия свят своето единство като тяло Христово. И всички сестри православни църкви, движени от Светия Дух и с разумност и мъдрост Божия, имаме отговорност и задължение да оправдаем очакванията не само на православните, но и на целия свят.

Имаме задължението пред нашия Господ Иисус Христос, Учредител, Основател и Ръководител на Църквата, „заради Когото е всичко и от Когото е всичко“ (Евр. 2:10), да завършим това поето свещено начинание, както преди седемдесет години беше възстановено всеправославното единодушие и единство, което трябва да остане винаги единство в благодатта, в дух и в истина, в Иисус Христос, като се изгражда чрез дела, а не само чрез думи, които за жалост често пъти са условни и празни от съдържание и същност.

Привършвайки нашето слово, желаем да отправим към вас, обични чеда на светейшата Българска църква, и да повторим като патриаршеско насърчение от вашата майка-църква последните слова на преподобния Теодосий Търновски към неговите ученици малко преди успението му в цариградската света обител „Свети Мамант“: „Бъдете привързани към Бога, молете се, очиствайте чувствата си и угаждайте на Господ с всекидневния си подвиг“ (вж. Житие на преподобни Теодосий Търновски).

На Изкупителя на всичко и Осигуряващия единството на Православната ни църква, на „Седналия на престола, на Живеещия вовеки веков: слава, чест и благодарност“ (Откр. 4:10-11). Амин.

[1] Μητρ. Ναυπάκτου Ἱερόθεος. Άγιον Όρος: «Προναός ουρανίας Θ. Λειτουργίας και όριο ανάμεσα στην Ορθόδοξη (Ἡσυχαστικὴ) Παράδοση και την Βαρλααμική» (“Μεταπατερική”)

[2] Из І стихира на литията, вечерня от службата в чест на св. Дионисий, Егински архиепископ (17 декември).

[3] Из „Слава“ на „Господи, воззвах“, вечерня от службата в чест на св. Евлампий и Евлампия (10 октомври)

Posted in Православие | Tagged

Бориславовият Urban Dictionary


„Бабо, защо, когато шофира татко, по улиците е пълно с педерас(т)и, а когато шофира дядо, няма нито един“ (действителен случай!!!)…
***

педераст – Отрицателна квалификация на шофьорите за друг шофьор или за пешеходец, който се държи неадекватно на пътното платно: пресича където му падне, изпреварва отдясно, подава неточен сигнал с мигача и др.

комунист – Отрицателна квалификация за човек от номенклатурата на Българската комунистическа партия, за човек, който е потомък на такъв тип човек, и/или е сътрудничил активно на Държавна сигурност, за когото общественото мнение смята, че не е носител на общоприетия морал, лишен е от чувство за срам или от чувство за приличие и който е забогатял, благодарение на връзките си по време на тоталитарния режим в България. Членуването в Българската социалистическа партия НЕ Е задължително условие за получаването на подобна квалификация.

бакшиш – Презрително наименование на таксиметров шофьор (винаги искат и/или си чакат бакшиша).

Думи на първо замисляне, които следва да бъдат тълкувани в съвременното им урбанистично значение

КИФЛА

ПРИНЦЕСА

КРАЛИЦА

ТОЛЕРАСТ

ГЕЙРОПА

БАТКА

ВЛОГ

ВЛОГЪР

ХЮМЕ

МЕКА КИТКА

ШЕСТ БЕЗ ДЕСЕТ

КЕНЕФ

*
Очаквам Вашите предложения за други подобни думи, както и реакции/редакции на тълкуваните от мене думи.

Posted in Бориславови "интелектуализми" | Tagged ,

ПРИЕМЛИВОСТТА КАТО DEGREE ZERO НА УСПЕШНАТА КОМУНИКАЦИЯ (предварителен план)


  1. Увод
  2. Прагматически категории: учтивост, успешност (?), приемливост
  3. Приемливо казване, подходящо изразяване, уместно съобщаване, успешна комуникация
  4. Приемливост и перлокуция
  5. Приемливост и емпатия в комуникацията
  6. Приемливост и политически коректно изразяване
  7. Приемливост и власт чрез езика
Posted in Книги | Tagged , , , , ,

Мурдаров и старите графини


Явлението „Владко Мурдаров“ е злокобно дори и за нашата действителност!
Под маската на „репресиран“ като син на царски офицер доносничи И (!) за своите най-близки приятели (ако въобще някога е чувствал някого като свой „близък приятел“, щом е писал доноси дори и срещу най-добрата си приятелка Гергана Михайлова – перфектен лингвист, загинала при автомобилна катастрофа), които му се доверяват като на „свой“ и споделят с него омразата си към „народната власт“.
Заминава по твърде интересен начин да прави докторантура във Виена като Хердеров стипендиант, връща се с PhD от там и се представя у нас като „доктор по философия“ – образователна степен на всеки защитил докторат на Запад по онова време, но той прави капитал от това, че е „философ“ и ДОКТОР.
Борец във ВАК срещу плагиатството, докато и той самият не се оказа плагиатор.
Но най-важното: на него изобщо не му пука от всичко това. Превъплъщение на Герман от „Дама пика“ на Пушкин – действащ по същия начин като Герман със старите графини…
https://www.youtube.com/watch?v=LhTQiHV9K4A
Едно от най-унизителните неща, свързани с Мурдаров, на които съм присъствал, беше обсъждането на неговия голям докторат, луксозно издаден от брата на тогавашния президент Петър Стоянов – Емил. Все едно обсъждаха труд на Айнщайн, а не обнародвана кореспонденция между виенски слависти от 19-и век…
Разтърсена до дъното на душата си от омерзение, една наша колежка, обявила го за „мъжа на своите мечти“, напусна Института за български език и скоропостижно почина от рак – явно, не можа да преживее, че толкова години всуе се е възхищавала на човек като него.
Вие сложете диагнозата на такъв човек! Аз не мога!!!

Posted in Лични

Academic Gangs by Thomas J. Scheff


Crime, Law, and Social Change 23: 157-162. 1995

ACADEMIC GANGS

Thomas J. Scheff

Criminologists have proposed that patterns of behavior in youthful gangs can be understood in terms of what they call „the code of the streets,“ as in Anderson (1994). The code is a set of understandings between gang members which help them meet both their material and emotional needs. In this essay I describe the codes of academe, the understandings between professors in gang-like groups that function to fulfill their needs.

Most academics belong to one or another group called „a school of thought“ or a specialty. For example, a large group of academic psychologists consider themselves to be behaviorists. These academics are loyal to the strict code of behaviorism which bands them together in thought, feeling and behavior. In addition to membership in a specialty, all academics are also members of a super-gang or clan, the discipline. The clan of the behaviorist gang is the discipline of psychology. Disciplines are the most powerful units in the university, which is in most ways not a federal system, but a confederation of sovereign disciplines. Although there are academics who belong to no gang, all belong to a clan. Training in all cases and workplace in most takes place in a department, which is always an outpost of a particular discipline.

Since the code of academe is generated by the conditions of modern university life, I believe that it applies equally to all disciplines, the hard, soft, and non-sciences. Even though the physical and biological sciences are rich beyond the wildest dreams of the social sciences and the humanities, their codes and practices are remarkable similar. Somehow in the similarities of departmental existence, and in the interminable committee work that haunts the days and dreams of every professor, the torch of gang and clanship has been passed to most academics, whatever their persuasion.

Just as members of street gangs earn most of their livelihood from theft, academics gain most of theirs from careers. Being a member in good standing of a gang and a supergang is crucially important for advancement of one’s career. There is little chance of advancement in the academy without hard work, but flaunting membership in gang and clan can certainly supplement or even substitute for talent and intelligence. Clearly and repeatedly showing one’s loyalty to these groups can be most helpful in obtaining research grants and acceptance of publications, twin lifebloods of the academic career. Turning out Ph.Ds who are flagrantly loyal to one’s gang and clan brings respect, but is not mandatory.

The relationship between gang membership and career is obvious enough for most academics. There are rare exceptions in which career advancement is produced entirely by the originality or importance of one’s publications. Of course talent as a teacher is unrelated, or even negatively related to advancement. But in the typical instance, one’s writing is judged by a jury of one’s peers who are unable or unwilling to recognize originality and importance, especially if it is expressed in a form that is more complex or difficult than their own work. They are taking valuable time out of their busy lives to serve on the jury, and are not liable to spend undue time with difficult cases.

In the typical case, therefore, gang or clan membership gives rise to a short circuit around the laborious method of judging each case on its merit. For advancement and those grants, fellowships and other financially rewarding projects which require testimonials, one develops a reliable string of fellow gang members who will give one’s self and one’s project their wholehearted endorsement. These endorsements may depend in part on the merit of the case, but the most powerful determinant is most often a sense of loyalty to a fellow gang member.

Gangland endorsements may sometimes be given out of a sense of self-gain; in promoting a fellow gang member, one is also helping one’s own cause, a daisy chain. More usually, the endorser sincerely believes that the candidate has the stellar qualities endowed in the letter of recommendation; his or her judgment is more or less obliterated by a fierce sense of loyalty to the code of the gang.

Many grant applications are judged by an anonymous jury of peers, who will not recognize the identity of the candidate. But gang and clan membership plays a role here also. The artful candidate for a grant designs the proposal in a way that unmistakably signals loyalty to a particular gang or clan. If you are a member of the psychoanalytic gang, your proposal cites Freud frequently and fulsomely. This tactic is risk-free if you know that the jury will be all fellow gang-members. But even if not the case, you can hope that most of your peers will yield to the judgments of your fellow gang or clan members who happen to be on the jury, as frequently happens.

The loyalty of academic gang members to each other and to the code of the gang is easily as fierce as that of street gangs. It is fortunate that academic gangs use words and not bullets, or the homicide rate would be at least as high as that of street fighters.

Although the way in which gang membership in the academy functions for material gain is straightforward, the way it brings emotional rewards is less clearly understood. In what way does gangland reliably produce feelings of well-being? To understand this point, it is necessary to realize that we live in a civilization in which it is difficult to obtain secure and rewarding relationships to others, even under the best of conditions. The continuing climb of the divorce rate is one sensitive indication of this fact.

In most of its aspects, the professor’s job is an exceedingly lonely one. The bulk of his or her time is spent alone, conducting research or writing. Contact with students and colleagues takes up only a small portion of the daily round, and is usually limited to the business at hand. Meeting graduate students, who get more frequent and personal attention than other students, is also mostly business. Although it sometimes occurs in isolated pockets of friendship, there is little camaraderie in laboratories, libraries and offices. Without the fellowship of gang and clan, most professors would be entirely alienated in their work life.

Professorial work is isolating from fellowship in a way that may be quite unique. The professor’s basic task is to discover new and often highly specialized knowledge. Acquiring such knowledge is not only important for careers, but in most cases, becomes the central focus of the professor’s work life, and not infrequently, his or her whole life. One’s work becomes the key element in one’s identity. Acquiring esoteric knowledge is profoundly and perhaps unavoidably isolating, since there is seldom any one to share it with. The more successful the search, the more burdened one is with knowledge that disconnects one from others, virtually all others. One’s publications, like the strands of Walt Whitman’s noiseless patient spider, sometimes find anchors, but they are few and often far away.

The emotional function of the gang and clan is to remove the crushing burden of isolation created by esoteric knowledge. Especially in the social sciences and humanities, there is seldom a clear sense of real world problems that can serve as a center of communal interest. In essence, academic gangs and clans create an artificial but highly involving round of problems and practices that provide a sense of unity among members. Members can hardly communicate with each other about their individual, specialized interests, but they can work together in harmony with the problems and diversions of their gang and clan. These problems and diversions create a community; without them, stark division and separation.

Given the emotional and material needs of professors, much of what goes on in teaching and research becomes a ritual whose main focus is on maintaining gang and clan identity. Given this mesmerizing focus, gang and discipline rather than real world issues take pride of place. This idea explains most of the more obvious scandals in the academy, and some that are not so obvious. It completely explains the shocking distance that most professors maintain from their students, especially undergraduates. The center of the lecturer’s interest is in problems of his or her specialty and clan, which mean nothing to undergraduates.

One example of the intellectual dominance of the clan is provided by the way in which mathematical models have become the central focus of modern economics, even though they have proven to be useless in dealing with real world problems. The absence of empirically verified economic knowledge has been recently attested by the shockingly bad advice economists gave to Russia and the other countries formed from what was formerly the USSR and its satellites.

Another example is the continued preoccupation of academic psychologists with laboratory experiments using a captive audience of undergraduates as subjects. Although it has long been clear that the kind of knowledge generated by such studies is useless for educators and clinicians or anybody else, there is no sign of abatement.

A final example is the current fad of postmodernism, which has swept over the humanities like a plague. Its originators, authors like Derrida, demonstrated that if you remove a verbal statement from its context, its meaning becomes so ambiguous as to be undecidable. This proposition is true and even important, so long as the clause about context is kept in mind. It reminds us that verbal expressions in all ordinary languages are multi-valued and therefore completely context dependent: only artificial languages like algebra and computer programs are without ambiguity and therefore contextually invariant.

The postmodernists, however, have ignored the qualifying clause, generating a tidal wave of research which assumes that complex verbal statements are undecidable, which is absurd. Although there are frequent misunderstandings in ordinary language discourse because of the ambiguity of its verbal parts, it is also often understood, even if the form of discourse is complex, as in aphorisms, allegories, and jokes. Capable users of language remove ambiguity by relating verbal expressions to their context. Postmodernism is a mountain created without even a molehill. It is a mere conceit, having no basis in reality or scholarly value.

The premises that form the basis of behaviorism, postmodernism and other academic gangs, and the reasons for the stark separation between the disciplines, are usually so transparently trivial or absurd that they suggest a linkage to emotional needs. The more absurd the premise, the clearer that membership is a matter of sheer loyalty, rather than meeting pragmatic or material needs. Gang and clan members are therefore assured of each other’s loyalty regardless of how the perspective promoted by the gang fares in the real world.

The disgrace that has befallen world communism with the dissolution of the USSR and the Eastern Bloc has left the academic gang of Marxists unscathed. Few of them have so much as blinked at the ignominy that has fallen on their perspective. Security for one’s attachments is not easy to come by in our age. The divorce rate for professors is highest in their social class. In a world where secure attachments to others are tenuous at best, the gang and clan member’s loyalty hovers on being eternal.

The isolation imposed on professors by their search for specialized knowledge may explain why so much of gang and clan identity is negative in character. Physicists like to say that there are only two kinds of chemists: physical chemists and stinking chemists. Professors of the humanities pride themselves that they are not tasteless and insensitive like scientists. The power in the social sciences resides in the quantitative, number-crunching wing; quantitative social scientists take consummate pains to demonstrate that they are not soft like the humanists. Sociologists are not sure of what their subject consists in, but they are quite certain what it is not: psychological. They abide by „structural“ (collective) approaches, and dismiss any attempt to include psychological elements as „reductionist.“ These terms have little real rationale or even meaning; they are no more than emblems of loyalty to the clan.

If group loyalty and attachment is the main emotional satisfaction found in gang membership, then negative identities make sense. For a gang or clan to attempt a positive definition of their identity risks wholesale divisiveness and disunity, because of each professor’s quest for specialized knowledge. Bashing, and much worse, ignoring other gangs and clans is a risk-free way of maintaining unitary groups.

In this atmosphere, academic jargon plays a central role in signaling loyalty to the gang or clan. Some terminology is based on thin air, having no empirical foundation whatever. Psychoanalytic concepts like id and superego have never been defined, neither by Freud nor by any of his followers. Their usage as vague and flexible metaphors continues to confuse both writer and reader, but has a life of its own. The system of diagnostic classification created by the American Psychiatric Association has been shown to be arbitrary and without scientific basis, but little complaint has been raised against it by academic psychiatrists. These classifications are elaborate fictions which function almost entirely as testaments to gang and clan loyalty.

The long survival of the Linnaean system of classification in botany is a more subtle example of jargon whose function is mostly a signal of loyalty. This system is entirely descriptive and atheoretical, based only on the outer appearance of plants, rather than a theory uniting form and function. (The periodic table of the elements, since it is based on atomic theory, is a counter-example). For this reason, every major discovery of new species rattles the entire scheme. It has been long noted that traditional reified classifications are unduly attractive to academicians. Perhaps their role as badges of loyalty to the gang and clan explain their durability.

Is there any way out of the morass of gangdom and clandom? The problem is not an easy one, since gang and clan loyalties are so closely tied to members’ identities. Perhaps one direction would be to train future professors in a broader way, paralleling contemporary reforms in medical education. Stretching graduate training to include both interdisciplinary and a general education could have a both an emotional and an intellectual benefit. Such a move might allow professors to talk to each other across specialties and disciplines, and even have a word or two for students and the general public. Cross-talk of this kind would lessen the alienation that makes gangs and clans all but irresistible.

Broadening graduate education might also have an intellectual benefit. We are in an era of hyperspecialization, in which professors know more and more about less and less. As most of the important discoveries in our time have shown, hyperspecialization is intellectually as well as emotionally crippling: The Double Helix (Watson 1980) should be required reading for all graduate students, not just those in biology. Dispersing academic gangs may be a more difficult problem than dealing with street gangs, because it is hidden, but it can’t hurt us to at least discuss it openly.

References

Anderson, Elijah. 1994. The Code of the Streets. Atlantic Monthly, April.

Watson, John. 1980. The Double Helix. New York: Norton.

Posted in Мила родна картинка, Моите пристрастия, Препечатки | Tagged ,

Кой следва в днешно време да извършва кодификацията на езиковите норми?


Тезата, която ще защитавам на 24 април по Bulgaria On Air: не е редно Институтът за български език при БАН да продължава да извършва кодификаторска дейност на правописните, правоговорните и граматичните норми въз основа на разпореждане от 1950, подписано от тогавашния министър-председател Вълко Червенков.

pismoto za ibe Има още

Posted in Лични, Отворено писмо, български език, езикова култура, законодателство, образование, политика | Tagged , ,

Десните?


Отломки от огледало

Трудно е да се отговори на въпроса „какво да се прави” с традиционната десница. През последните 15 години тя се върти в един затворен цикъл – от позиции на натоварено с емоции разцепление към принудително обединение с цел попадане в следващия парламент. Тази политическа общност носи комбинация от неблагоприятни наследства, които засягат почти всички черти на нейния характер и идентичност, и несполучливите й названия – градска, традиционна, автентична, но ДЕСНИЦА – са част от проблема. Това, което мога е да споделя наблюденията си почти от ден първи, когато тази „десница” бе зачената и тръгна по пътя си на новата българска демократична общност…

Но нека не тръгваме от самото начало. Да започнем от 2001-2003 г. СДС изгуби изборите в полза на царския проект и фрустрацията беше неописуема. Останала с 18 на сто от гласовете, голямата синя партия преживяваше този резултат като крушение на всички свои мечти, амбиции и политически планове. Иван…

View original post 3 337 more words

Posted in Лични

Професорът [Богдан Богданов] и интернет


BB

На осми септември 2016 г. на възпоминателната кръгла маса за проф. Богдан Богданов в Созопол по време на 21-та ранноесенна школа по семиотика, пуснах клип с него, илюстриращ добре негово „редово говорене“ по обществен, а не по научен проблем. Исках по време на това събитие той да присъства всред нас като глас и образ. Това даде основание на Кристиан Банков и на Георги Гочев да ме поканят да участвам с текст в сборника, подготвян в негова памет от участниците в този възпоминателен ден.

Редовото говорене на Богдан Богданов

Но всъщност това, което истински ме интересува в социалното лице на Професора, е неговото нееднозначно или дори отрицателно отношение към интернет, неговото присъствие и дейност в интернет въпреки това, както и отношението му към „новите технологии“, съпътстващи днешното публично говорене.

  1. Сайтът на професор Богдан Богданов, поддържан и управляван от д-р Веселина Василева: http://www.bogdanbogdanov.net/

Този сайт заедно със своите форуми е най-голямото предизвикателство по отношение на по-младите от Професора интелектуалци и академични лица и най-вече – по отношение на тези, които буквално не излизат от интернет (като мен). Предизвикателство е, защото наруши едно от основните правила на онлайн четенето – за оптималната дължина на текста – заглавните текстове, които формираха нова дискусия, бяха наистина прекалено дълги за четене онлайн, а и липсваше опция шрифтът да се увеличи. Ето защо вероятно мнозина са постъпвали като мен: когато исках задълбочено да прочета и разбера текст на Професора или на другиго, го екстраполирах в текстов редактор, а понякога дори и го разпечатвах, за да стане (поне за мен) визуално четивен.

Да, текстовете на Професора и на някои от коментарите на редовните участници във форума бяха истинско предизвикателство към категорията „четивност“, въведена в употреба от покойния професор по лингвистика Мирослав Янакиев[1]. Мирослав Янакиев даваше алгоритми как да преодоляваме не-четивността на текста (чрез повишаване на т. нар. от него „глаголна температура“[2]), а Богдан Богданов – искаше практически да ни научи и възпита как да се съпротивляваме на не-четивността на текста.  Не зная до каква степен Б. Богданов е бил  запознат с теорията на М. Янакиев за четивността и глаголната температура, но вероятно е бил стреснат от извода (както мнозина други), че криминалният роман е по-четивен от „Вълшебната планина“ на Томас Ман например[3].

А по презумпция интернетските текстове трябва да бъдат в пъти по-четивни – и съдържателно, и формално – от текстовете, публикувани в научна книга или в научно списание, каквато е по-нататъшната съдба на тези текстове[4]. Трябва да имаш и възможността да подчертаваш това, което за тебе като читател е важно. Тези неща онлайн просто няма как да се правят.

„За трудните неща може да се говори само по труден начин“ – чувахме често да казва професор Богданов. И форумите в сайта му са прекрасна илюстрация на това негово казване. Няма да намерим научен текст или обществено значим на текст на Богдан Богданов, който да започва като прословутото първо изречение на Роман-Якобсоновото „Заключително изказване: лингвистика и поетика“: За щастие, между научните и политическите конференции няма нищо общо: успехът на политическите конференции зависи от общото съгласие на повечето или на всички участници; в научните конференции несъгласието между участниците изглежда, че е по-продуктивно отколкото съгласието[5].

Самата организация на сайта и на форумите в частност по своята същност е антиинтернетска, защото например „благинките“ на интернет отсъстваха от него: например нямаше възможност да се публикуват хипервръзки както в основния текст, така и в коментарите. Класически например е случаят с текста на Росица Гичева-Меймари „Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика?“, който вече не може да бъде намерен във форумите (моите текстове – също) и който изобилства от препратки към клипове в YouTube (вж. текста с хипервръзките в https://bogeo.net/2012/04/20/ro_gi/).

Как да си обясним тази некооперативност на Богдан Богданов с читателя си в интернет? Защо Професорът държи да го затрудни, а не да го улесни?

Бих нарекъл това поведение „хвърляне на херменевтична ръкавица към читателя“. Също – издигане в култ на чистата словесност, която, за да я усетиш и разбереш, трябва да преодолееш редица препятствия от най-различно естество. Точно както, за да стигнеш до пещерата, в която се съхранява Свещеният Граал измежду стотици други бокали, трябва преди това да преодолееш редица смъртоносни препятствия: „Така и така висите в интернет, направете известно интелектуално усилие, за да преодолеете скучното еднообразие на набрания текст, дребния шрифт, за да стигнете до същността на текста и така да разкриете неговите смисли“ – мисля, че нещо подобно си е мислил професор Богданов, придавайки този облик на текстовете във форумите си.

Примамката? Примамката се състои в това да получиш санкцията на Професора като водещ хуманитарист в България. Санкцията най-често е разгромяваща, но щастието е в това той да те е удостоил с вниманието си, да си е сторил труда да прочете текста или коментара ти и дори да го коментира. Истински човек институция.

Може би затова при публични научни или обществени устни изявления Богдан Богданов обичаше само да говори – но не и да чете, като си помагаше с пестеливи жестове и мимики и без да използва никакви разсейващи вниманието аксесоари за по-атрактивно „презентиране“ на идеи и позиции.

  1. Богдан Богданов и социалните мрежи

Богдан Богданов нямаше профили във Facebook, Twitter и Google+. Дори твърдеше, че ги мрази. Но беше отлично информиран за това какво става в тях особено що се отнася до по-активните в социалните мрежи преподаватели на Нов български университет. Изглежда, негови близки хора и сътрудници го информираха за това, но не винаги добросъвестно. Веднъж и аз съм изпитвал неговия гняв във връзка с една моя публикация във Facebook за неговия семинар. Но това беше отдавна.

Като имаме предвид как изглежда неговият сайт, не е нужно да се учудваме защо Професорът странеше от подобни места в интернет за създаване на социални връзки.

[1] Янакиев, М., Стилистиката и езиково обучение. София, изд. „Народна просвета“, 1977, 256 стр.

[2] Тоест, като заменяме неличните глаголни форми с лични.

[3] Което обяснява факта защо по време на път четем криминалета, а не тежък философски роман освен ако не сме непоправими сноби.

[4] Богданов, Б. Думи, значения, понятия и неща. София, Нов български университет, 2016 г.

[5] Jakobson. R. Closing statements: Linguistics and Poetics. In: Style in Language (T.A. Sebeok, Ed.). New York, 1960.

Posted in Лични