Професорът [Богдан Богданов] и интернет


BB

На осми септември 2016 г. на възпоминателната кръгла маса за проф. Богдан Богданов в Созопол по време на 21-та ранноесенна школа по семиотика, пуснах клип с него, илюстриращ добре негово „редово говорене“ по обществен, а не по научен проблем. Исках по време на това събитие той да присъства всред нас като глас и образ. Това даде основание на Кристиан Банков и на Георги Гочев да ме поканят да участвам с текст в сборника, подготвян в негова памет от участниците в този възпоминателен ден.

Редовото говорене на Богдан Богданов

Но всъщност това, което истински ме интересува в социалното лице на Професора, е неговото нееднозначно или дори отрицателно отношение към интернет, неговото присъствие и дейност в интернет въпреки това, както и отношението му към „новите технологии“, съпътстващи днешното публично говорене.

  1. Сайтът на професор Богдан Богданов, поддържан и управляван от д-р Веселина Василева: http://www.bogdanbogdanov.net/

Този сайт заедно със своите форуми е най-голямото предизвикателство по отношение на по-младите от Професора интелектуалци и академични лица и най-вече – по отношение на тези, които буквално не излизат от интернет (като мен). Предизвикателство е, защото наруши едно от основните правила на онлайн четенето – за оптималната дължина на текста – заглавните текстове, които формираха нова дискусия, бяха наистина прекалено дълги за четене онлайн, а и липсваше опция шрифтът да се увеличи. Ето защо вероятно мнозина са постъпвали като мен: когато исках задълбочено да прочета и разбера текст на Професора или на другиго, го екстраполирах в текстов редактор, а понякога дори и го разпечатвах, за да стане (поне за мен) визуално четивен.

Да, текстовете на Професора и на някои от коментарите на редовните участници във форума бяха истинско предизвикателство към категорията „четивност“, въведена в употреба от покойния професор по лингвистика Мирослав Янакиев[1]. Мирослав Янакиев даваше алгоритми как да преодоляваме не-четивността на текста (чрез повишаване на т. нар. от него „глаголна температура“[2]), а Богдан Богданов – искаше практически да ни научи и възпита как да се съпротивляваме на не-четивността на текста.  Не зная до каква степен Б. Богданов е бил  запознат с теорията на М. Янакиев за четивността и глаголната температура, но вероятно е бил стреснат от извода (както мнозина други), че криминалният роман е по-четивен от „Вълшебната планина“ на Томас Ман например[3].

А по презумпция интернетските текстове трябва да бъдат в пъти по-четивни – и съдържателно, и формално – от текстовете, публикувани в научна книга или в научно списание, каквато е по-нататъшната съдба на тези текстове[4]. Трябва да имаш и възможността да подчертаваш това, което за тебе като читател е важно. Тези неща онлайн просто няма как да се правят.

„За трудните неща може да се говори само по труден начин“ – чувахме често да казва професор Богданов. И форумите в сайта му са прекрасна илюстрация на това негово казване. Няма да намерим научен текст или обществено значим на текст на Богдан Богданов, който да започва като прословутото първо изречение на Роман-Якобсоновото „Заключително изказване: лингвистика и поетика“: За щастие, между научните и политическите конференции няма нищо общо: успехът на политическите конференции зависи от общото съгласие на повечето или на всички участници; в научните конференции несъгласието между участниците изглежда, че е по-продуктивно отколкото съгласието[5].

Самата организация на сайта и на форумите в частност по своята същност е антиинтернетска, защото например „благинките“ на интернет отсъстваха от него: например нямаше възможност да се публикуват хипервръзки както в основния текст, така и в коментарите. Класически например е случаят с текста на Росица Гичева-Меймари „Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика?“, който вече не може да бъде намерен във форумите (моите текстове – също) и който изобилства от препратки към клипове в YouTube (вж. текста с хипервръзките в https://bogeo.net/2012/04/20/ro_gi/).

Как да си обясним тази некооперативност на Богдан Богданов с читателя си в интернет? Защо Професорът държи да го затрудни, а не да го улесни?

Бих нарекъл това поведение „хвърляне на херменевтична ръкавица към читателя“. Също – издигане в култ на чистата словесност, която, за да я усетиш и разбереш, трябва да преодолееш редица препятствия от най-различно естество. Точно както, за да стигнеш до пещерата, в която се съхранява Свещеният Граал измежду стотици други бокали, трябва преди това да преодолееш редица смъртоносни препятствия: „Така и така висите в интернет, направете известно интелектуално усилие, за да преодолеете скучното еднообразие на набрания текст, дребния шрифт, за да стигнете до същността на текста и така да разкриете неговите смисли“ – мисля, че нещо подобно си е мислил професор Богданов, придавайки този облик на текстовете във форумите си.

Примамката? Примамката се състои в това да получиш санкцията на Професора като водещ хуманитарист в България. Санкцията най-често е разгромяваща, но щастието е в това той да те е удостоил с вниманието си, да си е сторил труда да прочете текста или коментара ти и дори да го коментира. Истински човек институция.

Може би затова при публични научни или обществени устни изявления Богдан Богданов обичаше само да говори – но не и да чете, като си помагаше с пестеливи жестове и мимики и без да използва никакви разсейващи вниманието аксесоари за по-атрактивно „презентиране“ на идеи и позиции.

  1. Богдан Богданов и социалните мрежи

Богдан Богданов нямаше профили във Facebook, Twitter и Google+. Дори твърдеше, че ги мрази. Но беше отлично информиран за това какво става в тях особено що се отнася до по-активните в социалните мрежи преподаватели на Нов български университет. Изглежда, негови близки хора и сътрудници го информираха за това, но не винаги добросъвестно. Веднъж и аз съм изпитвал неговия гняв във връзка с една моя публикация във Facebook за неговия семинар. Но това беше отдавна.

Като имаме предвид как изглежда неговият сайт, не е нужно да се учудваме защо Професорът странеше от подобни места в интернет за създаване на социални връзки.

[1] Янакиев, М., Стилистиката и езиково обучение. София, изд. „Народна просвета“, 1977, 256 стр.

[2] Тоест, като заменяме неличните глаголни форми с лични.

[3] Което обяснява факта защо по време на път четем криминалета, а не тежък философски роман освен ако не сме непоправими сноби.

[4] Богданов, Б. Думи, значения, понятия и неща. София, Нов български университет, 2016 г.

[5] Jakobson. R. Closing statements: Linguistics and Poetics. In: Style in Language (T.A. Sebeok, Ed.). New York, 1960.

Публикувано в Лични

Mythe ou argumentation logique? (Tzvetan Todorov: In Memoriam)


Борислав Л. Георгиев/Borislav L. Gueorguiev

Tzvetan Todorov

По времето на Сократ ораторът имал навика да пита слушателите какъв начин на изразяване или какъв жанр предпочитат: мит, сиреч разказ, или логическа аргументация.  В епохата на книгата това решение не може да се предостави на публиката – за да се появи книгата, този избор трябва да я предхожда, а ние се задоволяваме с това да си представим или пожелаем аудитория, която би реагирала по-скоро по този, а не по онзи начин; а също и с това да се вслушаме в отговора, подсказан или продиктуван от самата тематика. Реших да разкажа една история. Тя стои по-близо до мита, отколкото до аргументацията, но се различава от него в две отношения: първо, защото е действителна (каквато митът е можел, но не е трябвало да бъде) и второ –  защото се интересувам от нея не толкова като историк, а като моралист – настоящето ме интересува повече от миналото. На въпроса как да се…

View original post 98 more words

Цитат | Posted on by

Mythe ou argumentation logique? (Tzvetan Todorov: In Memoriam)


Tzvetan Todorov

По времето на Сократ ораторът имал навика да пита слушателите какъв начин на изразяване или какъв жанр предпочитат: мит, сиреч разказ, или логическа аргументация.  В епохата на книгата това решение не може да се предостави на публиката – за да се появи книгата, този избор трябва да я предхожда, а ние се задоволяваме с това да си представим или пожелаем аудитория, която би реагирала по-скоро по този, а не по онзи начин; а също и с това да се вслушаме в отговора, подсказан или продиктуван от самата тематика. Реших да разкажа една история. Тя стои по-близо до мита, отколкото до аргументацията, но се различава от него в две отношения: първо, защото е действителна (каквато митът е можел, но не е трябвало да бъде) и второ –  защото се интересувам от нея не толкова като историк, а като моралист – настоящето ме интересува повече от миналото. На въпроса как да се отнасям с другия, аз мога да отговоря само като разкажа една поучителна история – това е избраният от мене жанр, сиреч, възможно най-истинската история, където обаче ще се опитам да следя постоянно за смисловото равнище което екзегетите на Библията наричат „тропологично“ или „морално“. И в тази книга ще се редуват (донякъде като в роман) резюмета или кратки обзори; сцени или конкретни анализи с много цитати; паузи, където авторът коментира станалото, и разбира се, чести елипси или пропуски –  та нима всяка история не започва така?

Цветан Тодоров. Из въведението към „Завладяването на Америка. Въпросът за другия“, 1982 г.

Цитат | Posted on by | С етикет | 1 коментар

http://www.dw.com/bg/%D0%B2%D0%B8%D0%B6-%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/a-36084844

Публикувано в Лични

Скръб за професор Богдан Богданов


BB

Скърбя за професор Богданов.
Скърбя искрено за него, въпреки че не бях удостоен да бъда от хората, които имаха правото в неформално общуване да се обръщат към него с „Боби“. А и не си спомням някога да сме общували неформално.
Скърбя, защото той беше един от малкото все още автентични български интелектуалци, които въздействат най-вече чрез Словото си. Беше чужд на всякакви технически нововъведения, чиято цел е да „анимират“ изложението по даден въпрос и които понякога прикриват реторична (и дори – интелектуална) немощ. Не – той разчиташе и залагаше само на схоластичното си дедуктивно говорене, като възраждаше една отколешна европейска традиция – не много разпространена у нас. Професорът беше „една отделна реалност“ (Карлос Кастанеда) и нейната загуба силно ще повлияе върху интелектуалния живот у нас.
Дано успеем да съхраним за по-дълго време неговия дух в университета, който той създаде – Нов български университет.
Сбогом, Професоре! Велики сенки те очакват в Елисейските поля…

Публикувано в Лични

АЗБУЧНА МОЛИТВА Константин Преславски Превел: Емануил Попдимитров


Аз се Богу моля с тези думи:
Боже Светотворец, що създаде
Видим свят и дивен свят невидим!
Господ-Дух прати ми ти в сърцето,
Да ме лъхне с пламенното слово,
Ето в правий път да тръгнат всички,
Живи в твойта заповед пречиста!
Знам, законът твой е жив светилник
И в пътеки светлина нетленна
Към евангелския дух възжаждан.
Литна днес и племето славянско
Милостта на кръста твой да търси…
Но на мене, който моли помощ,
Отче, Сине и пресвети Душе,
Просещ – твойто слово дай ми.
Ръце вдигам да получа мъдрост,
Сила, що обилно от небето
Ти даряваш на вси твари живи.
Опази ме ти от горда злоба
Фараонска, изцели ме, дай ми
Херувимска сила шестокрила,
Царю на царете! Да опиша
Чудесата твои вдъхновено,
Шествувайки пак по пътя славен,
Що учителите двама, вечно
Юнни, начертаха… Да направя
Явно твойто слово за народа!
НА СВЕТАТА ТРОИЦА ПРОСЛАВА:
ВСЯКА ВЪЗРАСТ НЕЙ ХВАЛА ВЪЗДАВА!
И НАРОДЪТ МОЙ ОТЦА И СИНА
И СВЕТИЯ ДУХ ВЪЗВЕЛИЧАВА –
ДНЕС, ВОВЕК ВЕКОВ И ДО АМИНА!

Публикувано в Вечните за мене неща, История, Моите пристрастия, Парадигматични текстове, Православие, Препечатки, български език, езикова култура, Personal | С етикет

Валери Петров, „Хождение по буквам“


 

Любомудри читателю, внемли тук житието
на братята Кирил и Методи, което
апокрифно се носи, но е само то
най-паче истинно, понеже-защото
едва в наше време докрай се разбра тя
какво са прекарали двамата братя.

Започва житието с момента, от който
по воля Божия те изпълнили свойто
решение вопреки папското вето
да создадат Абевето.

– Ний – казал Кирил – сме солунски братя.
Аз съм по-малък, а тоз е мой батя.
От мати-славянка и от баща-Лъв.
Въпросът наш е такъв и такъв…

И рекъл им старшията
на патриаршията:
– Вашето дело
се разбира само.
Пойдите в отдела
“Четмо и писмо”.

И правят поклоните
Божиите хора,
търчат с кадастроните
по коридора,
намират в отдела
секретарка дебела
во лицеобразе не зело мудра
и не сверхцеломудра,
во зерцале зряща ся и слагаща пудра.

Глаголят й ясно
о буквах и прочие,
но срещат опасно
дебелоочие.

– Подир месец – глаголи – обадете се нам.
Ответ не ще мога по-рано да дам,
ибо аз през септемврия
се чипуркам в Месемврия. –

Диво двоицата
се дивят на девицата:
– Но должни сме ний да вървим при хазарите!
– Спокойно! Нас будете тука заварити.

(Какво да се прави –
тогавашни нрави!)

Отиват двамата в Херсон за година,
спят на диван за персон и половина,
през деня просвещават
и климат
през нощите,
они-же изравят
на Климента
мощите,
завръщат се в Цариград, дирят отдела,
намират отдела под нова табела.

– Славни са, Господи, дела твои!
– Да, отделът и тоз път ся раздвои.
Докле бяхте в мисия,
“Четмо и писмо”
преоформи ся
в “Четмо” и “Писмо”,
а за целесъобразност
и икономия
первий е в Патмос,
а вторий в Мехомия.
Писмото ваше
за славянско писмо
е понастоящем
во отдела “Четмо”.

– Но защо во “Четмо”, нали то е писмо!
– Ибо перво чете се, туй е ясно само,
а кога се в “Четмо” до конец дочете,
во “Писмо” ще се прати да подписати те. –

Со гневом и двамата
лицезрят измамата.

(Но какво да се прави –
тогавашни нрави!)

И поеше отново светите хора
от инстанция перва во инстанция втора,
доклеше накрая била назначена
нарочнеше комисия от 20 члена.
И словото взел един зело почтен
редовний член
на Съюза на византийските художници,
секция “Чертожници”:

– Таз
буква “Аз”…
не знам според вас,
но за мен е такваз…
някак сякаш избива
против колектива.
Според мен тя не бива
во очах да бие,
сиреч по ще отива
не “Аз”, а “Ние”.

– А туй “Буки”, туй “Буки”
кому нужно е туки! –
рек друг един уж
върло праведний муж
от Съюза на византийските писатели,
секция “Изпатили”.
– Нежели “Буки” аз мисля: какво
пречи нам сложити друго дрво,
ибо след нашата сечна програма
вече буки в Панония, кажи-сечи, няма.
И смисъл добива и не зле се слива,
вместо “Ние – Буки” да е “Ние – Слива”.

– Това “Ние – Слива”
ест находка щастлива –
чу ся тогаз
третий глас, –
но остава пред нас процедурний вопрос.
И воименно тоз:
Обсуждаючи знаци един подир друг,
каков точно ред будем следвати тук?

– Каков може да буде! – восклицают отвред. –
Каков освен просто азбучний ред!

– Но по что ще познаеме ний отнапред
каков ще буде сий азбучний ред,
като за ред он ще буде приет
едва щом приемем вси букви подред!?…-

Слушайки братята Кирил и Методи
с какви методи
се спорът води,
гледали стреснати
и дори умърлушени.
(Вж. фреските
Борис-Ангелушеви.)

После Методи, премудри чловек,
рек:

– Единствен на замле и на небеси,
патриарх Фотий щя нас да спаси! –
Вопросний Фотий бил техний учител
и силно ги любил и много почитал,
и приел той ихното ходатайнство
макар да било него ден осемнайсто.

– Дадено! – рек им. – Ще стане тая.
Макар че как точно, предсказати не зная. –
И словенското дело поело по масло,
и добрутрото ихно зело порасло,
ибо новата азбука, съвсем леко очистена,
била возприета яко азбучна истина.

– Кой от двоицата е по-големия!
– Методи.
– Методи да получити премия!
– А на малкия как да прославим делата?
– Он буде получити персонална заплата! –
Но сякаш чули сатанинские хули,
отвергнали братята заплати и вули.

– Не щем ний богатства, не щем ний пари! –
возкликнули они, возмутени дори. –
При Святопулка
и Ростислава
да носим поука
и Божия слава,
за това ние страстно
со брат ми горим!

– Добре де, от нас да е,
ще ви пратим
и в Рим. –
Така погрешно
сии тълкувати
туй, че двамата спешно
се стремят да пътувати.
Сиреч славно им смазват
ентусиазмът.

(Но какво да се прави
тогавашни нрави!)

И ха да заминат, но в сущий ден,
грех сотворивши, бил Фотий свален,
во низините низвергнут от холма
и делегатом изпратен в Стокхолма
и оно отношение
към словените мило
во мигновение
се видоизменило:

– Камо грядеши тез двама! При папата?
И ради що! Да си кривити капата?
Ами! В крайний случай пойде ще единия.
Втори отиде ще по друга линия.
Например да пратиме бихме могли
един техник (брат ми) по парни котли.
Вярно, техник он ест малко ударен,
но език притежава високопарен,
и хем тъй
във спора
ще поможе на попа,
хем и той
яко хората
ще похоже в Европа.

…И ей го във влака,
мутра навирил,
пътува глупака
сос мудрия Кирил,
което станало после причина
за скорбная на оний последний кончина
во лето
869-о,
ибо и Кирил, макар Философ,
изполнен с любов
и на муки готов,
сии наши типичности
во град Рим не изтрая
инфарктно-капична ся
и пойде у рая.

(Какво да се прави –
тогавашни нрави)

Но дело словенское паки-пак победило
и не че комисии сии убедило,
а защото, после смертию брата,
Методи
с едного бюрократа
бил принуден да води
спор писмен за разни римски разходи
и тъй като писаше по словенски чловека,
полека-лека
до конца века
собра се книжница (т.е. библиотека),
сначале убога
и даже скромна,
сетне, слава на Бога,
хилядотомна,
тъй че фонда книжовен
составила она
за разцвета духовен
при цар Симеона,
който яко по качество, тако по количество
надмогнал над немското католичество,
така че не смогла римская ерес
вече бясно да тъпче, подобно на нерез,
на смердяща коза и на щръклява крава
писмото словенско и словенската слава.
И нека за туй се, четецо, воздава
Господу слава, Всевишнему слава!

И тука конеца е на житието,
което не е официално прието,
но ази, раб Божи, го писох на псалтиря
не земна слава со него да диря,
а защото ся всякой гневи, като гледа
колко пречки ся сторят пред всяка победа.

– Грях, грях е! – но ще му ся на человека
това да не трае от века до века.

Публикувано в Вечните за мене неща, Книги, Мила родна картинка, Моите пристрастия, Парадигматични текстове, Препечатки, Хумор | С етикет ,